Лечението за риск от заблуждаващи данни не е цензура, а конкуренция
ПАДАНЕТО на абсурдната забрана за публикуване на социологически данни по време на предизборната кампания е едно логично решение, крачка към здравия разум и връщането на България към нормалните демократични принципи. Защо?
Трябва много ясно да кажем, че въпросът за свободното и отговорно разпространение на електорални проучвания не е въпрос за “бизнеса” на социолозите. Те могат да правят своите проучвания и без да ги огласяват. Тогава обаче ще се информират само избрани партии, централи и политици. Т.е. ще има два вида публичност – за първа и за втора категория хора. Същите тези централи обаче, сенчести структури, или желаещи смут субекти ще могат безпрепятствено да тиражират в интернет пространството анонимни заблуждаващи данни, или просто лъжи от типа “Шок! Х взема 90%”. Точно тази информация - без лице, без подпис, без отговорност, е идеалната хранителна среда за манипулации. Печеливши от тази разпоредба щяха да бъдат “сценаристите” и задкулисните играчи. Големият губещ щяха да са свободните медии и свободните граждани.
Нека да припомня, че 45 години ни пазеха да не се заблудим от някакви свободни медии или проучвания в “правилното” гласуване. Днес забраняваш едно, утре друго и така, докато не остане нищо за избиране. В демократичните страни правото на информация, което включва и правото да се информираш за мнението на своите съграждани, е неотменно право. В тях действа принципът на оправданото или излъгано доверие. Пълнолетните граждани затова са пълнолетни, защото не чакат някой да ги “наставлява” или “спасява” какво да четат, гледат или слушат, а им гарантира свобода и право на избор.
Истината изисква да кажем, че когато има свобода на информацията, винаги има риск от неверни, заблуждаващи, включително противоположни данни. Това важи за всяка една сфера, включително и за социологията. Лечението обаче не е цензура, а конкуренция. Конкуренция, в която всички – медии и агенции, да носят отговорност с името и авторитета си за информацията, която разпространяват.
Въпреки всички злоупотреби с публичността у нас продължавам да смятам, че тя е преди всичко отговорност. Реакцията както в средите на бизнеса, така и в социалните мрежи срещу агенции, които системно подават невярна информация, е много силна и тя служи като санкция срещу тях. Ако данните са анонимни, няма срещу кого да реагираш. Тогава всички стават “маскари”. Тази емблематична за българския преход формула е много удобна на анонимните лица, които нямат нито професионална компетентност, нито авторитет. Те могат да виреят само в такава среда. Нека обаче всеки да се замисли за своята сфера – лекари, учители, архитекти, инженери... – от анонимници ли имаме нужда, или от хора с ясно лице и отговорност?