Да изпревариш Саддам

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4907179 www.24chasa.bg
Запалени от иракската армия кувейтски нефтени кладенци. СНИМКА: РОЙТЕРС

Този месец се навършват 25 г. от инвазията на Ирак в Кувейт - събитие, променило изцяло логиката и дало ход на нови процеси в Близкия изток. Голяма част от това, което днес наблюдаваме в региона, е свързано именно с тази безумна авантюра на тогавашния иракски диктатор Саддам Хюсеин. Във вихъра на драматичните противостояния и обрати се преплитат човешките съдби на 464 българи, блокирани от окупаторите в Кувейт. За разлика от гражданите на други страни българите не дават жертви, не стават заложници и не са изпратени като живи щитове около стратегическите обекти на Ирак. Всички са спасени и с рисковани ходове са изведени за родината през Ирак и Йордания. Тази операция, извършена в трудно и размирно за България време, се осъществява без особената помощ и информация от властите в София. В главната роля е един дипломат. През август 1990 г. Димитър Димитров управлява посолството на България в Кувейт. По-късно (1993-1998) става и посланик в емирството. Между 2006 и 2010 г. е посланик в Алжир. Днес Димитров работи в Ситуационния център на МВнР, където е концентрирана работата по решаването на кризи с българи зад граница. Това е първата част от поредица от публикации за онези паметни събития.

Съвременниците ни помнят добре 1990 г. - митингите, “танковата” фраза, Великото народно събрание (ВНС), първия некомунистически президент, пожара в бившия Партиен дом. Или поне купоните за храна и “дискотеката” - има ток, няма ток. По-малко знаят за една неголяма общност от сънародници в чужбина, преживяваща дни на страх, на отчаяние и надежда и накрая на изстрадано облекчение от спасението. Спомням си тв-кадрите с първата група евакуирани от Кувейт, напускаща самолета на летището в София, един ранен - с вирнат крак, полегнал на лентата с багажа, и кордона милиционери около тях. Тогава попитах “сведущите” по въпросите на сигурността познати защо са били тези мерки за сигурност още на пистата.

“Ами гурбетчии, докато стигнат до митничарите на изхода, щяха да ги ограбят.” Днес, 25 години по-късно, вирнатият във въздуха крак вместо вдигнати от радост ръце на ранения шофьор и униформеният обръч около “гурбетчиите” са моята алегория за парадокса на “изхода” от Кувейт, когато се оказа, че Саддам Хюсеин е по-предвидим от някои български политици, а неговите палачи - по-мекосърдечни от началниците ми в София.

Когато в първите часове на 1 август 1990 г. пътувах за Кувейт след първия си отпуск, нямаше как да предположа това, което година по-късно по признанието на двете най-могъщи разузнавателни служби в света самите те не са били в състояние да прогнозират - събитията на 2 август. В този първи ден ме вълнуваха тривиални проблеми. Делегацията. Децата. Колата.

Всъщност посещението в Кувейт на председателя на тогавашния български Комитет по туризма се очертаваше като приятно. Съвсем друго очакваше децата ми - тогава на 3 и 9 години. Те трябваше да преживеят най-горещите месеци в най-горещия град на планетата. У нас обявяваме червен код, когато температурите наближат 35 градуса, а в Кувейт те редовно надминават 50. Каприз на бъдещия ми началник - посланика в Кувейт, ме принуди да докарам лека кола за лични и служебни цели от България, вместо да намеря подходяща на местната автоборса. През август 1989 г. най-доброто, което бе достъпно у нас дори с ходатайство и валутен заем, бе “Лада”, естествено - без климатик. Пътуването с нея в кувейтските условия бе не само неприятно, а опасно за живота... Заради туристическата делегация първият ми работен ден в Кувейт завърши час след полунощ на 2 август. Около 4,30 ч ме събуди телефонът вкъщи. Глас на шофьор от СО МАТ. Звънеше от границата с Ирак. Ранен българин? Повтори! Военни колони влизат в Кувейт? Прибирайте се с ранения обратно в терминала! Зарежете колите, ако трябва! - бях осъзнал причината за непривичния тътен навън. Добрата изолация не можеше да заглуши далечните автоматични откоси и взривове. Ниско прелитаха хеликоптери, руски Ми, каквито Кувейт нямаше. От “Фахахил роуд” - най-близката, през един квартал радиална магистрала, водеща на юг, долиташе грохот на тежки машини. На един дъх се озовах на покрива: сражения, поне на три места в града.

В апартамента ме чакаха Мария, децата и куфарите, още неразопаковани. Набирам телефона на Стоян Тончев - младшия ми колега, консул. Отговори веднага и без излишни въпроси се заприготвя за пренасяне в посолството. Малко след 5 ч, докато семейството ми се пренасяше в бъдещото ни убежище с помощта на шофьора Емил Тодоров и съпругата му, аз звъня в министерството в София: Дежурен? Запишете! - съобщавам делово новината заедно с кратки данни за местата на сраженията и първите ни действия. Очаквам указания! - завършвам диктовката, докато се опитвам да слушам два радиоапарата наведнъж. Нищо за Кувейт!

Първото
съобщение
за иракското
нахлуване


направи Би Би Си след час и половина, малко преди седем. Докато слушам радиото и въртя телефона, отговарям на въпроси и насочвам настаняването - на втория етаж, в служебните помещения и резиденцията, по избор, в най-защитените стаи. Първият етаж на сградата близнак бе предназначен за дивания - зала с миндери край стените, изцяло остъклена от три страни, на пет метра от рехавата ограда, на равнището на двора, улицата и празните пространства около него, с прозрачни завеси - за всеки отвън бяхме като мишени на стрелбище. Следва излизане за продукти и вода. За колко? - пита ме Емил. За месец, всичко - трайно, да издържа без хладилник. До супера и обратно, никакво излизане от квартала. Никой не охка и не реагира, въпреки че произнасям на глас общото опасение -
без ток няма
да оцелеем и
седмица

Търся контакт с кувейтското Министерство на външните работи. Телефоните не отговарят - втори, трети, пети... Накрая попадам на помощника на генералния секретар. Гласът му е непривично глух и тревожен. Предлагам да помогна на кувейтските приятели с всичко възможно в тази обстановка. В отговор - благодарност и признателност. Гласът зазвучава по-бодро и делово. За съжаление, няма информация за положението в страната, няма контакт с емира и правителството. Но ще предаде при първа възможност. И двамата знаем, че по-дълъг разговор е опасен. Министерствата и посолствата са сред първите в списъка за подслушване.

Въпреки опасността продължавам да звъня на колеги в посолствата, нареждам на Тончев да предаде на делегацията да не напуска хотел “Меридиен”, а на ръководителите на инженеринговите организации и на СОМАТ - да вземат мерки за сигурността на хората си и да ни изпратят поименен списък с личните данни. Давам ухо и на новините по радиото. Едновременно кълва на пишещата машина заповед на временно управляващия посолството... Десетина точки - вътрешен порядък, режим на допуск на външни лица, дежурства - на телефон, радиоприемници, телевизор, нощем - на покрива; затъмнение на остъклените помещения, пожарогасители... Мимоходом забелязвам, че пиша без замисляне, чернова и поправки. В заключение “отсега всяко разпореждане на управляващия, в т. ч. в устна форма, има силата на писмена заповед”. Гризва ме съмнение. Заповеди, дежурства, порядък...

В града стрелбата се засилва. Първите новини по телефонния обмен са повече от тревожни. Посолството на САЩ е обкръжено от танкове и бронирани коли, френски дипломати са пребити от иракците, няма връзка с посолствата на Англия, Германия, на други държави. Ние сме наематели на сграда - собственост на чичо на кувейтския емир. А в града има хайки за членовете на управляващата фамилия. Иракското радио пък обявява ново правителство на Кувейт и въвеждане на полицейски час - от залез до изгрев по всеки на улицата ще се стреля без предупреждение.

Посягам към телефона за поредния разговор. Слушалката е мъртва. В залата с телефонните линии на посолствата иракците са стигнали до нашите. Не подслушват, направо режат. По иракски. Вече познато и затова - успокояващо. Само че без телефон и факс единствената ни връзка със София е чрез съветското посолство, а до него се стига по “Фахахил роуд”, по който тътнат влекачите с иракски танкове. Пък и дали в тази обстановка руснаците изобщо ще ми позволят да вляза при тях? Колегите се завръщат благополучно с припаси и опаковки вода. И още, радио “София” започва да чете декларация на новоизбрания президент Желев за Кувейт. България осъжда иракската агресия, подкрепя законното кувейтско правителство... Ето ги указанията! И вече съм изпълнил част от тях - в разговора с кувейтското МВнР. Удрям подпис под заповедта и я оставям настрана - да я четат, когато имат време. А аз тръгвам да търся жива телефонна линия и решения на куп други нерешими проблеми.

По обед новините на радио “София” отново ме залепят за високоговорителя. Обявяват, че ще проведат разговор с българското посолство в Кувейт. Пауза. Чуват се телефонните сигнали за позвъняване. И пояснение на кореспондентката: “В посолството не вдигат телефона. Спят ли там?” Махвам с ръка - журналистите не са длъжни да знаят правилата за въоръжена агресия. Скоро имам повод да ликувам - удържали сме първата победа над саддамовци. Имаме телефон - забравена частна линия! Нищо, че е без международен достъп. Прехвърляме кабел от пристройката до кабинета на завеждащия консулската служба, от който има и добър обзор към две от четирите врати на оградата. Тук ще е командният пункт. С помощта на телефонните техници от “Телекомплект” научаваме номера на нелегалния си телефон и отваряме списъка с адреси.

Започваме
нашата война

Да - война! С палачите на Саддам Хюсеин другояче не може. В спомените си тогавашният временно управляващ посолството на САЩ в Багдад Джоузеф Уилсън споменава, че за твърдата позиция и поведението си в контактите със Саддам Хюсеин по време на кризата се е основавал на психопортрет на диктатора, изготвен от ЦРУ. Аз нямах психопортрет, но имах и личен спомен, и основание за реванш. По време на едногодишния си стаж в Багдад в края на 1979 г. бях изпитал вероломството и жестокостта му. Тогава нещата спряха на косъм от щурм на посолството в Багдад и разправа с българските дипломати. Какво можеше да ни сполети, показа картината на разправата с прегрешилите му зетьове, завърнали се в родината след тържествено обещание на “вожда”, че косъм няма да падне от главите им, и разстреляни още първата вечер в дома им от “разгневените народни маси” - отряд на “Истихбарат” (военното контраразузнаване). По-късно, след нормализиране на отношенията, научихме, че зам.-министърът на външните работи, който след четири нощи на обвинения и нападки доведе до припадък посланика ни, е ликвидиран като отговорен за кризата между двете страни. Тази криза обаче ме научи как се получават жизненоважни сведения насред баасистко сборище и позволи да репетирам на своя глава разходка из един от стожерите на режима - МВР. И най-важният урок - основната слабост на този режим е страхът от “вожда” и от всеки висшестоящ.
С информацията, получавана по частния ни телефон, и с опита от Багдад вече можеше да опитам контакт с противника. Но престрелките в града не преставаха, избухваха на нови места. Грохотът от мотори по водещия към границата със Саудитска Арабия “Фахахил роуд” от време на време е заглушаван от нископрелитащи военни самолети и хеликоптери. Засега трябваше да се съсредоточим върху оповестяването на българите и информацията от ефирните медии. До обед на 3 август бяхме “построили” телефонно дърво за връзка с българите и успоредно с получаване на данни за списък продължавахме да търсим нови и да удължаваме съществуващите разклонения. Имахме пряка връзка с бюрата на стопанските ни организации и с отделни семейства в различни райони на града. Те, от своя страна, строяха свои “клонки” и връщаха постъпилите данни и новини. На телефона се редувахме всички - щатни служители и съпруги. Внезапно забелязах промяна у жените. Изпънати посивели лица, забавени и вдървени реакции. Сега пък какво? Бяха изслушали и споделили шепнешком разкази, по-скоро - плач на българки, свидетелки или препредаващи ужасяващи подробности за похождения на развилнели се из града иракци. Непредвидена психологическа атака на крепостта ни. Контрамярка - край на телефонните дежурства! Отсега на телефона ще бъда аз, в мое отсъствие - Стоян. На покрива през нощта, поред, през 4 часа - тримата мъже.

Същия ден следобед чух първия зов за помощ - инженер от “Лесокомплект” се бои за живота си, до квартирата му в кв. “Джахра” паднала авиобомба. Деляха ни 40 км, на единия от двата пътя за “Джахра” се водеше сражение, а по другия - през центъра за границата с Ирак, продължаваха да прииждат военни машини. Поръчах на колегата му от офиса да го успокои, че ще го прибера на 4 август на разсъмване...

Продължението четете в следващ брой на в. "24 часа"

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Плащай! Дори да си мъртъв по шофьорска книжка

    Казват, че по времето на социализма в предприятия с опасно производство имало следния лозунг: “Бъди нащрек! Миг невнимание и после цял живот мъртъв!” Един вид - всестранна грижа за човека. В днешните демократични времена пред КАТ оказа се можеш да си “мъртъв по шофьорска книжка”. Това правило се родее само с прословутия параграф 22 от романа на
  • Мотиви за нова конституция за по-добра България

    Обикновено НС може да я направи в края на мандата си, после Велико да я приеме и да продължи като обикновено За 30 г. демократични промени в България се проявиха заложени в конституцията противоречия, които доведоха до противопоставяне на институциите, а не до тяхното взаимодействие. А институционалното взаимодействие трябва да е принцип в