Чудесни актьори, заплатите малки. Трябва нов сценарий!

https://www.24chasa.bg/Article/477778 www.24chasa.bg
ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ

B една априлска вечер на 1865-а, малко след кървавата американска Гражданска война, президентът Линкълн, съпругата му, един млад офицер и неговата годеница отиват на театър и сядат в ложата отдясно над сцената.

По време на представлението много известният тогава актьор Джон Уилкс Буут, въоръжен с кама и пистолет, се промъква в президентската ложа, застрелва Линкълн в главата, ранява с камата офицера, който седи до него, и скача на сцената, счупвайки крака си. Верен докрай обаче на актьорския си инстинкт, Буут се изправя пред публиката и пламенно извиква: Sic semper tyrannis, преди да изчезне куцайки през задния вход. След убийството правителството на Щатите одържавява сградата, като плаща на собственика й Джон Т. Форд 100 000 долара.

Доколкото знам, това е първият, а навярно и последен случай в историята на САЩ, в който държавата се превръща в собственик на театър. И това се случва не за да се поставят там най-добрите представления. Напротив. Прави се, за да не може никога повече тази сграда да се използва за развлечение на публиката.

Правителството на САЩ не иска да има нищо общо с финансиране на изкуството, а изкуството - с държавната бюрокрация. Министерство на културата не съществува. Не че изкуството няма обществена подкрепа. The National Endowment for the Arts например е държавна агенция, заета именно с това.

МАСОВА КУЛЕВИЗАЦИЯ Месия

По думите на нейния директор американският модел за подкрепа на изкуството е децентрализиран, гъвкав, комплексен. Той е различен от този в Европа, Китай и Мексико, където системи, централизирани в министерства на културата, предвиждат стабилно финансиране на изкуствата, но "...са изложени на риска да разделят културния свят на вътрешен и външен... вътрешните получават много пари, а външните биват маргинализирани".

Американският модел е различен. Той комбинира федерални, щатски и местни правителствени организации, частни лица, корпорации, фондации и т.н. Този модел обаче има една особеност - да подкрепя само excelle nce in the arts. Т.е. само най-добрите. Както във всичко останало, американците са готови да подкрепят само отличниците.

И ето парадокса - подкрепата идва за тези, които нямат нужда от подкрепа, а неуспелите не получават нищо. И се сещам за притчата, която Христос разказва на учениците си - за талантите, господарят и слугите (Матей, 25:14). Само ще припомня, че в нея един господар наградил предприемчивите слуги - тези, който рискували и спечелили. А онзи слуга който нищо не свършил с таланта си, наказал. "На когото има, ще му се даде и преумножи, а който няма - ще му се вземе и това, което има." Ето така завършва тази притча и както обикновено милостивият Исус е прав.

С две думи, идеята за държавен театър в Америка е абсурдна.

Как стоят нещата в българската театрална гилдия? Може ли театърът ни да съществува независим от държавната бюрокрация? Вълненията около предстоящите "антикризисни мерки" следя оттук всекидневно и донякъде изживявам като свои. Имам приятели актьори, режисьори и писатели и в България, и в Америка, а и както всички знаем, кризата започна не от другаде, а точно откъдето пиша тези редове.

Ето разликата между рецесия и криза: когато съседът ти остане без работа - рецесия. Когато ти останеш без работа - криза.

Съкращенията в калифорнийския бюджет засегнаха и моето семейство - съпругата ми, която преподаваше и в университет и в колеж, остана изведнъж без преподавателско място. Безкрайните месеци в търсене на нова работа ще запомним дълго . Криза. Аз самият съм оставал без работа и в България, и тук. Знам много добре какво е да се събудиш сутрин без план как точно ще мине денят ти. Състраданието ми към всички съкратени от театъра, уволнени или с намалена заплата е истинско. Но има един друг глас у мен, който казва: а как се стигна дотук?

Майка ми твърди, че за първи път ме усетила в корема си в театър - гледала "Рози за доктор Шомов". Нямам спомен дали съм се опитвал да ръкопляскам, или съм негодувал - все пак са минали 42 г. Струва ми се обаче, че оттогава до днес системата в българския театър е същата. Толкова неща се промениха за тези години, а една от най-прогресивните културни институции - не! Ако е така - има нещо гнило в тази работа. Истината е, че българският театър в момента страда от кръвосмешението, което е култивирал десетилетия наред.

Но - някой ще каже - сега не е времето за промени. А кога? Утре? Все туй наше вечно утре, утре? Нали именно това отлагане на промени доведе до точно това състояние. Знам, че има директори на театри, в чиито корави комунистически черепи мисълта за промяна е ненавистна, прокобна и черна. Но трябва ли доброкачественото, умно и трудолюбиво у многото чудесни актьори и актриси, които познавам в България, да линеят?

Българските актьори и актриси, сценични работници и режисьори имат нужда от много повече от това просто да не им се намалява заплатата с еди-колко си процента.

Какво следва сега? Аз самият не знам къде е истината. В българския театър се натресох някак с две и половина поставени пиеси, но пък никой не ме оставя да забравя, че съм непоканен. Въобще фигурата на драматурга в България е някак нелепа. Какво да се прави с този човек? Хубаво е, че е написал пиеса, но какво да правим с него? Нека си вземе хонорара и да не се бърка. Най-добре е, разбира се да е умрял, така няма защо да се съобразяваме с него. А той, не щеш ли, хем писал, хем - жив, а и има мнения по разни важни въпроси.

Ето какво мисля аз. С времето всичко неестествено и изгъзурчено ще си отиде или ще остане привилегия за малцина избрани, които ще се наложи да си търсят субсидии не от данъците на "простолюдието", а отнякъде другаде. Good luck! Мисля, че театърът, най-сетне ще започне да се връща към себе си, към първичното и най-съкровеното. Мисля, че българският театър ще започне и да се заглежда в българската драматургия, не просто по задължение, а и донякъде с очакване. Защото и най-рекламираното тв риалити не може да замести онова друго живо "риалити", което може да ти даде сцената. И публиката знае това. Мисля, че колкото по-глобален става светът, толкова по-мил ще става театърът за всяка отделна нация.

Глава XVII на "Под игото" е посветена изцяло на представлението "Многострадална Геновева" разиграна в мъжкото училище на едно фикционално градче. Иван Вазов след като преразказва с умение и хумор съдържанието на пиесата добавя "Тази наивна и трогателна концепция беше разплаквала всички баби и невести в града. Геновевината легенда помнеха и днес всичките, а много госпожи знаеха наизуст драмата...

Именно от сцената на читалището, в самия край на успешното представление от сцената, зазвучава революционната песен "Пламни, пламни ти в нас любов гореща". "Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата... Всички, които знаеха песента, запяха я - и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето, като молитва." Тази сцена е всъщност много реалистична. Българското Възраждане е дълбоко свързано с читалищата и "театрото". Европейското Възраждане също. Американската идентичност - съвсем. Историята на цивизацията въобще - с драма сме дошли, с драма и ще си отидем, по дяволите.

Четох наскоро интервю на Мариус Куркински (в списание МАХ), в което той разказва как като дете на село “правел театър” за баба си и дядо си и за съседите. "Започнах да импровизирам монолог. Тръгна от Чудомир - "Не съм от тях "како Сийке", и започнах да измислям текст, на който хората не спираха да се смеят. И усетих как отлепих, видях къщите, керемидите... След час, час и и половина, една лекарка казала да излязат да ме приберат... миха ми лицето, водиха ме на някаква жена да ми бае. Тогава си казах: 'Ето така се играе - да си обзет от такъв вихър.”

На българския театър сега му трябват вихърът на Мариус Куркински, лудостта на Камен Донев, силата на Снежина Петрова, всеотдайността на всеки работещ Актьор и Актриса, не мога да ги изброя тук сега.

Истинският артист няма нужда от Министерство на културата - той/тя ще се оправи и без него. Министерството на културата обаче има нужда от таланта на истинския артист. И трябва да намери формулата, в която трудът му да не отива нахалост, а да е "на ползу роду" и добре възнаграден.

Мисля, че в това трудно време театърът в България не бива да влиза в ролята на жертва и на подсъдим. Театърът в България може и трябва да се държи като силен и опитен актьор: изправен гръбнак, лице към публиката, добре артикулиран и пестелив в жестовете си. Всичко, което той всъщност владее отлично.

Захари Карабашлиев, български писател и драматург, който живее в САЩ.
Романът му "18% сиво" бе в топ 100 на най-четените БГ книги. Носител е на наградите "Вик", "Хеликон" и "Аскеер" за драма. Тази година е номиниран отново за приза.

  • Под 7 млн. българи? Тъжно, ако не дадем перспектива на младите

    Българите се топят и през 2019-а година броят им ще падне под 7 милиона, предупреди председателят на НСИ Сергей Цветарски. Отдавна не е новина, че всяка година средно 40 хиляди души напускат България. Добра тенденция е, че живели зад граница сънародници започват да се връщат. Но те далеч не компенсират големия теч,
  • ТЕЛК да не включва само водещото заболяване

    С оценка, основана вече само на целта икономии, ние ще трябва да сме вече най-работоспособните, иначе губим пенсията си ЙОРДАНКА ТОДОРОВА, председател на майките в инвалидни колички в България ХОРАТА с увреждания живеят с мизерни пенсии средно по 223 лева. Именно национално представените организации за правата им са тези,