Божествените грешки на великите ни писатели и поети

https://www.24chasa.bg/Article/489493 www.24chasa.bg
Дядо Вазов твори в кабинета си.

Заради силата на внушенията и търсене на вечното в образите големите ни писатели често пренебрегват реалността. Във всяко гениално творчество има и такава идея и заради нея историческата истина остава на втори план. Правилото е, че добрите писатели “лъжат” като оракули и хората им вярват като на богове, а слабите го правят като роми на хайван пазар - на дребно.

В “История славянобългарска” целта на Паисий е да покаже колко велик е бил народът ни. А за това историческите факти му се виждат слаби и той доста свободно ги украсява. Започва още от Адам и Ева, синовете им, минава през Ной и “доказва”, че от тях е произлязло българското племе. После изрежда родните царе: “Така от първия български Асен Велики от лято господне 720 до последния български цар Шишман и до 1370 година царували 33 български царе.” Изброените от него царски имена нямат нищо общо с именника на българските ханове.

И големият Христо Ботев украсява историческата истина заради своята войствена непримиримост. В “Защо не съм?...” той иронизира Кръстьо Пишурка, че направил ода “на баба си на хурката”, Славейков, че не му се плаче, нито смей, а щял вече да блей.

Димчо-Кехайовото кафене в Жеравна пред което Йовков “убива” Мустафа Шибил.
СНИМКИ: АРХИВ
Димчо-Кехайовото кафене в Жеравна пред което Йовков “убива” Мустафа Шибил. СНИМКИ: АРХИВ

Ботев иронизира създателя на първото читалище в България, защото ломчанинът е даскал, но и търговец, лихвар и същевременно писател, издал 4 книги и пиеси. Ботев се подиграва със стихотворенията в неговата книга “Момина китка или песни за секиго”.

Първият препис на “История славянобългарска”, направен от Софроний Врачански, който се пази в Народната библиотека.
Първият препис на “История славянобългарска”, направен от Софроний Врачански, който се пази в Народната библиотека.

И спестява истината, че Пишурката всяка седмица произнасял поучителни слова пред миряните в църквата, а и бил търсен по българските работи от постоянно минаващите през Лом чужденци. Това му създало ореол на учен човек. През 1848 г. поставил надпис на вратата на учителската си стая “читалище” и пренесъл там цялата си библиотека.

В стаята канел гражданите на Лом и ги запознавал с политическите събития. Официално читалището е открито през 1856 г. и е първото в България. Да не говорим днес в какво състояние са българските читалища, но доскоро много чужди интелектуалци, посетили страната ни, се удивляваха как във всяко село има “читалище”.

И Ботевата ирония за Славейков е далеч от историческата истина, защото по време на учителстването и митарстването си из България Славейков събира над 15 000 народни умотворения. Готви се да ги издава, когато сбирката му най-неочаквано изгаря при пожара в Стара Загора през 1875 г., когато учителства в града, и писателят е пред сърдечен удар. Една малка част от събраното възстановява, но в оригиналния си вид това богатство е загубено.

За да напише “Христо Ботйов. Опит за биография”, “Васил Левски” и “Четите в България”, Захари Стоянов ползва спомени на техни приятели и съратници. И това определено изкривява историческата истина. Захари Стоянов “убива” Ботев на връх Вола. И това почти половин век е приемано за канонична истина. Пръв за последното сражение на четата на Христо Ботев пише участникът в боя Йордан Кършовски, но не споменава къде войводата е загинал.

През 1878 г. апостолът на Врачанския революционен окръг от Априлското въстание Стоян Заимов отива в Русе и записва спомените на Никола Обретенов, но тези записки попадат в Захари Стоянов, който ги използва в книгата си за Ботев, писана през 1889 г. Там оповестява, че Ботев е убит на връх Вола под един разцъфнал шипков храст и куршумът го е уцелил в челото. По-късно споделял, че смърт от куршум в челото му се е видяла по-героична.

Все заради художествените внушения и дядо Вазов има грехове към историята.

И той търси истината за смъртта на Ботев, но се доверява на четника Христо Иванов от Сопот, който казва, че Ботев е убит при Веслец от 2000 души башибозук. Народният поет пише стихотворението си “Веслец”. През 1880 г. столичната община го приема за историческа истина и кръщава една от улиците на града “Веслец”. После Вазов се разкайва. А Ботев умира под връх Околчица.

Литературният патриарх героизира чизмаря Кочо в “Епопея на забравените”. Кочо в действителност е един обикновен пловдивски обущар, озовал се в търсене на прехраната си в Перущица. Всъщност Спас Гинев е който след погрома на въстанието убива и седемте си деца, а оставя живо само осмото, което е пеленаче. Спас е бил богат търговец, въртял е търговия в Цариград и Букурещ. А организира въстанието в родния си град, защото не можел да трае повече тиранията.

По-късно Вазов оправдава своите неверни исторически твърдения и елиминирането на героизма на Гинев със силата на художествените внушения, които е търсил: “Не мога да градирам с второ, с трето, с четвърто дете... При Кочо нещата са по-ясни и логични.”

Яворов пък изрича очевидната неистина по отношение на своето творчество. Той споделя след смъртта на любимата си Лора пред проф. Асен Златаров: “Никакъв поет не съм аз. Подиграх се с глупците и те се хванаха на въдицата. Ти мислиш, че си ценя работите, които съм писал досега, че ги скъпя? Вятър... това са драсканици, които нищо не струват.”

Шибил и Индже пък са разбойници, които Йовков превръща в герои. Шибил е циганин от сливенското село Градец. За него Панайот Хитов пише, че Мустафа Шибилията бил “турски циганин, който подкупваше карнобатския турски управител с по 100-200 турски лири да го уж гони, но да го не намира. В продължение на 8-10 години населението от Бургас до Сливен, в Котел и Елена кански виеше”. Въпреки връзките си с турската власт накрая той е обесен, главата му отрязана и пратена на Митхад паша в Русе.

Индже войвода е еничар, също разбойник, но подчинението на султана му омръзнало, замечтал за самостоятелност и направил хайдушка чета, за да се бие за лично отмъщение. Заради старите си грехове създава и манастири. Индже войвода заедно с отряда си се поставя в услуга на молдовския княз Александър Марузи. Завзема град Яш, обезоръжава турците, а някои от тях беси. При манастира “Свети Йоан Кръстител” командва полк от 1000 души. В битката при село Скулени на река Прут въстаниците са разбити. Индже не иска да премине на руския бряг и умира в ръкопашна схватка.

ДИМИТЪР КАМЕНОВ