Скандалната смърт на Умберто Еко

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5316424 www.24chasa.bg

Геният си отиде, непризнат от шведите

Cмъртта на Умберто Еко е поредният световен скандал - шведите оставиха да си отиде един наистина велик писател, без да му дадат Нобеловата награда!

Когато преди години в ръцете ми попадна книга на Орхан Памук, обърнах задната корица и прочетох, че той е “турският Умберто Еко”. През 2005 г. Памук даде някакви интервюта, в които призна арменския геноцид. В отговор му предявиха криминално обвинение за обида на държавата, но делото така и не се състоя. Та заради тази несъстояла се репресия турският Умберто спешно получи Нобеловата награда. Няма лошо, Памук е чудесен писател, но защо, о защо, така и не дойде редът на истинския Умберто?

Умберто Еко
Умберто Еко

Трябваше ли Умберто да обиди италианската държава? Нямаше да е лесно, тя далеч не е така обидчива. Но факт е, че Нобеловата награда

по-често се дава

за политическо

дисидентство,

отколкото за

висока литература

Един от редовно подминаваните за този приз американски писатели е Филип Рот. В интервю миналата година той каза: “Чудя се дали не трябваше да сложа вместо “Синдромът Портной” друго заглавие, например “Оргазмът при хищническия капитализъм”, за да получа благоволението на Шведската академия.”

Разбира се, Рот едва ли трябва да се обижда, след като същата академия успява да подмине може би най-великия романист в човешката история - Лев Толстой. Може би защото шведите имат специфичен прочит на “Война и мир”, именно руският солдат слага край на имперските им амбиции. Но пък защо пропускат Чехов?

Странна е тази любов и омраза на нобеловите комитети към руските писатели. Защото, ако фамилията Нобел не бе натрупала богатстото си именно в Русия през XIX век, със сигурност нямаше да има Нобелови награди – нито за литература, нито за наука, нито за каквото и да било. Или може би конфискацията на руските имоти определя и антипатията им към болшевишката власт?

Сред цялата плеяда от литературни гении, първият руснак с нобел е белият емигрант Иван Бунин. Получава го през 1933 година. Бунин е чудесен писател, макар и позабравен. Но едва ли Бунин издържа сравнението с шедьовъра на друг един писател с много по-тежка съдба - “Майстора и Маргарита”.

Уви, Булгаков умира почти заедно с публикуването на великия си роман, така че шведите не са имали време да го оценят. Но и преди това той има цяла поредица големи произведения – “Дните на Турбини”, “Бяг”, “Кучешко сърце” и така нататък. Всички те предусещат “Майстора и Маргарита”, а това е едно радикално, епохално и уникално явление в литературата на XX век.

По традиция всички Нобелови награди за руски писатели са давани на дисиденти, скарани с държавата. Единственото изключение е Шолохов, но затова пък той веднага бе омаскарен с обвинения, че е откраднал части от “Тихият Дон” от белогвардейския автор Феликс Крюков. 10 години по-късно тези обвинения бяха развити подробно от друг един нобелист - Александър Солженицин. Работата е мътна и до днес, но “Тихият Дон” е наистина епохална книга.

Сред пропуснатите велики писатели има и доста англоезичници – например Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Владимир Набоков, Джон Ъпдайк, Греъм Грийн и така нататък. Както е известно, първите двама правят революция в езика на литературата. Те създават художествения похват, наречен “поток на съзнанието”, който днес постоянно се използва от почти всеки сериозен и не дотам сериозен автор. За литературата те са това, което е Айнщайн за физиката или Лобачевски за геометрията. Но кой знае, може би Нобеловият комитет

не е бил в

състояние

да положи

достатъчно

умствени усилия,

за да прочете и оцени “Одисей” на Джойс? Това е напълно разбираемо. По принцип членовете на комитета трудно могат да прочетат книгите на десетките кандидати само в рамките на месец-два. И логично е да прескачат по-тежките за четене.

Човешкият мозък е програмиран да мързелува, да си спестява усилията, поради простата причина, че когато се напъва, консумира твърде много енергия – около 20-30 на сто от целия разход на тялото. Джойс или Еко изискват дори 40 на сто.

Има романи, които се четат с мининум мозъчни усилия, в полузаспало състояние. Те най-лесно се продават. Но има и такива, които изискват пълна мобилизация на ума. И сред тях на първо място са романите на Умберто Еко.

 

Както е известно, той е философ, историк и семиотик, и повечето му трудове са в областта на тези науки. Пренасяйки научните си интереси в областта на романистиката, Еко вдига твърде много летвата, за да бъде по силите на целия Нобелов комитет. Един-двама може да я прескочат, но тук се изисква консенсус.

Книги като “Махалото на Фуко”, и “Островът на вчерашния ден” или “Пражкото гробище” са

почти непостижими

за мързеливия ум Обаче си струва да се положат усилия, защото ни дават много повече, отколкото романите на по-леките нобелисти.

Най-големият му популярен успех е “Името на розата”, който продава в около 10 милиона копия и е преведен на 30 езика. В България стана известен с едноименния холивудски филм, в който играе Шон Конъри.

Разбира се, филмът прескача най-съдържателните глави, посветени на средновековната теология, ересите и цялата човешка глупост, която ръководи и днешния ни мироглед. В едно интервю Еко казва: “Хората ме питат - как така вашите романи, които са толкова трудни за четене, имат известен успех? Този въпрос ме обижда. Все едно да попитат една жена: “Как така мъжете се интересуват от теб?”. След това Еко добавя иронически: “Аз самият обичам лесните книги, които ме приспиват незабавно.” (Цитирано от “Ню Йорк таймс”- б.а.) .

Според мен трудността в книгите на Еко идва от неговата главна задача в литературата – да покаже как заблудите, фалшификациите, сбърканите идеологии играят огромна роля в човешката история. Той разкопава дълбоко фалшивата дълбочина.

В “Махалото на Фуко” героят тръгва да разкрива един въображаем злокобен заговор, който го прекарва последователно през всички възможни конспиративни и окултистки теории – като започнем от съкровището на тамплиерите та до розенкройцерите, кабалистите, алхимиците, Светия граал, граф Сен-Жермен, теософите и така нататък, и така нататък.

Естествено, в резултат от това

пътешествие в

царството на

конспирациите

главният герой изперква. Естеството на този литературен труд е такова, че не остава място за увлекателна любовна фабула. Затова и трудно се чете. Според мен обаче “Махалото” трябва да бъде задължително четиво за всички конспиративни националисти у нас, които се опитват да обяснят днешната политика със заговора на Илюминатите, Тристранната комисия, Римския клуб, Рокфелер, Ротшилд и така нататък. Просто животът е много по-сложен.

Същото важи и за “Пражкото гробище”. Героят е дълбоко комплексиран шизофреник, който създава фалшиви политически документи по поръчка на полицията. Неговият шедьовър е “Протоколите на ционистките мъдреци”, една отдавна разобличена фалшификация на руската “охранка”, която се изпролзва от крайните националисти и до ден днешен.

Ако сравним тези книги на Еко с “Архипелагът Гулаг” на Солженицин, ще видим, че всъщност става дума за едно и също нещо, но разгледано от различни страни, отвътре и отвън. Солженицин описва една от проявите на вулгарната утопия, резултатите от сталинския прочит на марксизма (не става дума за марксизма на Маркс). От друга страна, Еко навлиза в дълбоките корени на фанатичните утопии като такива. Второто според мен е много по-важно за културата на мисленето. Солженицин ни учи да мразим само една от утопиите, но не ни предпазва от изпадането в друга. Еко ни учи да разпознаваме това, което генерира всички утопии.

Затова аз смятам, че Нобеловият комитет пак пропусна да оцени литературата в нейната хуманистична дълбочина. И това не му е за първи път.

Какво да кажем за

великия аржентинец

Хорхе Борхес?

Доколкото разбирам, той е пренебрегнат от Шведската академия заради симпатиите му към военните диктатури. Но пък и Достоевски е бил на страната на руските власти в тяхната борба с нихилистите и другите революционери. Най-дълбоките писатели често са много консервативни личности.

Както и да е, да кажем сбогом на великия Умберто Еко. Шапки долу и минута мълчание. Сигурен съм, че следващите поколения ще го разберат много по-добре, отколкото нашето.

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Правилата важат и за хората с велосипеди, нали?

    Правилата важат и за хората с велосипеди, нали?

    Да ходиш на работа с велосипед - много е еко, много е в тренда, особено в големите градове. За колоездачите се правят специални алеи, светофари и всякакви други екстри. Дотук добре, стига обаче да се спазват правилата за движение. Оказва се, че това съвсем не е така. Защото само в рамките на акция “Зима” от проверените 660 колоездачи повече от
  • Гетата в образованиeто са следствие на гетата в обществото

    Гетата в образованиeто са следствие на гетата в обществото

    Какво ни казват тазгодишните резултати от тестовете PISA НИКОГА НЕ СЪМ крил, че много харесвам работата на министъра на образованието Красимир Вълчев. Смятам, че той е много фокусиран и полезен човек. Вероятно сега върху него ще се нахвърлят заради лошите резултати в тестовете PISA. Искам да кажа, че усилията на Вълчев са напълно в правилна посока