Георги Иванов Пенков, по-известен като Джони Пенков, е роден на 27 ноември 1933 г. в София. Син е на художника проф. Иван Пенков. През 1966 г. завършва радиотехника във ВМЕИ “Ленин”. а през 1972 г. специализира електроакустика във Франция. Звукорежисьор е на много документални филми.
Изявява се и като актьор в киното: “Рицар без броня”, "Джеси Джеймс срещу Локум Шекеров”, “Двойникът”, “Немирната птица любов”, “Разводи, разводи”, “Операция “Шменти капели” и др.
Предпочитам документални филми. Когато ги снимаш, си като на лов - не знаеш какво ще излезе от трънката
- Вярно ли е признанието ви, че не ставате за любовник, г-н Пенков?
- Вярно е. Любовта е състояние, в което човек изпада от време на време. При мен обаче то е малко по-специално. Защото не ми помага, а ми пречи да си гледам работата. Когато съм влюбен, не мога да се занимавам с нищо друго.
По принцип не си падам да върша няколко неща едновременно. Така че дойдат ли страстите, се отдавам само на тях. Докато ми мине. След това отново си гледам моя бизнес.
През любовния си период котките и кучетата мяукат, ръмжат, катерят се по покривите, правят разни изпълнения. След като си изпълнят дълга, се успокояват.
- Да, ама при хората не е така...
- Лошото е, че природата не е определила при хората кога точно да потъват в чувства и кога да си движат деловите ангажименти. Любовта обикновено ни връхлита без да сме подготвени. Колкото повече се съпротивляваш, толкова повече те обсебва.
- Как се оженихте с актрисата Мирослава Стоянова? Тя беше много хубава...
- Тони Андрейков (известен български кинокритик, вече покойник - б.а.) го направиха директор на Смолянския театър. Рангел отиде да поставя пиеси и ме викна да оправям звуковите уредби на театъра. Дойде и Чарли и живеехме в една стая.
Нямаше клозет и
пикаехме в шишета
Но иначе беше много приятно. Стегнахме го театъра и станаха много хубави постановки.
Мирослава беше студентка на Георги Стаматов. След като той напуснал или умрял, дошъл друг професор, който ненавиждал Стаматов. И всичките му студенти били пратени в провинцията. Така в Смолян дойдоха Мирослава и още няколко актриси.
- Колко години брак имахте с Мирослава?
- 6-7 години някъде. Имаме син Тодор, който сега живее в Германия. Завърши художествената академия във Франция и сега е в Берлин. Идва от време на време
- А втората ви съпруга?
- Тя се казва Дениз Герганова, инженер по професия. Малко преди 10 ноември с дъщеря ни Ива заминаха в Австрия с намерение да емигрират в САЩ. Дадох им 200 долара, обаче не знаех за техните планове.
Но им харесало във Виена и нали е по-близо до България, остават там. Наскоро Дениз се върна в България и направи студио за аудиокниги. Записала е почти цялата българска класическа литература, всичко за матурите и други неща. Дъщерята, която е социолог, й помогна да направи това студио, иначе повече време живее и в Австрия.
- Вие кое поколение софиянец сте?
- Второ по майчина линия. Дядо ми живял в Руминия и е рабитил по финансите на Евлоги и Христо Георгиеви, после идва в София. Баща ми Иван Пенков е от Казанлък. А баба ми, неговата майка, е първата жена, която играе в българския театър. Дотогава всички женски роли се изпълняват от мъже, защото не било прилично жена да излиза на сцената.
- Баща ви е известен художник, професор в академията, автор е на стъклописите в Съдебната палата. Защо вие не тръгнахте по неговия път, а избрахте радиоинженерството?
- Всъщност точно баща ми ме запали по радиото. Той разбираше малко от електричество. Имахме радио с антена - като я махнеш, радиото не свири. Обаче баща ми, като пипнеше с пръст буксата за антената, и то започваше да свири. И това ми се видя толкова интересно! Това е и една от причините за днешната ми професия, другата беше Съветската армия.
- Как така Съветската армия?!
- Ние живеехме в Панчарево и там настаниха съветска военна част. В една от стаите на нашата къща живееше капитан с жена си и детето им. Имаше и един, на когото викахме Сенката, отговаряше за склада с радиочасти. Ние му носехме ракия, той ни даваше разни неща от склада. С още две момчета се опитахме да сглобим радио. И така започнах от 1945 г., та досега.
- Защо обаче най-напред записвате да учите минно инженерство?
- В ония години имаше много завършили с медал гимназиите, главно от провинцията. За радиотехника имаше 20 места, а медалистите, които влизаха без изпит, бяха 18. Затова записах минно инженерство, после се прехвърлих машинно и заради тия смени три години бях все в трети курс. И накрая завърших радиоинженерство.
- Чудно ми е как са ви пратили на специализация във Франция. В ония години това не беше лесно, особено ако не са “наши хора”.
- Наш колега, много свестен човек, стана директор на института, в който работех. Имаше западни стипендии за специализации...
Ние с Рангел
Вълчанов
още през 1967 г. направихме едно голямо пътуване през Европа и Северна Африка и минахме и през Париж. Стояхме там 2 дни. От българското посолство ми уредиха да видя как е организирано френското национално радио. Беше страшно интересно, запознах се и с един французин.
Но когато от България изпратиха писмо за моя специализация в Париж, французите отговориха отрицателно. Тогава написах писмо до моя познат, той уреди въпроса и изкарах три месеца там.
- А защо и как направихте това дълго пътешествие с Рангел Вълчанов?
- За да снимаме документален филм, който нарекохме “Между два бряга”, аз му бях звукорежисьор. През 1982 г. направихме два едночасови документални филма за Индия.
- Как прекарахте тия три месеца в Параж?
- Много интересно беше. От България ми бяха дали пари за квартира, но те не стигаха за хубав хотел. Познати ми предложиха да се настаня във френска комуна. Четирима души плащаха наема от 400 франка на апартамента. Едни момчета нямаха четвърти човек, отидох, но в началото ме приеха доста резервирано. Аз видях, че мивката е запушена, и я отпуших. Грамофонът им не работеше - оправих го.
Те разбраха, че
от този българин
има полза,
и се сприятелихме. И после, като имаше някакви празници, искаха аз да ги организирам, защото ставаха по-весели.
- Как Рангел Вълчанов успя да ви изкуши с киното?
- Той знаеше, че се занимавам със звук. През 1960 г. реши да направи игралната новела “Търси се спомен” , по сценарий на Иван Стоянович. За един младеж, който през лятото имал любов на Слънчев бряг и през зимата се връща, ходи по местата, където са били с любимата му. Снимахме през януари и изкарахме много хубаво, защото нямаше нужда да се ходи на плаж.
- Кои играха в главните роли?
- В главната роля беше един оператор - Виктор Красивия. Момиче нямаше - то беше само спомен. Правихме мишунга и той ми се видя като някакво тайнство. Загаси се лампата в залата, екранът светва, ти местиш потенциометъра и филмът оживява. После с приятели започнахме да правим документални филми.
- С кои приятели?
- С Христо Илиев - Чарли и после с Джеки - Георги Стоев. И досега правим.
- Как влязохте в групата на Радой Ралин “Фокус” за снимане на кратки сатирични филми?
- Отначало ме взеха да им помагам за звука, бяхме си симпатични с Радой. При озвучаването на едно от филмчетата отидохме в Киноцентъра с режисьора Оскар Кристанов, бог да го прости. И там се разбра, че той е забравил текста, който трябваше да чете Ицко Финци, а аз да го запиша. Нямаше време да се връщаме в града. Предложих Ицко да е в ролята на журналист, който задава въпроси на мен като директор на завод. Пита той, аз отговорям с много просташки глас. Стана хубаво, но не вярвахме, че ще го пуснат. Дойде Радой, хареса го и така се започна - къде трябваше и къде не трябваше ме използваха да говоря.
- Първия филм на “Фокус” помните ли?
- Да, казва се “Търси се мъж на полето”. Рангел го направи. Някои филмчета стана много остри. И тогава от Политбюро ни поканиха на среща. Гледахме в една зала няколко “фокуса” - те отпред, ние по-назад.
Обаче никой от тях не смееше да гъкне и да изкаже мнение харесва ли му, или не му харесва. Беше една мълчалива прожекция. И само ние отзад, дето сме ги гледали по сто пъти, пак се хилехме. Имаше и вечеря и накрая казаха, че е хубаво, само да не се обобщава.
- С какво самочувствие излязохте от тази среща?
- Ние тогава мислехме, че правим “много голяма работа”. Хората харесваха “фокусите”, някои влизаха в салоните само да гледат тях и си излизаха, ако филмът не им харесваше. Сега обаче знам, че тези сатирични филмчета са им трябвали на тях. На властта.
- Един вид като някакъв отдушник?
- Да. Иначе те разполагаха с безброй начини да ни спрат. Но не издържаха много - две години, и все пак го забраниха.
- Документалният филм “Селска хроника” ли беше конкретната причина?
- Този филм беше наистина много остър. И след излъчването му унищожиха всичките копия, а те бях над 100. (За този филм и разгрома на “ Фокус” разказахме подробно в броя от четвъртък, 31 декември 2015 г. Можете да го прочетете и в сайта на вестника - б.а.)
- Как ви взеха за ролята на катаджията в “Рицар без броня”?
- В началото на 60-те години вече бях направил своите телефонни разговори. Музикантът и мой приятел бате Мильо си купи магнетофон “Телефункен”. Хрумна ми да свържа магнетофона с телефона, започнах да се обаждам на случайни номера и да записвам разговорите. Имитирах селско-градски просташки говор на необразован, но притежаващ власт човек. Този глас предизвикваше страх у хората, може би времената бяха такива. Станаха много успешни запаси, някои ситуации стигаха до абсурд.
Режисьорът Борислав Шаралиев знаеше за тези мои изпълнения и ме повика.
Бяха направили
и проби
с Григор Вачков,
но решават да вземат мен. Филмът имаше голям успех. За първи път на екрана беше показан комичен милиционер, а не милиционер герой.
- Ходехте ли с творческия екип на срещи със зрители?
- Аз не съм ходил, но имаше една друга смешна история. За да ме облекат в милиционерска униформа, отидохме в КАТ, който тогава се намираше на мястото на театър “София”. Сутринта на развода вървим и гледаме от кого ще ми стане панталон, от кого - куртка, и така ме облякоха. Снимахме филма и известно време дрехите останаха у мене. А по това време Радой и режисьорът Петков правеха театър “Фокус”. Един ден режисьорът ми казва: “Абе, ние довечера имаме представление, що не дойдеш с униформата?” Уговорихме се аз като милиционер да седя в публиката и когато на финала репликите станат много остри, да изляза и да спра представлението. Първото беше в летния театър, но хората ме познаха и взеха да се смеят.
Но на представлението в Западния парк не ме познаваха и като излязох на сцената, всички започнаха да свиркат и да викат: “Ууу!” След представлението идва един офицер от милицията и пита къде е старшината. Той се ядосал, че негов човек прави такива зулуми. Но аз вече си бях отишъл.
- Как върнахте милиционерската униформа?
- Аз я върнах в Киноцентъра. Мина обаче цяла година и веднъж някакъв катаджия ме спря. Какво съм направил? “Нищо не си направил - почти крещи човекът, - но ми върни панталона, защото не мога да си изпера другия!” Оказва, че от Киноцентъра забравили да върнат униформата в КАТ.
- После как продължи кинокариерата ви?
- Правехме документални филми с Рангел Вълчанов, с Джеки и Чарли и с Оскар Кристанов. И със Здравко Драгнев, който минаваше за един от най-добрите режисьори, но беше много мързелив. Направи малко филми, но всичките са много качествени.
- А имахте ли постоянно работно място?
- Да, в един институт към Комитета за култура.
Последното му име
беше НИПИРМТБДО!
- Какво означава това?
- Научноизследователски и проектантски институт за развитие на материално-техническата база в духовната област.
- Какво правехте в този институт?
- Правехме проекти за театри, проекти за кина, апаратура... Аз направих ей тия високоговорители (показва ги в хола си), които продавахме в чужбина. Бяхме подготвени за промените, защото 50 на сто от издръжката на института беше от договорите с други предприятия. Но след 1989 г. институтът не можа да издържи дълго.
- Кога живяхте по-добре - преди или след 10 ноември?
- Онова време беше много по-трудно. Но ние пак си живеехме весело, защото се правехме на идиоти и не ни обръщаха внимание. С Джеки и Чарли не бяхме свързани с властта.
- Артисти на свободна практика?
- Да. Веднъж на някакво събрание станало дума за нас, някакъв другар станал и казал: “Абе оставете ги тия с кучешките имена!” Не са ни карали да ставаме партийни членове.
- А вие как и кога от Георги станахте Джони?
- Като малък са ми викали Тонито, Тони и то постепенно се превръща в Джони. Тогава Джони е модерно американско име.
- Какви филми предпочитате да озвучавате
- Документални. Не обичам игралните - те са по-скучни, всичко е предварително измислено. Докато документалният е пълен с изненади. Когато го снимаш, си като на лов, не знаеш какво ще излезе от храстите