Проф. дфн Цветан Ракьовски е ръководител на катедра "Литература" във Филологическия факултет на ЮЗУ "Н. Рилски".
Cесията по проверка на писмените работи на кандидатите за студенти приключи. И тази година също като миналата резултатите напомниха важни неща. Всяка година в средата на юли се сещаме за тях. И после ги забравяме.
В смисъл - резултатът не е в това колко процента са двойките, а какво е качеството на явилите се.
Първото заключение е: качеството е убийствено, обидно ниско. Също като миналата година.
Не може да се очаква от всички, които се явяват на приемен изпит, да покажат отличен успех. Но за пореден път се очертаха едни и същи проблеми.
Първият - кандидатите за студенти не могат да пишат. И това не е най-важното. По-важното е, че нямат ресурси да мислят върху това, което трябва да пишат. Защото мисълта им е форматирана в кофража на баналното и шаблона. И този формат е чоглав.
Ако изпитната теза е свободна (примерно есеистична), пишещите имат пред очи само едно - себе си и собствения си беден откъм "история" живот. С всичките му детайли от типа "животът ми на аутсайдер" с разширения: безпаричието, което има свое разширение - развлеченията и любимите неща, от които трябва да се лишавам.
Друг детайл са гадната държава, лошите управници, наглите мутри. Две трети от кандидатите нямат друг набор от съображения в главата си освен сюжетите на аутсайдера.
Вторият проблем е абсурдната липса на комуникативни умения. Наричаме го езикова култура. Но това са две неща - езикът, в който пребиваваме, и културата, в която живеем с помощта на езика. Езикът е враг, той е тайнственият непознат, който ни излага винаги когато трябва да кажем или напишем нещо.
Културата е същата, какъвто е и езикът. Човекът, който пристъпва в университета за първи път, няма санитарния минимум обща култура, защото училището не му е дало шанс да си го набави.
Днешният човек на 19 години въобще и не предполага, че писменият текст има свои правила. И това води до писмени работи, в които младежът говори така, както си е говорел предишната вечер в чалготеката.
С всичките жаргонизми, елиптични изречения, недомлъвки и емоционални изхвърляния. Той говори, а не пише. Получава се нещо като смехотворен сказ без начало и край.
Писменият текст освен правописни норми си има и стилови изисквания. Още повече, що се отнася до писмен изпит в университета. Днешният кандидат за студент пише кратко, защото не знае какво се иска от него. Той пише шаблонно, защото няма обща култура; но кандидатът пише и повърхностно, т.е. все едно и също въпреки темата, тъй като собственото му Аз е застанало като плътен хоризонт около съзнанието му. Отвъд него той не вижда друго.
Малко е да се каже, че това е Аз-ът на егоиста. По-скоро това е първосигналното усещане, че отвъд мен самия всичко друго е нищожно, не си струва да се уча от него.
И друго - в писмените текстове на свободна (есеистична) тема се формира и образът на докрай изградения консумативен човек,
Той иска да консумира живота си, да взема от другаде, за да бетонира собственото си битие - моите развлечения, моята любов, моето пространство.
Днешният 19-годишен човек не мисли, не вярва, не чувства, той се забавлява. Развлечението замести мисленето.
И писането върху изпитна теза за този млад човек е част от прекъснатия му диалог за себе си - какво имам, какво нямам, защо го нямам. И когато открие липси в собствения си живот, младият човек търси вина другаде.
И тази година, също като миналата, разбрах, че между университета и училището зее огромна празнина. Според мен важна причина за това е, че българското училище има сбъркан ориентир и неуточнен обект.
Училището в своите планове и програми иска да преподава наука и да въведе подрастващите из някакви научни сфери. И чрез познания по български език, математика или химия да възпитава някакви ценности.
Тотална грешка! Училището не може да преподава наука, нито изкуства; то не е пригодено за това. Училището не може да възпитава - как би се въпитало у мен чувство за патриотизъм, ако чета "Опълченците на Шипка"? Никак!
Аз живея 133 г. по-късно, когато няма опълченци, а и патриотизмът е поизтъркано и комай безсъдържателно понятие. Чрез литературата не може да се възпитават чувства. Може да се градят представи за някакви други светове, други поведенчески нагласи, други конфлити. И така да се възпитава читател.
Училищното образование няма нито ресурсите да възпитава дадени чувства, нито пък науката и изкуствата са негов обект. Училището би трябвало да преподава образованост, да вкултурява на различни възрастови равнища подрастващите. Да предлага модели за общуване, да гради представи за физическите или химическите качества на материята и пр.
Погрешно смятахме, че учебникът е книга с адаптирана наука в себе си. И заради това гледахме на учебника като на редуктор, който трябва да "превежда" целите на институцията (държавата) да въдвори науката (изкуствата) в училището, за да научи учениците. Тук е грешката в подхода. Учебникът не е нищо друго освен инструмент за вкултуряване.
Обект на училищното образование не е науката, а ученикът.
Каква е културата на ученика от последните 15 години? Той се справя с един поглед, изписва думите с 1-2 букви (най-често съгласни), редуцира всичко, до което се докосне. Случайно ли се появиха компресиращите дигитални флашове за музика, за клипове? Не! Явно тенденцията е обратна на това, което дотук правехме.
В днешно време феноменът на "ученето" не съответства на феномена "научаване".
Ученото се забравя, когато става не така, както живее ученикът и както е формиран манталитетът му. Ученикът научава не от учебника, а от други канали, сред които интернет заема първо място. Днес 19-годишният човек е мултимедиен читател, а не същински ученик, който седи и чете учебник.
Време е да се разбере, че трябва да се измести центърът на тежестта от описанието към способност за четене и интерпретация на източници, а оттам към самостоятелна критична ориентация в даден проблем. Защото интелектът на един 19-годишен младеж се нуждае от класификатор и адаптиращи призми за познанието. Нуждае се от браузър, който да му сваля високото (голямото) при неговото ниво, при частния му свят.
И вкултуряването би могло да стане, ако предлагаме профилиране на информацията, симулиране на ситуации за справяне с казуси, а не обем от нови знания, които след края на часа си остават в стаята, не в главите. Така се възпитава интелектът, а не се налива образованост.