Идеален дом Авто мото Досиетата от Панама

Разстрелян преди 24 г. се сдоби с дъщеря

https://www.24chasa.bg/Article/742894 Разстрелян преди 24 г. се сдоби с дъщеря Разстрелян преди 24 г. се сдоби с дъщеря www.24chasa.bg

След 2 седмици се навършват 24 г. от смъртта на старши лейтенант Маргарит Димитров.

Някой да е чувал за него? Не, нали. Разстрелян е на 28 януари 1987 г. в Централния софийски затвор. Смъртната му присъда е за държавна измяна. Седмица след разстрела офицерът от Зенитноракетните войски (ЗРВ) е щял да навърши 29 г.

Когато губи брат си, Елеонора, сестричката на Маргарит Димитров, е на 14 г. Пет години по-късно от масиран инфаркт умира баща й. Преди 2 години губи и майка си.

От разстрела са минали 24 г. Елеонора завършва висше образование, работи в Министерството на външните работи и вече има два дипломатически мандата в чужбина. Но и до ден днешен тя не вярва, че брат й е мъртъв. Влезе ли в черква, пали свещ за него при живите, не при мъртвите.

Маргарит обаче го няма, не е известен дори гробът му. Чудеса не стават.

Тази максима обаче е валидна до 17 август 2010 г. Тогава Елеонора изневиделица научава, че брат й е имал дете, за което той самият също не е знаел! Днесдетето е красива 25-годишна девойка.

Откритието разтърсва Елеонора трайно и дълбоко. Емоциите й са невероятно силни.

Тази Коледа тя се върна за 15-ина дни в България. Главната й цел бе да прекара светлия празник с най-близкия си човек - детето на брат й. Самата тя сподели, че й се иска да навакса по някакъв начин всичките 25 пропуснати коледи и цялата топлина и обич, които племенницата й би получила от нейното семейство.

"Иде ми да изкрещя на целия свят и особено на онези, които са подписали присъдата на брат ми, че не са успели да го унищожат, че все пак нещо живо е останало от него!", споделя през сълзи Елеонора. И не губи надежда, че един ден брат й ще получи пълна, макар и посмъртна, реабилитация.

Репортер на "24 часа" се срещна с дъщерята на Маргарит. Тя категорично отказа да се пише за нея.

Подкрепи я и Елеонора, която се съгласи да говори пред вестника при едно условие: племенницата й да остане встрани от медийното внимание.

“Смърт, майчице, смърт!”

На 17 април 1986 г. Софийският военен съд осъжда старши лейтенант Маргарит Димитров на смърт.

В залата пускат само баща му. Майката остава отвън. Последната дума на Маргарит е, че не се признава за виновен. На излизане конвоят го държи далече от близките. Той само успява да промълви:"Смърт, майчице, смърт!"

Маргарит е роден на 4 февруари 1958 г. в Търговище. Майка му е учителка, бащата - военен лекар. През 1977 г. завършва с отличие варненската немска гимназия. От малък мечтае да стане разузнавач, стаята му винаги е отрупана с книги за Рихард Зорге и Ким Филби. Затова заляга над спорта и езиците. Знае е 5 езика - немски и руски перфектно, английски добре, сам изучава италиански и шведски.

В школата на МВР в Симеоново обаче не го приемат. По неизвестни причини името му не се появява в списъците - нито сред приетите, нито сред скъсаните. Приемат го във Висшето военно артилерийско училище в Шумен, политически профил. Маргарит е много амбициозен и способен, учи усилено и завършва с пълно отличие и златен медал.

Като отличник има право да избере гарнизона, в който да служи. Посочва София. Когато слизаот влака в столицата обаче, разбира, че на мястото му в Божурище е назначен синът на висш военен. А него го разпределят в зенитноракетен дивизион в село Ярлово, Самоковско.

Този първи удар го разтърсва дълбоко. Обиден е и за това, че го назначават не като политически офицер, а на длъжност старши механик. Не се отчайва обаче и за кратко време овладява тънкостите на сложната специалност.

Заради отличната работа след 2 г. го издигат за зам.-командир по политическата част. Това обаче не го радва. Мечтата му е София, а там някъде е и военното разузнаване. Още същата година подава рапорт за работа в РУМНО (Разузнавателно управление на МНО). В силното си желание стига до митичния за онова време ген. Васил Зикулов, шеф на РУМНО цели 23 г. Чрез познати влиза в дома му и го убеждава да го допуснат до изпити и тестове. Членовете на комисията остават доволни и му предричат добро бъдеще. Дори го съветват да си потърси съпруга, защото на мисии зад граница пращали само женени, да не се поддават на изкушения.

И когато детската му мечта е на път да се сбъдне, кадровикът полк. Манов се обажда, че молбата му е отхвърлена. Не бил издържал психотеста. Втори удар, много по-силен!

Но Маргарит пак не се отказва. В края на 1983 г. случайно се запознал с дъщерята на ген. Зикулов. Хрумва му безумната мисъл да й предложи брак и така да стигне до заветното разузнаване. Девойката обаче има приятел, за когото скоро се омъжва.

После пробва да се захване с преводи в отдел "Международен" на МО, но му отказват, защото работел в секретно поделение.

Довършва го новината, че през април 1985 г. негов колега от Божурище е одобрен за работа в РУМНО. По интелект Маргарит го биел с няколко класи, пишел му преводите, превъзхождал го и с външността си - бил висок около 1,80, с красиво лице.

Решението да вземе нещата в свои ръце не идва изведнъж. Първата идея е да напусне армията. В намеренията си посвещава само баща си. Военният лекар обещава на първо време да издейства чрез свои колеги освобождаване от военна служба по медицински причини. Планът за замисления контакт с чужди дипломати обаче запазва в тайна.

В един топъл октомврийски ден на 1984 г. Маргарит облича цивилни дрехи и зад волана на ладата си застава на пост пред посолството на Фередална република Германия. Избира наслуки дипломатическа кола, в която сядат възрастен мъж и вероятно съпругата му, и подкарва след тях. Двойката стига до село Бистрица над София и тръгва на разходка. Там именно ги пресреща Маргарит. Мъжът, който се оказва посланикът на ФРГ Йозеф Томас, реагира хладно на опита на непознатия младеж да ги заговори на перфектен немски.

Аз съм политически офицер от поделение на ЗРВ, което охранява София, казва Маргарит. Споделя и недоволството си от отношението към него, от липсата на перспектива за развитието му.

имоли за съдействие да напусне страната и да заработи в Западна Германия. Посланикът отклонява разговора и насочва младежа към консула Петер Шонберг.

На другия ден Маргарит се свързва по телефона с немския дипломат и иска среща извън посолството. Шонберг отказва да се видят и го приканва българина да дойде в посолството. Това обаче притеснява старши лейтенанта. Опитите за контакт той подновява чак след 10 месеца.

На 20 август 1985 г. Маргарит най-после се вижда с Шонберг. Под претекст, че иска да купи обявена за продан дипломатическа кола, влиза в посолството. Легитимира се с военния си паспорт и отново моли да го изведат от страната.

Немецът не дава отговор, уговарят се до края на септември да го потърсят на телефонния номер на родителите му във Варна.

Целия септември Маргарит изкарва вкъщи - ползва годишния си отпуск. Но никой от посолството не се обажда.

На 16 октомври младият мъж предприема нещо смело, дори безумно. Около 9,30 часа влиза направо в британското посолство и се среща с културния аташе Стив Уилямс. Двамата излизат от сградата и разговарят, вървейки по улиците из квартала. Тази среща, както и августовското влизане в немското посолство, са регистрирани от агенти на ДС. Англичанинът обаче насочва Маргарит към американските си колеги.

В 11,30 ч. офиерът влиза и в посолството на САЩ.

Там го чака дипломатът Ерик Кнокенбуш. Само той се съгласява да изведе старши лейтенанта от България, но срещу сътрудничество.

На другия ден вечерта непознат мъж търси Маргарит по телефона в квартирата му, която е наел в София. Пред хотел "Плиска" непознатият чака в бяло БМВ с чужд номер. Представя се като западногермански гражданин, колега на Шонберг. От "Плиска" отиват на паркинга на ресторант "Тополите" на "Симеоновско шосе". Там, в колата водят дълъг разговор.

Ключовият момент в него е желанието на "германеца" да получи сведения от военен характер. "Да, нямам нищо против, но не съм готов", казва Маргарит. Уговарят се за нова среща, след което младият мъж излиза от колата и се насочва към близката автобусна спирка.

Вече е мръкнало, минават случайни коли. Само след минути обаче го приближават двама души и искат да се легитимира. Миг по-късно до тях спират коли без опознавателни знаци. Арест!

В обстоятелствения протокол за ареста е записано, че обектът не е оказал съпротива.

Задържан е в 21,15 часа. Ареста е извършил Иван Ненков Иванов от поделение 72 700 на МВР.

Оказва се, че Държавна сигурност вече е установила самоличността на офицера, който от година броди из западните посолства. Следяла е всяка негова крачка, заснети са посещенията му в посолствата на Великобритания и САЩ. А "немецът" е служител на контраразузнаването с много добър немски. Толкова добър, че Маргарит не се усъмнява нито за миг.

Не се усъмнява дори когато не получава смислен отговор на въпроса откъде знае телефона му в София. Нали се бил разбрал да се обадят на телефона на родителите му във Варна? Но там никой не бил звънил. Малко преди срещата Маргарит се чува с баща си и специално пита дали са го търсили.

А разговорът естествено е записан. Бялото БМВ е оборудвано с подслушвателна апаратура.

Още на другия ден в следствения арест на ул. "Развигор" в София започват тежки и продължителни разпити.

По ирония на съдбата 15 години по-късно Елеонора намира агента с перфектния немски, участвал в т.нар зашифрован контакт край ресторант "Тополите". Срещат се в едно кафене в София. "Не го обвиних, такава му е била работата. Исках само да разбера какви са основанията за смъртната присъда", разказва сестрата.

Оперативният работник Георги Ненов е бил категоричен, че по време на разговора брат й не е издал секретна информация. Пак той съобщил, че по време на срещата наблизо слухтели шефове на две големи спецслужби. Той нямало как да знае, че след години ще му се налага да се среща с Елеонора почти всеки ден. Съдбата го пратила в Берлин, където сестрата на разстреляния започнала първия си дипломатически мандат.

Някои от разпитите, водени тогава от следователя капитан Дунав Савов, са записани на видео. С разрешението на Елеонора Димитрова репортер на "24 часа" бе допуснат до материалите от дело № 143, както и до 3 диска с пълен запис на разпита. В него не се съдържа нищо, за което следствието да се закачи.

Спомен за цял живот обаче оставя гласът на следователя Дунав Савов - обигран, подвеждащо мек, но на моменти парализиращ с невероятната си агресия.

Защитната стратегия на старши лейтенант Маргарит Димитров е построена изключително върху детската му мечта да стане разузнавач.

Пред следствието той развива тезата, че контактът със западните дипломати е имал една-единствена цел - да провокира оперативна игра с ЦРУ и БНД, в коятотой да заработи за българското военно разузнаване.

Знаех прекрасно, че българските специалните служби следят и подслушват посолствата на Германия, Великобритания и САЩ, но влязох в тях, за да привлека вниманието им, твърди офицерът на разпита и пред съда.

Почти 6 месеца - до връчването на обвинението в шпионство и държавна измяна, той всеки ден и всяка нощ очаквал да влезе някой и да каже:

Хайде, стига толкова, заминаваш на обучение!

С цялата си наивност дори е очаквал да го пуснат у дома за Коледа или за рождения му ден на 4 февруари.

През май родителите обжалват присъдата. Молбата, заведена под номер 0297, обаче е отхвърлена.

На 7 януари 1987 г. с писмо, подписано от Тодор Живков, Държавният съвет на НРБ потвърждава смъртното наказание. 3 седмици по-късно присъдата е изпълнена.

Прокурорът полк. Павел Павлов, поискал смъртното наказание, служи в съдебната ни система 10 г. след промените на Десети ноември. Името му бе замесено в редица скандални разследвания като Албанската сделка например. Павлов умира през 2000 г.

Следователят Дунав Савов, който изготвя обвинителното заключение за държавна измяна, е жив и здрав. На неговите мотиви по-нататък се опират прокурорът и съдиите, като ги преписват буквално.

Съставът на Софийския военен съд, издал смъртната присъда, е с председател полк. Петър Делчев и членове полк. Георги Тодоров Устапетков и полк. Димитър Христов Дилков.

Елеонора Димитрова: ДС криеше от нас за ареста на Маргарит

- Какъв е най-силният спомен от детството ви за Маргарит?

- Най-силният ми спомен за него е не толкова от конкретно съвместно преживяване, колкото невероятното усещане за голяма обич и чувството за закрила, които съм получавала от него. Разликата във възрастта ни бе голяма - цели 14 години, и аз бях малката обожавана сестричка. Прекарала съм много малко, но безценно време с него и в моите спомени и представи

Маргарит е по-скоро една икона, събирателен образ от мои усещания, разкази на родителите ни и на близките ни хора, които винаги са били изпълнени с възхищение. Понякога в тежки моменти дори си задавам въпроса: "Имало ли го е изобщо?"

- Днес как сглобявате образа му?

- Чрез писмата му от военното училище в Шумен и от периода след това, които често препрочитам. Неотдавна попаднах на едно писмо на мама. Пише му колко й е мъчно, колко е празна къщата без него. Има и един мой по детски глупав цитат, който от днешната перспектива ме шокира с пророческото си звучене: "Искам и аз да си имам батко, защо го изпратихте там?"

Била съм на 5 годинки, когато е постъпил в Шумен, на 9 - когато след дипломирането си отново е заминал надалече - в Ярлово, Самоковско. Времето, което сме прекарали заедно, се измерва чрез свижданията ни в Шумен, кратките му отпуски през годините, едно посещение в квартирата му и единственото ми свиждане в Централния софийски затвор в София.

- Не си ли идваше във Варна?

- От курсантския му период имам много ярък спомен. Той си дойде изненадващо във Варна за състезание по плуване. Била съм във втори или трети клас, но помня, че буквално полудях от радост. Тогава той извади няколко лева и ме помоли:"Цацко(така ми викаше), иди да купиш на батко един шоколад за енергия преди състезанието." Аз изтичах щастлива, че мога нещо да направя за любимия си брат. Но уви - в кварталния магазин нямаше шоколад. Знаете какви години бяха - едни марципани само. Обиколих безуспешно целия квартал и се върнах разплакана при него с празни ръце.

Така и не му купих шоколад. Помня и първото ми ходене до София със самолет. Бях на 10-11 г. Батко го нямаше в квартирата, още не се бе върнал от работа. Хазайката му обаче ни отвори стаята и какво да видя: на леглото ме чакаше пълен догоре кашон с портокали и банани! Знаете как по онова време се намираха такива плодове. Само по Нова година, и то с връзки. А до кашона бе метнато едно чудно хубаво зимно яке: и сега го виждам - в бяло, зелено, оранжево, ръкавите му се махаха и ставаше на елек. Когато го обличах, се чувствах като весело цветно петно на сивия фон в училище и по улиците на града.

- На процеса го критикуват, че гледал куче. Това било буржоазна отживелица?!

- Кучето се казваше Рина. Порода коли - рядко за времето си животно в черно с красив бял шал на шията. Беше си го купил в София и го отглеждаше с много обич от малко бебе в канцеларията си в поделението. Рядко умно куче - днес, след като съм прочела в архивите безумията, написани от негови колеги от поделението в Ярлово в показанията им на процеса, мога да разбера защо това изключително животно е могло да бъде за него не само другар, но и спасение, а допускам и предпочитана компания сред такова нискочело и духовно осакатено обкръжение. Те не са го обичали, защото бе умен, красив, интелигентен, образован. В показанията на процеса го описват като високомерен и саможив. Не се е вмествал в техните представи за ЗКПЧ - да пуши, да играе карти и да се напива геройски в единствената кръчма и по домашни вечеринки.

- Какво стана с Рина?

- След като катастрофира с нея край Омуртаг, батко реши, че няма право да я подлага на такива опасности и я остави при нас във Варна. Аз съм израснала с Рина. Тя беше "кучето на батко" и успя заедно с безграничната обич на моите родители, макар и частично, да запълни голямата празнота от липсата на брат ми. Почина през 1993 г.

- Кога разбрахте, че е арестуван?

- Много по-късно. След ареста му на 17 октомври 1985 г. в продължение на месеци ни лъжеха, че е пратен като преводач с някаква делегация. Дори още пазя картичката от Берлин, която получихме от него с дата 6 ноември 1985 г., в която ни съобщава, че е добре и поради многото си ангажименти не е успял да пише по-рано.

Чак в края на януари родителите ми разбират жестоката истина. Не зная точната дата, на която са им съобщили, но от донос на хазяйката му, законспирирана като агент Зоя, разбрах, че на 30 януари 1986 г. майка е пристигнала в София видимо много разстроена, събрала е багажа и е освободила квартирата.

- А вие кога научихте?

- Трябва да е било някъде през август 1986 г. Вече бях приета в немската гимназия. Спомням си като днес, че седмица преди майка да ми каже, сънувах, че батко е в затвора и плаках на сън. Няма да забравя думите и тогава: "От сега нататък внимавай какво говориш и как се държиш! Ние сме белязани." На другия ден му написах дълго писмо. Дано го е получил!

- Кога го видяхте за последен път?

- В началото на ноември 1986 г. на свиждане в Централния софийски затвор. Помня, че бе много студено. Бяхме само двамата с татко. Маргарит бе страшно отслабнал, бе останал без глас, разговаряше шепнейки. Разплака се, че го виждам на това ужасно място и в това състояние. Не помня колко време сме били в тясната стаичка, но ми се стори само миг. Стисках силно ръката му и плачех.

Не говорихме много, защото до нас слухтеше надзирателят старши лейтенант Найденов. Той не разреши да предадем на брат ми всички топли дрехи и вълнената шапка, които му бяхме донесли, за да се сгрява в суровата зима. Знам и помня добре името му наред с имената на следователя от ДС кап. Дунав Савов, прокурора Лилко Йоцов, шефа на Главно следствено управление Коцалиев. Тогава батко ни каза, че в затвора е написал 250 стихотворения и 1 роман.

- Каква е тяхната съдба?

- Не знам, не ни ги върнаха. Ако надзирателят Найденов е все още жив, може би би могъл да каже.Вероятно някой ги е откраднал и ги е издал под чуждо име. В годините след това все се взирам в стиховете, когато чета българска поезия. Познавам стила и изказа на батко и все се надявам да открия нещо негово.

- Трудно ми е да си представя надзирател да чете поезия. По-скоро са ги изхвърлили. А друг идваше ли му на свиждане?

- След нас през декември на последното свиждане ходиха майка и леля. По това време почти никой друг не знаеше. Във Варна се носеха някакви легенди - че бил избягал зад граница и т.н.

А някои от приятелите му и до ден днешен не знаят какво всъщност се е случило с Маргарит.

- Какво стана с родителите ви след присъдата?

- По това време татко беше лекар във военноморското училище във Варна. Беше човек, който неизменно печелеше уважението и симпатиите на хората, и когато това се случи началникът на ВНВМУ го помолил сам да си пусне рапорт за напускане, за да не го уволнят дисциплинарно.

Въпреки това никъде в града не го искаха, беше белязан. Остана без работа, изключиха го, разбира се, и от БКП. След време едва си намери работа като участъков лекар в едно село до Вълчи дол - Есеница.

Тръгваше в поделник сутринта и се връщаше в петък вечер. Прие съдбата си и новата си работа - да лекува бабичките, на които викаше галено "моите момичета".

Страдаше тихо, но силно. Почина през 1992 г. в съня си от масивен инфаркт и инсулт едновременно.

Майка запази работата си като преподавател в Електротехникума във Варна, съхрани и обичта и уважението на колегите и учениците си. След като загуби и татко, от дълбокия стрес получи диабет и почина от бъбречна недостатъчност преди 2 г.

Ужасно ми липсват. И тримата.

Осъден само за намерения

Маргарит Димитров е осъден за намерения, за назидание. Той не е издал държавна тайна, нито пък е бил шпионин.

Този умен и интелигентен младеж действа като слон в стъкларски магазин с ясното съзнание, че службите го наблюдават. Той ги провокира, защото изпада в абсолютна житейска безизходица. Ако наистина се е готвел да издава държавни и военни тайни, щеше ли да влиза посред бял ден в най-наблюдаваните западни посолства?!

Още на процеса двамата му защитници Марко Манев и Борислав Илиев убедително разбиват версията на прокурора за държавна измяна.

Всички тези на обвинението се основават на записа от разговора на Маргарит с мнимия немски дипломат. По думите на офицера обаче всичко, казано в колата, е целяло да привлече вниманието на чужденците. Неслучайно на процеса той се отказва от тези "признания". И смъртната присъда почива единствено на тях, разследващите органи не са се добрали до нито едно друго доказателство.

Това, че е показал личните си документи в чуждите посолства, изобщо не е равнозначно на издаване на държавна тайна. В тях няма нищо секретно. Номерът на поделението е създаден именно, за да прикрие истинското му название - еди-кой си зенитноракетен дивизион.

По същия начин стоят нещата и със записките от курса във военното училище, който Димитров бил изкарал в началото на 1985 г. Намират ги при обиска в квартирата му ден сред ареста. Но те не са били скрити в тайник под дъска на пода или зашити в хастара на невзрачно сако, а отлежавали в джоба на шинела повече от половин година. Като ЗКПЧ на дивизиона Маргарит не се е занимавал с техническа работа, но държал да бъде на "ти" със зенитноракетните комплекси. Затова отишъл на курса и тайно си е водел ръкописни записки - за да си припомня от време на време някои данни. Който е служил в онази войска, отлично знае, че една от причините за лошата репутация на някои политически офицери бе, че не бяха добри специалисти.

Да, Маргарит е нарушил правилата за работа със секретни документи и затова трябва да му се наложи съответното наказание. Но това, че са стояли в джоба на шинела, изобщо не означава, че ги е издавал на чужденците. В разговора с предрешения агент офицерът дори не споменава, че разполага с такива записки.

Най-сериозното обвинение срещу старши лейтенанта е, че е издал местонахождението на своето поделение, както и неговото въоръжение - зенитноракетния комплекс С-75.

Първо, Димитров е съобщил единствено, че то се намира по път, който минава през Бистрица. В този район има не само доста малки населени места, но и няколко армейски поделения. В Самоков например през 80-те години бъкаше от войска: освен с артилерийски полк, градът бе известен и с мощна ракетна бригада, подчинена на щаба на Първа армия. А освен всичко друго по онова време американски сателит всеки ден следеше всяко излизане на бойна техника от поделенията в района.

Второ, "суперсекретният" комплекс С-75 изобщо не бе някаква новост през 1986 г. В Съветската армия той влиза в употреба през 1957 г. Ракетите, които използва комплексът, са най-разпространените в света от този тип. С такава ракета на 1 май 1960 г. е свален разузнавателният самолет Ю-2, пробвал да прелети незабелязано над почти цяла Русия. Катапултиралият пилот Гари Пауърс по-късно бе разменен за прочутия съветски разузнавач Рудолф Абел.

Посещенията в западните посолства също не доказват шпионска дейност. Последният лаик би си помислил, че това е начин за предаване на военни тайни. Нарушение на правилата - да, но не и шпионаж.

Член 301 от социалистическия НПК гласи: “Присъдата не може да почива на предположения”.

А 100% от обвиненията срещу Маргарит Димитров не са подкрепени с факти.

p>Ако ДС го бе включила в оперативна игра и го бяха хванали да предава секретни данни, тогава би бил виновен. Но такова нещо няма. В архивите на нашите служби наистина фигурира план за оперативна игра. Но въображението на тогавашните шефове е стигнало дотам да се опитат да заловят евентуалните му помагачи. Месеци наред в името на тази игра родителите на Маргарит не са знаели истинската съдба на своя син. С подправения му почерк им пращат картичка от Берлин, а командирът на поделението ги лъже, че Димитров е командирован като преводач.

Можело е да бъде осъден на 10, доли на 20 г. затвор. Но смъртната присъда е прекалено сурова за този 28-годишен младеж. Тя, а също и бързото изпълнение на екзекуцията, издават колко свирепо е било правосъдието в България. Ако бе останал жив, след по-малко от 2 г. той със сигурност щеше да бъде амнистиран.

Пазарувай в MediaMall.bg - книги, музика, филми и абонаменти

Счетоводителката, източила 620 000 лв., вкарала в схемата и касиерка

Счетоводителката Мария Денева, която е арестувана с още трима пловдивчани за източването на 612 097 лв. ДДС от завод "Мони МГ", е вкарала в престъпната схема и касиерката на фирмата Събка Добревска.

Министерски съвет разреши на фирма да добива пясък в защитена зона

Правителството даде на частна фирма 160 дка в защитена зона за изграждане на пясъчна кариера. С концесия, гласувана от Министерския съвет на 23 май т.г. в полза на “Рок трейдинг” ООД...

Доган разтривал клитора на девствена туркиня, за да разбере дали ще бяга в Турция

Лидерът на ДПС Ахмед Доган е носил ценна информация на Държавна сигурност за съселяни, войници, с които е служил, и свои състуденти. Общото между обектите на доносите му е, че са турци и мюсюлмани, к

Банкер и съсед на Филчев осъдиха посмъртно прокуратурата, опозорила ги

Банкери, пенсионери, полицаи, офицери и дори роднина на висш магистрат са сред незаконно обвинените българи у нас, които от началото на 2012 г. са осъдили държавата за стотици хиляди левове...

Коментари

Сортирай по:

Добави коментар

Добави коментар

аватар

Манекенки на Мистър България изкарвали по 600 лв. на час от платен секс

600 лева на час у нас и 50 евро за 20 минути в чужбина - това е била тарифата на проституиращите манекенки от агенцията на Мистър България 2003 Мирослав Йончев "MY Agency", твърдят разследващите...

Свидетел: Алексей Петров ми заповяда да записвам тайно прокурорка

Действащи агенти на ДАНС принудили защитен свидетел да прави незаконни записи на разговори с прокурор, за да провалят дело срещу най-голямата банда сводници, арестувана край морето...

"Дунарит" монополист в обезвреждането на боеприпаси

Шумотевицата около взривените складове край Петолъчката заглуши някои доста разумни идеи за оптимизиране на и без това сложния процес на утилизация. Като идеята държавата отново да се заеме с нея.

Пак удариха кокаинови крале, има и българи (обновена)

Служители от отдел "Наркотици" в ГДБОП участват в съвместен екип за разследване на трансгранична организирана престъпна група за трафик и разпространение на големи количества кокаин от Южна Америка

Д-р Александър Сивиков: Прокурор Георгиев изпълни поръчка

- Д-р Сивиков, отшумя ли обидата от ареста преди година и половина? - Категорично не! Този стрес ще си остане за цял живот. Обидата никога няма да отшуми.