Защо опелът ти е по-добър от лада, но си по-беден

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4918612 www.24chasa.bg

4 хипотези защо усещането за

бедност, сравнено с 1989 г., натежава

За 25 години покупателната способност на българина е много по-висока от тази през 1989 г., но спрямо останалия свят сега е горе-долу същата - за тези 25 г. светът е доста позабогатял, та и ние заедно с него. Преди 25 г. сме могли да купим същия процент от съответното за света, какъвто и днес, само дето днес светът купува много повече неща, отколкото през 1989 г., съответно и ние купуваме страшно повече неща спрямо 1989 г., но като съотношение България - светът, нивото е същото.

Станал ли е сега българинът еднакво беден спрямо 1989 г., или много по-богат? Зависи как мерим богатство или бедност. Ако го мерим чисто относително българите спрямо останалите хора по света - няма промяна. Ако го мерим колко повече кашкавал, сирене, обувки и дрехи можем да си купим - с 60-70% повече. Тоест забогатели сме спрямо 1989 г., но спрямо света сме на същото ниво.

Въпросът е следният: ако човек погледне колко стотинки са стрували нещата преди 25 г. и какви са били средните заплати, ще види, че средната заплата тогава е можела да купи от някои неща повече, от други по-малко, отколкото средната заплата днес. Но средната заплата за много работи може да купи доста по-големи количества, не за всички. Примерно за жилищно отопление - по-малко, за ток и т.н., тогава това бяха тежко субсидирани цени и българското общество е плащало за тях, но не през битовите сметки. Други неща обаче днес може да се купят много повече - примерно цветни телевизори, хладилници, автомобили. И то много по-качествени, отколкото тогава. И освен това има много нови неща, особено в областта на телекомуникации, компютри, които няма как да сравняваме.

Но е очевидно, че

стандартът на

живот на средния

българин сега е

много по-висок,

отколкото през 1989 г. - говоря за чисто материален стандарт на живот, не говоря за усещане за справедливост, за общност, за бедност.

А усещането за бедност в България е засилено. Много години съм се терзал с въпроса защо материалното създаване на блага е на много по-високо ниво от преди 25 г. и въпреки това много хора твърдят, че са бедни или много по-бедни.

Усещането за бедност може да бъде обяснено по 4 различни хипотези, като те не са взаимноизключващи се, а могат едновременно да са действащи.

Първата е, че някои хора наистина са по-бедни от тогава. Техният материален стандарт на живот и особено социален статус е силно намалял за тези 25 г. и те с пълно основание могат да се чувстват като загубили.

Най-трагично е положението на тези, които тогава са били в края на работната си кариера и са станали пенсионери в началото на 90-те г. Знаем какво стана с пенсиите им през хиперинфлацията. Те се възстановиха значително, но не са това, което тези хора можеха да очакват.

И разбира се, маргинализацията на хора от малцинствата - там също се влоши стандартът на живот. Една група хора наистина са по-бедни материално, могат да задоволят по-малко човешки нужди с наличните под техен контрол ресурси и съответно с пълно основание те твърдят, че са по-бедни.

Втората хипотеза е относителна - усещането за несигурност.

Много хора слагат почти знак за тъждество между несигурност и бедност. А при социализма имаше една привидност за сигурност в живота на човека. Привидност, защото социализмът беше неудържим, неустойчив, той се срина накрая, но докато се срине, не изглеждаше, че ще се срине, особено в България. В Полша, в Румъния се срина пред очите им. Но в България - не. В България просто един ден внезапно и предателски

социализмът си

взе шапката и

си отиде,

изостави ни.

И ние не сме видели с очите си неговия фактически провал - икономически и стопански, неспособността да осигури най-елементарни стоки и блага. И съответно някак си няма как да убедиш хората, живели в края на социализма, че цялата тази сигурност е била привидна и взета назаем от бъдещето.

За тях той си беше стабилен, загубата на тази стабилност и предвидимост те преживяват като обедняване.
В този смисъл, ако дефинираме
бедността като
увеличена
несигурност за
живота,
то тогава преходът е обедняване по дефиниция. Защото социализмът е сигурност по дефиниция - гарантира ти някакви неща, макар че в един момент си взема шапката и си тръгва, и пазарното стопанство е несигурност по дефиниция. И ако дефинираме така бедността, със сигурност страшно много хора в България са обеднели.
Трета хипотеза защо се усещаме бедни, е базата за сравнение.
Едно е да си сравняваш ладата с москвич, друго е да си сравняваш опела с мерцедес. Опелът е по-добра кола от лада, но си по-беден.
И най-любима ми е четвъртата хипотеза: за много от хората, живели през късния социализъм, социалистическият модел на икономическо развитие остава
“правилният”
модел от
марксически тип
- огромна индустрия, тежка база, оттам някаква надстройка, големи инфраструктури, пушат комини...
Ключова разлика за мен е, че в България за разлика от Централна Европа немарксическата икономическа мисъл не съществуваше, тя беше целенасочено изкоренявана и всякакъв зародиш на знание за немарксическа икономика беше унищожаван.

Тази тематика за икономическите модели на развитие на Запад се поверяваше само на няколко човека - изключително верноподанически и със сигурност без опасност да пристъпят границите.

Докато в Централна Европа немарксическата икономическа мисъл не беше спирала да се развива, в България нямаше нито един икономист, който да е говорил за пропазарни модели. В нито една българска глава нямаше модел на развитие извън марксическия.
И естествено това, което се случва в България през тези 25 г., не е този “правилен” модел. За огромното мнозинство от хора, които са се социализирали в тази рамка на късния социализъм, правилният модел е марксическият модел за икономика. И случващото се през тези 25 г. в България е драматично различно, да не кажем диаметрално противополжно на този модел.

Съответно в главите на хората това не може да издържи. Дори да има някакви успехи, дори да могат сега по 10 000 коли да минават през прохода Маказа на ден за Гърция, това не издържа, защото това е “неправилен” модел, който
няма да издържи и ще се срине.

Оттам между другото идва и песимизмът на българина.
И когато човек живее с идеята, че някой ден нещата ще се сринат, защото това не е “правилният модел”, нивото на тревожност е много по-високо и често се изразява в риториката на бедност.
Имаше една статия в списание “Икономист” преди 2-3 години за поредното мерене на удовлетворение от живота и фактически материален стандарт, в която се казваше, че има някои по-богати страни, както има и някои по-бедни, и има България. “Икономист” вижда, че в България обществото е някак от друга планета, защото материалният стандарт на живот е значително висок, обаче усещането за удовлетвореност е все едно, че си в Четвъртия свят.

Това са част от много сложни процеси, но когато говорим за усещането на хората за загуба на нещо, това е усещането за липса на справедливост. Усещането за несправедливост е усещане за загуба на общност и според мен то е напълно реалистично. Защото в България няма справедливост, имаме очевидни за всички механизми, по които се печели икономически, социално, политически по нечестни начини. И няма имунна система на обществото, в държавния механизъм, която да ги спре.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Как сирийчето Фирас стана достоен българин

    Как сирийчето Фирас стана достоен българин

    Дeсетгодишното сирийче Фирас най-вероятно не помни как е пристигнало в България, нито с какво местните хора в благоевградското село Краище са посрещнали неговото семейство след бягството им от войната в Сирия. Но знае едно - на добрината трябва да се отвърне с добро, а на хората в беда трябва да се подаде ръка
  • Деца растат нормално в семейства със споделени обич, уважение и отговорност

    Деца растат нормално в семейства със споделени обич, уважение и отговорност

    Разделени родители не бива да се провалят като партньори в отглеждането на синовете и дъщерите си НА Въведение Богородично отбелязахме Деня на християнското семейство. Живеем в епоха, в която ценността на семейството непрекъснато се размива и става все по-относителна. Над половината от създадените семейства се разпадат