Мадлен Алгафари: Всички си приличаме по болката

https://www.24chasa.bg/Article/634119 www.24chasa.bg
СНИМКА: ПАРСЕХ ШУБАРАЛЯН

С Мадлен Алгафари, психотерапевт, разговаря ЖЕНЯ МИЛЧЕВА:

- За какво са им на порасналите деца приказки, Мадлен?

- За да се опомнят. Пораснало дете и възрастен не е едно и също. Порасналото дете е човек, който не е убил детето в себе си - т.е. не е затрил чистотата, искреността и достъпа до душата си.

Мадлен Алгафари: Всички си приличаме по болката

У всеки от нас живее дете, но някои просто не му дават думата, защото не знаят колко може да е сладко и хубаво да го слушат. Да го правиш не е израз на безхаберие и безгрижие, а невинност, добронамереност и дори една идея по-голяма близост с природата, с Едното.

- Но в своята невинност децата понякога казват много нелицеприятни неща...

- Именно, ако можехме да си казваме истините, нямаше след време да ставаме садисти. Защото, ако можем да ги изговорим на момента така добронамерено и сърдечно както едно дете, нямаше да се стискаме и да търпим, а после това да избива във всякакви видове болни форми на агресия и невротични симптоми.

- Това ли е посланието на книгата?

- Да, а също и да не забравяме, че в нас има добро, защото всяко дете е добро. Да се грижим за планетата, да не правим зло на другия, защото всички сме едно, както никоя клетка не прави зло на другата, защото си заминава и тя. Посланието ми е за повече осъзнатост. Това значи първо да си отговориш на въпроса какъв е смисълът от моя живот, какво ти искаш от живота и след това - задължително! - какво очаква от теб той, Животът.

- Като отговориш на тези въпроси, какво постигаш - равновесие, спокойствие?

- Осъзнатост. Тогава със сигурност не вредиш на планетата и на ближния, служиш на доброто и на любовта, а не обратното.

Чрез книгата съм споделила своите размишления за това какъв е смисълът от болката, какво е свободата, какво е любовта. Има една приказка за изгубеното време, защото това, което го има най-много на нашата планета, е изгубеното време.

- След първата книга "Мира нямам" написа още няколко. Май продължаваш да нямаш мира. Защо?

- Продължават да не ми дават мира неосъзнатостта, липсата на дълбочина и на това, което наричаме духовна интелигентност.

Има рационална интелигентност, в нея са ерудицията и кръстословичната култура от типа коя е столицата на Перу и колко е дълбока Марианската падина.

Има емоционална интелигентност - да разбираш себе си и да си наясно с чувствата и емоциите си, кога и как да ги изявяваш и кога да ги сдържаш, за да си адаптивен и оправен в емоционален план. Това са хоризонтални интелигентности, а духовната е вертикална - тази, която ни свързва с божественото начало у нас, която ни дава отговор на въпроса за смисъла на живота, за свързаността помежду ни.

- Защо обаче реши книгата да е с приказки, а не с преразказани случаи или популярни беседи?

- Защото приказката говори директно на душата, понеже нейният език е метафората. В тази книга всяка дума е символ. Кладенецът е връзката с нашето подсъзнание, морето също, главите на змея са нашите непроявени лица, живата вода са сълзите .

Може разумът да не разбере, но душата разбира. Дори разумът да не разбира буквалното, дешата разбира преносното. Не случайно повечето свещени книги говорят в притчова форма.

- Ако всяка дума е метафора, как ти върви писането? Мислиш ли много, или ти идва леко!

- Леко! Приказките особено - те отнякъде просто идват.

Но имам и изградено познание - за психоанализа на приказката, да речем. А и когато човек борави непрекъснато с езика на душата, започва да разбира нейния метафоричен език. Ако нямах тази професия, сигурно и аз нямаше да съм много наясно със символиката, архетипите.

- Какво пускаш навън чрез писането?

- Моите болки.

- Добре ли ти е, като си напишеш приказката? Като я четеш след време, харесваш ли си я?

- Като я напиша, усещането е като след раждане - облекчение, щастие плюс усещане за смисъл, осмисленост. След много ченете започвам да не я харесвам, но всеки нормален човек екритичен към създаденото. А и усещането ми за тази книга е като преносена бременност, защото тя много време чака, докато излезе.

- Имаш 15 г. практика като психотерапевт. Ето една перифраза на Толстой: Всички щастливи си приличат, всеки е нещастен по своему. Вярно ли е?

- Хм. В книгата има една приказка за болката, в която точно над това разсъждавам. Всъщност единственото, по което всички си приличаме, е страданието, болката. Защото има животи без любов, има животи без кариера, без пари, но няма животи без болка, без страдание.

Така че обръщам перифразата - всички нещастни си приличат, всеки е щастлив по своему. Онова, което ни прави всички да сме едно, е точно страданието. Поводите са различни, но няма човек, който да не познава болката.

- Затова ли идват хората при теб? Като психотерапевт да им помогнеш да разрешат някакъв болезнен проблем?

- Не само за това. Идват и хора, които просто искат да растат, да се усъвършенстват, да се осъзнават повече, да търсят духовното. Казват: Искам да научавам повече за света, за себе си, искам да се развивам, искам да си разширявам кожата.

Боли ни, защото не сме цели. Приказката това прави - слепва всички наши части в едно. Герои в една приказка са всъщност различни аспекти на нашата личност. Вътре в приказката и добрият герой, и лошият, и змеят, и Баба Яга, и Пепеляшка са нарицателни, те са различни аспекти на моето аз. И когато ги осъзная и им дам право да съществуват в мен, тогава ставам цял, а тогава боли по-малко. Иначе те са в сянката, изтласкани в несъзнаваното, със запушена уста. И търсят начин за изява през симптомите и през болката.

- От практиката си на психотерапевт какво разбра - човекът положителен герой ли е, или отрицателен?

- Когато говорим за душата, дълбоко в себе си човекът е положителен герой. Това, което може да го направи отрицателен, са много от "неверните" компоненти на егото - гордост, завист. Ако обелим егото и оставим човека само по душа, той е прекрасно творение.

- Какво показва терапевтичната практика? Има ли неразрешими случаи?

- Не, има непроменими обстоятелства. Разрешението е в тяхното приемане и в смирението. Ако има неразрешими неща, то е поради липса на желание за действие, страх, незнание, чувство за незаслуженост.

- Смирение звучи доста пораженчески.

- Смирение е не примирение, а да приемеш нещо с мир - спокойно и със съзнанието, че то е нужно и е нормална част от живота.

На по-всекидневен език смирението може да изглежда и като "моля, помощ", "съжалявам, извинявай" или "предавам се", "не знам", "не мога", "не разбирам". И като признаването на срам или страх и търсенето на съпричастност, разкриване, споделяне и отдаване. Голотата в моментите, в които сме малки. Неспособността да казваме "извинявай" е част от неумението за смирение.

- Защо като че ли съвременният човек все по-трудно казва "съжалявам, сбърках". Желанието да изглеждаме непогрешими по-добре ли ни "продава"?

- Не е свързано с желанието да изглеждаме непогрешими, а със страха ни от умирането. Корените на липсващото смирение и на липсващото подчинително поведение, на неумението ни да покажем слабостта си, са в първите месеци от живота ни. Когато са ни оставяли да ревем самички в креватчето, без да ни обърнат внимание, и по тази причина сме преживели смъртта си. След това бягамекато дявол от тамян от всяка ситуация, в която ни мирише на това да сме малки и слаби.

Никой не е достатъчно пораснал. Закрила търси този, който има силата, смелостта и висшата форма на самоуважение да каже страх ме е, трудно ми е, моля за помощ.

Всеки момент на пазара ще излезе "Приказки за пораснали деца" - поредната книга на психотерапевтката Мадлен Алгафари. Предговорът е от Хорхе Букай.

Книгата е пета след "Мира нямам!", "Вяра имам!", "Всички можем да летим!" и излязлата в съвсем ограничен тираж "Посветени непрочетени".

Приказка за хляба

Имало едно време едно малко царство. В него и хората били малки - били джуджета. И колкото по-малки били, толкова по-горделиви, по-честолюбиви, по-докачливи били.

Царят им също бил джудже. И понеже също бил малък, имал голям проблем - не можел да си намери слуги. Малките хора трудно се съгласяват да служат - това ги кара да се чувстват още по-малки. Всички искали да са господари.

Царят обявил добро заплащане и организирал конкурс за слуги. Решил, че така ще може да ги мотивира, а и да ги подчини по-лесно.

Явили се три джуджета. Първото застанало пред малкия владетел и казало:

- Имам богат опит. Работилсъм на толкова много места като слуга.

- А защо на толкова много места? - попитал царят.

- Защото единият ми господар беше скъперник, не плащаше добре; другият беше свадлив и все недоволен от мен; третият ми заповядваше и ме унижаваше с отношението си.

Царят замълчал и се обърнал към втория кандидат:

- И ти ли имаш такъв богат опит?

- Не - отвърнало джуджето - не съм работило на толкова много места. Само на едно, но напуснах, защото аз знаех повече от господаря си. Не можеш да се подчиняваш на някого, който е по-глупав от теб. Пък и той беше също джудже. Де се е видяло джудже да прислужва на джудже? Да беше великан, бих се покорил от уважение или поне от страх.

Пак замълчал царят и погледнал третия кандидат.

- Нямам никакъв опит досега - казало скромно джуджето.

- А как тогава да знам дали ще ми слугуваш добре? - попитал владетелят.

- Ами аз няма да служа на Вас - отвърнало джуджето.

- Как така, нали се явяваш именно затова пред мен? - изумил се царят.

- Аз имам само един господар! И всички имаме само един господар! - отсякло джуджето. Сега ще ви го покажа. Мога ли да се доближа до тази маса, защото не мога да го сложа на земята?

Джуджето бръкнало в торбата си, извадило един месал, развило го и поставило на масата един комат хляб. Коленичило пред него, целунало го и рекло:

- Това е моят единствен господар. А от дядо си знам, че никой никому не служи. Служим само на Хляба си. И когато служим на този единствен наш господар, никога не се чувстваме унижени, а напротив - горди, силни и винаги благодарни, когато можем да му се поклоним всяка вечер. Когато го осъзнаем, ще пораснем. Но никога няма да станем по-големи от него, защото никой не е по-голям от Хляба! Докато не го разберем, царството ни все на това дередже ще е - всички ще искат да са господари, а все гладни ще ходят!

Ти как би довършил приказката, читателю?