Людмила Живкова пише стихове с лява ръка

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/5374197 www.24chasa.bg

“За жената, за майката, за съпругата, за любовта й към красотата и за силата на духа на Людмила.”

Това е посвещението, което е направила на книгата си “Незабравимата Людмила” Екатерина Чалъкова. Тя е била 12 години лична секретарка на Людмила Живкова и по нейна молба си е водила подробни дневници.

Наскоро г-жа Чалъкова се довери на издателство “Труд”, което подготви за печат дневниците и мемоарите й. В книгата има неизвестни снимки от личния архив на авторката.

Предлагаме ви откъс от книгата и три стихотворения на Людмила Живкова.

По време на нашата работа Людмила често ми повтаряше желанието си да й направя портрет. Не проумявах нищо, но тя избра мен.

“Кате, пиши всеки ден всичко: какво забелязваш, как ме преценяваш, кое как правя... всичко!”

Сега, когато портретът й е вече факт, мога да кажа: Людмила, благодаря за доверието!

Нашата първа среща сякаш бе случайна. Тогава работех като секретарка на председателя на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ). От време на време водех протоколите на заседания на ръководството.

На едно такова заседание в кабинета влезе стройна млада жена с прибрани назад коси. Имаше делови вид, излъчваше очарование и чистота. Бях впечатлена! Усмихнато и непосредствено се ръкува с всички. Председателят я представи: “Това е Людмила Живкова.”

След заседанието тя ме попита за името ми. Помоли ме да занеса протокола в дома й. Поиска разрешение от моя началник

и ме помоли да стана

нейна секретарка

За мен всичко беше като сън!... Завъртя се спиралата на дванайсетгодишен съвместен труд. През 1969 г. Людмила стана първи зам.-председател на КПКВЧ. Първите дни идваше на работа притеснена, плаха, сякаш се боеше да не сгреши. Беше винаги готова да услужи, макар че не разбираше от финансовата политика. С лека ръка подписваше командировки до западни страни на приятели, които се възползваха от доверчивостта й. Едва 27-годишна пое големия товар на слава, власт и отговорност.

Четеше по всяко време: при отиване на работа в колата, при дълги пътешествия в самолета и най-вече на “вилата”.

Улисана споделяше: “Книгите са моят учител, моята съдба” и “Безмълвната книга е верен приятел и съветник, без който ежедневието ми ще бъде сиво, обезверено”.

Когато стана първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура (КИК), усмихвайки се, ми казва: “Кате, Жени ме пита:

“Мамо, ти личност

ли си като дядо?”

Личност ли? - й отговарям. - Това е голямо мъчение. А след това се гордееше с мен, но не ме виждаше често. Явно децата ги блазни мисълта да имат интересни родители, изключителни или с интересна съдба. А аз, дете на известни родители, трябва да се утвърдя самостоятелно.”

Живееше скромно, не я блазнеха материалните неща – мебели, килими, сервизи. Обичаше хубавите дрехи, чанти асорти с обувките, а най-много красивите бижута.

Спомням си, бяхме в Египет, отидохме двете с нея в един бижутериен магазин. Помоли ме да се пазаря за един комплект - гривна, обици и колие.

И слънцето пак изгрява.

И реките се вливат

в морето,

а морето не се препълва!

Това е “Вечната Пролет на Живота” - замечтано и някак свойски цитира своя първи стих от 1975 г.

Може би усещаше, че животът й ще бъде кратък, защото бързаше, бързаше всичко да прочете, но не успя. Когато я упреквах, че се преуморява, усмихвайки се, мимоходом обобщаваше: “Всяко време е имало своите “луди”, които до последния си дъх са се стремили нагоре. Завещали са ни своя стремеж към голямото огнено кълбо. От историята зная, че бъдещето се прави от младите. Човекът има две възможности, да се откаже или да се бори с риск да изгори!”

“Огорченията ми са идвали винаги от хората, които обичах, но затова пък етичността поставях преди всичко, за да мога да контактувам с огорчените хора”. С тези думи се извиняваше. Всеки се ровеше в чувствата й - интимни, обществени. “Кате, ти се усмихваш на всички, но си тъжна. Има ли нещо?”

“Разбира се, искам да ви кажа, че често говорят за вас, че ходите в Париж за козметика, за дрехи и че са отваряли заради вас дори Лувъра.” Тънка и стройна, симпатична, женствена, деликатна, с финес във всеки жест, елегантна, колко малко познаваме тези, които живеят край нас. Дрехите, които носеше, бяха ушити в България. За тях отговаряха жените - Анчето и Пепа от “Лада”. Людмила, изправена пред огледалото, ги молеше да разширят или отпуснат дрехата. Те се стараеха. Бродериите също бяха правени у нас.

Не е ходила в Париж нито за дрехи, нито да й отварят Лувъра - това са лъжи. Людмила изпитваше единствено глад и жажда за знания. Людмила вярваше в прераждането и никога не би посегнала на живота си и да обрече душата си на вечно страдание.

Интересно ми бе да чуя Людмила какво мисли за любовта, за щастието, за развода. “За любовта са нужни вярност и разбиране, а щастието човек не го вижда, но си го създава, а

за развода

е необходима

търпимост”-

замислена и гледайки ме в очите, обобщаваше тя. А очите й говореха повече…

Радваше се, че бе изживяла споделена любов с Иван Славков. По-късно някои се постараха да ги разделят. А той беше така възпитан - да уважава Човека до себе си, да го обича и подкрепя.

Домът й бе чудесно и скромно подреден с големи трапезарии с малки статуетки и големи вази с цветя, с топла камина, защото през есента бе влажно и хладно. Имаше дори вътрешен асансьор от сутерена до мезонета на брат й.

Имаше място и за градинарите в дома й, които се грижеха за парка и подреждаха цветята в дома й. Красота. Имаше битов кът за гости с подредени китеници, керамични съдове, оловни стари съдове и по-нови от мед. Красиво, като стар възрожденски дом.

В двора имаше специална сграда като ловен павилион, с подредени ловни трофеи, еленови рога, препарирани птици, постлани мечи кожи, камина и масичка за ловни срещи и разговори. Там се събираха ловци с баща й.

Горе на тавана имаше затворена стая, в която не влизах, защото там се съхраняваха подаръците от цял свят, които получаваха от всички страни, от посолства по случай националните им празници или Нова година.

Не се правеше списък

на полученото,

не зная защо, грижа за всичко това имаше домоуправителката, която ходеше из цялата къща, като следеше не само за реда, а кой кога влиза - излиза, като й докладваше.

Людмила не взимаше лекарства, а се лекуваше, ако не се чувстваше добре, със загряване и почивка, но това беше твърде рядко. Просто не боледуваше. Беше здрава. Сутрин вземаше душ. Излязла от банята, аз й докладвах дневните й задължения и срещи.

През това време се обличаше, затопляше керамичните ролки, навиваше си сама косата. През това време се гримираше, обличаше си дрехите и слагаше обувки, които са й приготвени от домоуправителката. И тръгваше с куп папки, някои от които четеше дори в колата на път за работа.

Станеше ли дума за личния й живот, замлъкваше, затваряше се в себе си, сякаш се страхуваше да не събуди някое мъчително чувство. Някак беше притеснена.

Често звънеше

на Ванчо,

усмихната разговаряше с него, очакваща нещо повече. И го имаше с любеща откровеност, внимание и обич от негова страна. Слушайки вечер класическа музика, твърдеше, че се зарежда с много чувства за един безкрайно интересен свят - бъдещия.

Често на масата, когато се хранехме тя, дъщеря й Жени и аз, Людмила с откровеност и мъдрост я възпитаваше. “Жени, нужно е да знаеш, че всичко, което притежаваме в този дом, не е наше. Имаме го благодарение на това, че татко Тошко е ръководител на нашата партия. Ако той не е такъв или ако не заема този пост, всичко това ще бъде отнето, затова е необходимо да знаеш най-елементарното в живота и борбата за съществуване” - нарежда тя, а малката Жени я слуша и обръщайки се към мен, пита: “Лельо Кате, защо ти е такъв цветът на косата, а не като на мама?” Аз бях с изрусена коса. Протяга ръка към мен и казва: “Кога ще ти стане косата като на мама?” Искаше всички във всичко да приличат на майка й.

Екатерина Чалъкова:

“Поезията е висше проявление на душевността на Човека, на човешкия дух. Човек, лишен от чувство за поезия, е духовно беден.” Нейната поезия е една обикновена човешка тъга, една честна изповед. Тя е страдание на личната й емоционалност. С радост на дете бързаше да го прочете на любимия си баща, седнала на стола, дори подвила крак под себе си, с питащи очи: “Е, хубаво ли е?”

НА ЧЕРВЕНИТЕ ЕСКАДРОНИ

Огнен знак

Кървав знак,

огнен

знак

сърцето ми разтърси.

Крилете ми не

ще пречупиш,

тъмнина!

В полет

устремен

зовът кънти,

искри пламтят

в огньове

се превръщат

и озаряват моя път.

Кървав

знак,

като стрела

заби се

в моето сърце,

на огън се превърна

и полетя

обратно

към пламъка,

от който излетя.

Окървавеното сърце

в твоите нозе

положих.

Стрелата ти

кръвта превърна

в рубин.

И с нова сила

запламтя света,

искрите

в звезди превърна

и те се сляха

с твоя знак.

Крилете ми

не ще пречупиш,

тъмнина!

С удвоени сили

отново искам

да летя!

Звездите

ще целуна

и няма пак да спра.

В порива

на вихъра

се губя,

пулсирам

и

кънтя.

Това е твоята борба –

жестока

и красива,

която

озарява моя път.

Много ще се чудят

накъде

летя?

Крилете ми

ще искат

да пречупят

и вярата

с меч

да прободат,

но те не знаят как

кръвта ми

по-червена

става,

как мощно

почва да кънти

зова.

Скрепен с обща кръв,

ефирът се превръща

в Красота.

Червен рубин

пламти в сърцето

и полетя

към твоята звезда.

По-силна от преди

ще продължа

аз

полета

на Красотата.

8 ноември 1975 г.,

Княжево

(Стихотворението е

написано с лявата ръка.)

ЗОВ

Защо небето е тъй синьо?

Защо тупти така света?

Защо вълнува се морето

и трепка моята душа?

Нагоре устремно летя,

в полет вдъхновен

и радостно тупти сърцето,

в ритъма на моята страна.

Зова пламтящ като рубин

разпали огнена искра

зелени, сини, червени...

Те сливат се в дъга

и този мост ме свързва

със цялата земя,

вълнувам се и трепкам

със шума на света

вибрации ме заливат

и ставам аз вълна

нагоре ме издига

в устрем да летя

на птица да приличам,

с трепкащи крила.

Кат вихър да завличам

шума, трептящ навред,

на пламък да приличам

зовящ, летящ напред.

1975 г., Княжево

СЪРЦЕТО НА

ВСЕЛЕНАТА

Хора,

кръстосайте ръце!

Блестеше камъка

в ярки цветове,

пламтящ метал

туптеше

в сърцето на Вселената.

Духът в огън

се превърна

със слънцето

се сля –

стремеше се

Вселената да побере.

Тоз устрем

във

взрив

Вселената превърна

и ехото

като стрела

заби се в сърцето

на моята

планета.

Хора!!!

Напрегнете

сили,

в нас кънти мощта

на цялата

Вселена

и моята планета

прегърнете

с кръстосани

ръце.