Преди няколко месеца, а по-точно на 12 февруари, написах в “24 часа”, че “Лестър” прави изкуствено дишане на английския футбол.
Признавам, че тогава не вярвах, че отборът, произвел за футбола Гари Линекер, може да стане шампион на Висшата лига. Може би навсякъде другаде - да, но именно там... Както в крилатата фраза от българския филм “Куче в чекмедже” - “Тате обеща да ми купи колело, ама друг път...”
Но докато чаках мача “Челси” - “Тотнъм” в понеделник, първата вечер след Възкресение Христово, си помислих, че би било изключително символично “Лестър” да спечели титлата именно сега, когато Великден съвпада с 1 май. Тоест празник едновременно на вярата и на труда. Това е квинтесенцията на успеха на един от най-скромните откъм бюджет и традиции английски футболни клубове в може би най-комерсиализираното футболно първенство на планетата.
Вярата, че в това, което е много повече от спорт, много повече от игра, много повече от бизнес, се появи доказателство, което може да се види с очи и пипне с ръце, че парите не решават всичко.
Елементарно е да пресметнем дори само стойността на футболистите и ще се окаже, че ако съберем парите, с които са купени всички играчи на “Лестър”, ще са почти два пъти по-малко от цената на нападателя на “Манчестър Сити” Рахим Стърлинг (вестник “Сън” изчисли, че титулярите на “лисиците” струват малко под 21 млн. паунда, докато английският национал бе оценен при последната продажба на 49 млн.)
Вяра е и това, че 64-годишният италиански треньор Клаудио Раниери спечели именно с “Лестър” първата си, както казват англичаните, “мейджър” титла - тоест стана шампион в едно от големите европейски първенства, чак сега, макар преди това да беше водил “Каляри”, “Наполи”, “Фиорентина”, “Валенсия”, “Атлетико”, “Парма”, “Ювентус”, “Интер” и “Монако”. А, и да не забравя - той е първият треньор, уволнен от Роман Абрамович в “Челси”. Един такъв симпатичен италиански дядо, който, вместо да стиска палци на “Стамфолд Бридж” в понеделник вечерта, отлетя до Апенините да види майка си, защото бил обещал, а той очевидно не е човек, който не си спазва обещанията.
И вярата в крайна сметка е в класата на звездите на “Лестър” - Джейми Варди е носел гривна за локализиране, защото пребил някакви гамени, издевателствали над негов приятел инвалид, Рияд Марез, когото заради крехката физика отписали за футбола в ранна тийнейджърска възраст, Каспер Шмайхел, който стана за първи път шампион на Англия на 29 години, точно като баща си Петер, само че той го направи с “Юнайтед”...
Но цялата тази вяра щеше да си остане една химера, ако не беше трудът. Онзи всекидневният, който позволи на уж непретенциозните футболисти на борещия се да не изпадне провинциален - и географски, и футболно, отбор изведнъж да станат символи на борбата срещу комерсиализирането на спорта. Борба, която на пръв поглед бе лишена от всякаква логика чисто статистически. В сравнение със средните показатели на шампионите в английската Висша лига, тоест от 1992 г. насам, “Лестър” има средните показатели: пасове - 353 срещу 512, владеене на топката - 43% срещу 58%, удари към вратата - 10,1 срещу 13,4, вкарани голове - 1,8 срещу 2,1, получени голове - 0,94 срещу 0,85. И тук веднага ми идва наум едно изказване на треньора Детмар Крамер, двукратен европейски шампион с “Байерн”: “Толкова специалисти се надпреварваха да говарят как за нищо не ставаме и стилът ни не струва, че се наложи да бием наред, за да не ме уволнят.” Е, и Раниери горе-долу така...