Варгас Льоса насинил окото на Гарсия Маркес

https://www.24chasa.bg/Article/637325 www.24chasa.bg
Писателят участва в рекламна кампания за дрехи и вратовръзки от рециклирана хартия през 2009 г. в Лима. СНИМКИ: РОЙТЕРС

Представяте ли си двама титани на перото от световна величина, отгоре на всичко и верни другари, да се бият пред очите на стотици хора?

Да, това може да се случи, особено ако става дума за темпераментни хора като Габриел Гарсия Маркес и Марио Варгас Льоса. Макар и носители на Нобелова награда за литература, нищо човешко не им е чуждо, дори да си показват бойните умения.

Случката станала преди 34 години в театър в Мексико сити. Марио Варгас Льоса, който е пръв приятел с Габриел Гарсия Маркес, пише възторжени анализи на творбите му и дори го е поканил за кръстник на сина си, изведнъж му нанася страхотно кроше и му насинява окото. Причината е банална - жена. Оказало се, че Габо, както наричат Гарсия Маркес, успокоявал първата съпруга на Варгас Льоса, с която той в момента се развеждал.

Писателят в Ерусалим заедно с българската си преводачка Емилия Юлзари (вляво).
СНИМКИ: ИК “ХЕРМЕС”
Писателят в Ерусалим заедно с българската си преводачка Емилия Юлзари (вляво). СНИМКИ: ИК “ХЕРМЕС”

Но не само “нежната част” е причина за противоречията между двамата латиноамерикански таланти. Габриел Гарсия Маркес клейми диктатурите на Пиночет и Стреснер, но е близък приятел с Фидел Кастро. Докато Варгас Льоса не цепи басма на нито един режим, бил той ляв или десен.

Жители на Лима разглеждат щандове с книги на Марио Варгас Льоса.
Жители на Лима разглеждат щандове с книги на Марио Варгас Льоса.

Хора като Кастро и Чавес не могат да му го простят. По тази причина книгите му са забранени в Куба. А преди година властите на летището във венецуелската столица Каракас го държаха там два часа само защото бе пристигнал за участие във форум на противници на Уго Чавес. Самият Чавес отмени поканата си към Варгас Льоса да участва в телевизионен диспут с него. Венецуелският лидер не прие условията на опозицията дебатът да бъде на четири очи и двамата да разполагат с еднакво време.

Новият литературен нобелист пристига на пресконференция в Ню Йорк по повод удостояването му с наградата.
Новият литературен нобелист пристига на пресконференция в Ню Йорк по повод удостояването му с наградата.

Варгас Льоса попада на мушката и на военните в родината си още през 1960 г., когато издава своята първа книга - “Градът и кучетата”.

“Разказвачът” е последната издадена у нас книга на Марио Варгас Льоса.
“Разказвачът” е последната издадена у нас книга на Марио Варгас Льоса.

Перуанският писател най-после дочака своя напълно заслужен литературен “Нобел”, бе почти единодушното мнение, когато новината бе обявена преди три дни. Със сигурност наградата ще му даде още по-голяма сила при отстояването на либералните ценности и продължаването на атаките срещу Фидел Кастро и Уго Чавес.

74-годишният автор на шедьоврите “Разговор в катедралата”, “Леля Хулия и писачът”, “Празникът на Козела” и много други неуморно напада всичко, което смята за заплаха за демокрацията и свободата в Латинска Америка. Той не пропусна да го направи и на пресконференцията в Ню Йорк след обявяването на неговото награждаване на 7 октомври. Новият нобелист заяви, че специално Куба и Венецуела представляват крачка назад за западното полукълбо, което се отърсва от епохата на управлението на вождовете.

Най-интересното е, че устатият Уго Чавес този път не се изказа срещу Варгас Льоса след награждаването му. Режимът в Куба обаче остана верен на себе си. Според официозния в. “Гранма” Нобеловият комитет трябвало да удостои писателя с анти-“Нобел” за етика. Всичко написано от него било разрушено от морала му и отричането на корените “в изпълнение на заповедите на империята”, пишеше в статията, като, разбира се, бяха визирани САЩ.

И наистина, Марио Варгас Льоса е известен с либералните си възгледи.

Той е заклет противник на теориите за истинските корени и на възгледите на антиглобалистите. На това са посветени редица негови есета. Сред тях е “Културата на свободата”, откъси от което препечатваме (виж долу).

Интересното е, че подобно на много латиноамерикански интелектуалци и Варгас Льоса е бил горещ привърженик на кубинската революция от 1959 г., довела на власт Фидел Кастро.

Възторгът му обаче бързо секва още в началото на 70-те г. на ХХ век. През 1980 г. перуанският писател заявява публично, че повече не вярва в социализма и че той не може да разреши проблемите на развиващите се страни. И дори обявява бившия си приятел Габриел Гарсия Маркес за “куртизанка на Фидел Кастро”.

Марио Варгас Льоса е безкомпромисен и към управниците на родното си Перу. През 1990 г. той се кандидатира за президент, но губи срещу Алберто Фухимори. Разочарован от подкрепата за корумпирания Фухимори, писателят взема испанско гражданство и се преселва в Европа, където и днес живее по 6 месеца в годината в Мадрид и Лондон. Днес експрезидентът излежава присъда за корупция и организиране на отвличания и убийства.

Въпреки че рядко стъпва в Перу, Марио Варгас Льоса продължава политическата си активност. По негова идея в Лима бе построен музей на 70 000-те жертви на терористите от ликвидираната групировка “Сендеро луминосо”. (24часа)

Културата на свободата

(Откъси от публикация на "Медиапул")

Гласовете, които предупреждават за опасността от западната културна хегемония, са колкото познати, толкова и заблуждаващи.

Глобализацията не задушава местните култури, а тъкмо обратното - освобождава ги от идеологическия натиск на национализма.

Най-силните аргументи срещу глобализацията не са икономически, а социални, морални и най-вече културни. Тези нападки изплуваха при вълненията в Сиатъл през 1999 г. и отекнаха отново в Давос, Банкок и Прага. Ето и тезата на протестиращите: изчезването на националните граници и установяването на един свят, свързан с пазарите, ще унищожи регионалните и национални култури, а това ще бъде краят за традициите, обичаите, митовете и нравите, които определят културната идентичност на всяка държава или район. Тъй като по-голямата част от света няма да е в състояние да устои на масовото проникване на културните продукти на развитите държави, най-вече на суперсилата САЩ, това неизбежно ще прокара пътя на големите транснационални корпорации.

Културата на Северна Америка ще се наложи, ще наложи своите стереотипи и ще унищожи богатата флора от различни културни традиции. По този начин всички останали народи, не само малките и невлиятелните, ще загубят своя дух и идентичност и ще се превърнат в новите колонии на XXI век, зомбита или карикатури, моделирани според културните норми на новия империализъм, който освен че управлява планетата със своите капитали, военна мощ и научни постижения, ще натрапи и своя език, начин на мислене, вярвания, блянове и мечти.

Този кошмар или нежелана утопия за свят, който в процеса на глобализацията все повече губи своето езиково и културно разнообразие и е все по-доминиран от Съединените щати, не е специалност само на левомислещи политици, съхранили носталгията си към Маркс, Мао или Че Гевара. Манията за преследване, която извира от омразата и непоносимостта към северноамериканския гигант, съществува и в страни и нации с високо развита култура и се споделя от политическия спектър от крайно лявото до крайно дясното.

Типичен пример в това отношение е Франция. Там се превръщаме в свидетели на редовни правителствени кампании в защита на френската “културна идентичност”, която била заплашена от глобализацията. Голяма част от интелектуалци и политици са обзети от паника при мисълта, че земята, която е отгледала Монтен, Декарт, Расин и Бодлер, и страната, която традиционно е диктувала модите в облеклото, философията, изкуството, кулинарията, и във всички области на духа, може да бъде завоювана от McDonald's, Pizza Hut, Kentucky Fried Chicken, от рок, рап, холивудски филми, джинси, маратонки и тениски. Това е причината и местните общини да наложат високи глоби при използване на англицизми, които замърсявали езика на Молиер.

Въпреки че смятам културните доводи срещу глобализацията за безпочвени, не може да не признаем, че в основата им стои безспорна истина. През новия век светът няма да бъде така пъстър и разнообразен, както през изминалия. Празниците, носиите, обичаите, обредите, ритуалите и вярванията, които в миналото дариха човечеството с фолклорно и етническо разнообразие, или постепенно замират, или оцеляват само в областите, населени с малцинства. По-голямата част от обществото ги загърбва и ги заменя с нови, по-адекватни на реалността. Този процес протича във всички страни, в различна степен и скорост, но причината не е в глобализацията. Тук става дума по-скоро за модернизирането на живота, а глобализацията е нейно следствие, а не причина. Съвсем естествено е да изпитваме тъга, че всичко това се случва, да изпитваме носталгия към залеза на миналото, което, особено от гледна точка на настоящето, ни се струва по-фриволно, оригинално и атрактивно. Но този процес е необратим. Тоталитарните режими в страни като Куба и Северна Корея, изпълнени със страха, че всяко отваряне към света може да ги унищожи, се затварят в себе си и създават всякакви забрани и прегради срещу модерността. Но дори и те не са в състояние да попречат на бавното й проникване и постепенното подкопаване на така наречената им културна идентичност. Теоретически всяка култура може да остане непокътната, но само в условията на пълна изолация (както някои племена в Африка или по Амазонка). А една културна идентичност, запазена по този начин, би върнала това общество в праисторическите форми на живот.

Твърденията срещу глобализацията и в полза на културната идентичност се базират на едно статично разбиране за културата без никаква историческо основание.

Кои култури са останали непроменени? Ще ги открием сред малките общности, замръзнали в примитивно-магическия стадий, които живеят в пещери, почитат гръмотевици и зверове и заради примитивизма си са обречени на изтребване. Всички останали култури, особено тези, които могат да бъдат наречени модерни и витални, са се развили до такава степен, че в момента са бледо отражение на това, което са представлявали само преди три поколения. Тези култури можем да открием във Франция, Испания и Англия, където промените през последния половин век са толкова мащабни и дълбоки, че един Марсел Пруст, Федерико Гарсия Лорка и Вирджиния Улф едва ли биха познали обществата, в които са били родени, и за чието обновяване толкова са допринесли.

Теорията за културната идентичност е опасна. От социална гледна точка тя представя една съмнителна и изкуствено изградена концепция, но политическата й перспектива заплашва най-ценното постижение на човечеството - свободата. Когато не е поставена в контекста на индивидуалността, сама по себе си тя е дехуманизираща и ограничаваща, една идеологическа и колективистична абстракция, извлечена от всичко оригинално и творческо в човешкото същество, от всичко, което не е било наложено по силата на наследството, географията и социалния натиск. Истинската идентичност извира от способността на човека да устои на тези влияния и да им противопостави своята свободна воля и действия.

Тезата за колективната идентичност е идеологическа фикция и основа на национализма. Индивидуалните разлики винаги преобладават над колективните белези, когато индивидите са разглеждани сами по себе си, а не като периферни елементи на колективното. Глобализацията дава и разширява уникалната възможност на хората да изградят своята индивидуална културна идентичност чрез свободните си действия, предпочитания и най-съкровени желания. В този смисъл глобализацията трябва да бъде приета, защото разширява хоризонтите на индивидуалната свобода.

Страхът от американизацията е по-скоро идеологическа параноя, отколкото реалност. Няма съмнение наистина, че английският се превърна в това, което е бил латинският през средните векове. И той ще продължи да се разпространява, защото се оказа, че е незаменимо средство на международните комуникации и бизнес. Но това означава ли непременно, че английският се развива за сметка на останалите езици? По-скоро можем да твърдим обратното. Изчезването на границите и появата на един все по-взаимообвързан свят създават мотивация на новото поколение да изучава и приема чуждите култури не просто като хоби, а като необходимост. Да вземем испанския език. Само преди половин век испански говорещите бяха една затворена общност. Днес испанският език процъфтява в целия свят. Фактът, че в САЩ има между 25 и 30 милиона испонски говорещи, обяснява защо двамата доскорошни кандидати за президентския пост Джордж Буш и Ал Гор водеха своите кампании и на испански.

Най-важният урок, който ни дават културите е, че те нямат нужда да бъдат защитавани от бюрократи и комисари и изолирани с митнически прегради, за да бъдат витални и жизнеспособни. Тъкмо обратното - подобни усилия биха ги пресушили и тривиализирали. През античността латинският не е унищожил гръцкия, а тъкмо обратното - артистичният замах и интелектуалната дълбочина на елинската цивилизация прониква в римската и чрез нея поемите на Омир и философията на Платон и Аристотел достигнаха до целия свят.

Особено показателен е примерът с Испания, в която регионалните култури се възраждат с нова енергия. По времето на Франко регионалните култури бяха репресирани и обречени на тайно съществуване. Но със завръщането на демокрацията богатото културно разнообразие на Испания беше освободено и му беше позволено да се развива свободно. Автономността доведе до локален културен бум не само в Каталуня, Галисия и Страната на баските, но и навсякъде в Испания. В никакъв случай обаче не бива да бъркаме това с национализма, който е една от основните заплахи за културата на свободата.

Възраждането на малките култури ще даде на човечеството онова разнообразие от поведения и начини на изразяване, което националната държава отне, за да създаде така наречените национални културни идентичности в края на XVIII и особено през XIX век. Националните култури често са създавани в огън и кръвопролития, забранявайки преподаване и писане на местните диалекти или практикуването на изконните религии и обичаи. По този начин в много държави националните държави наложиха със сила една доминираща култура. Но противно на опасенията на тези, които се страхуват от глобализацията, не е лесно да се заличи една култура - колкото и малка да е тя - ако зад нея се крие богата традиция и хора, които я практикуват. И днес благодарение на отслабването на националната държава сме свидетели на това как забравени, маргинализирани и утихнали местни култури изплуват от забвение и със своята виталност и енергия участват в световния концерт на глобалната планета.

МАРИО ВАРГАС ЛЬОСА

Каним лауреата да гостува в България

Пловдивското издателство “Хермес” от 6 години издава у нас книгите на Марио Варгас Льоса. Правата са осигурени чрез литературната агенция “Кармен Балселс”. Собственичката й, испанката Кармен Балселс, е лична приятелка на автора. Близка е и с Габриел Гарсия Маркес.

Първата книга от поредицата “Льоса”, излязла през 2004 г., е “Празникът на Козела”, описваща абсурдния и жесток режим на Рафаел Трухильо, управлявал над 30 години доминиканската република. . Следват “Раят зад другия ъгъл”, “Леля Хулия и писачът”, “Лудориите на лошото момиче”. Преди 2 месеца на пазара се появи и “Разказвачът” в превод на Людмила Петракиева.

“Това, което от много години се очакваше, най-после се случи. Един от живите класици - перуанският магьосник на словото Марио Варгас Льоса, получи Нобелова награда за литература”, каза специално за “24 часа” управителят на издателството Стойо Вартоломеев. “За “Хермес” е чест, че сме българските му издатели. Надяваме се след връчването на Нобеловата награда Варгас Льоса да се отзове на нашата покана за гостуване в България. Така повече българи ще могат да се докоснат не само до магическото му творчество, но и до обаятелната му личност”, добави той.

Разбира се, у нас и други издателства и списания са публикували творбите на нобелиста, но сега “Хермес” го прави много последователно. (24часа)