Преди 1989 г. изучавахме Пеньо Пенев в часовете по литература - няколко стихотворения и част от поемата "Дни на проверка". Биографичната бележка за поета беше кратка, накрая пишеше, че умира, ненавършил 30 г. Под сурдинка се говореше, че се е самоубил.
След смъртта му за него бяха написани много книги и спомени - трогателни, противоречиви, понякога и доста съмнителни. С премълчавани факти и изопачавани истини.
Тази поредица е обективен разказ за драматичния, сложен и разкъсван от душевни противоречия живот на Пеньо Пенев. В първата част публикувахме предсмъртните му писма, които той пише, след като е изгълтал голямо количество веронал. "Ядец, медицино!", казва поетът в едно от тези писма.
Пеньо Пенев се ражда на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Макар и това да е само ден след Гергьовден, го кръщават на баща му Пеньо Митев.
Започва да пише стихове още като ученик. Когато е само на 13 години, севлиевският в. "Росица" на 15 декември 1943 г. публикува стихотворението му "За царя":
Защо ни остави, царю вселюбим,
когато днес ни беше необходим?
Защо, о, Боже, изпрати тая беда?
Защо угасна тая светла звезда?
В нито един архивен документ или спомен за поета не намерих следа той да е имал неприятности слуд 1944 г. за този му ранен опит за обществена ангажираност.
Пеньо Пенев Митев учи, но не завършва мъжката гимназия "Цвятко Ганев" в Севлиево. Рано открива света на поезията и чете много. Може по цяла нощ да не излезе от света на Ботев, Яворов, Байрон, Пушкин. Сам опитва да пише...
С поезията идват и първите любовни трепети.
Какво е един поет без своя муза?
През есента на 1944 г. започва дружбата на Пеньо Пенев с неговата съученичка Стефка Калименова. Баща й е книжар, Пеньо е чест гост на малката му книжарница. Но освен в рафтовете се заглежда и във Фана, както наричат момичето. Връзката им е платоническа, изглежда, прохождащият поет има необходимост да споделя с някого своите най-съкровени преживявания и вълнения.
През лятото на 1947 г. Пеньо Пенев бяга от родното си село и става бригадир на язовир "Росица". Родителите му дори не знаят къде е. Оттам пише много писма и стихове до Стефка-Фана. Предлагам ви едно от тях. Писмото, от което най-ясно личи заложеният сякаш още от майчината утроба душевен конфликт у Пеньо, който той така и не можа да разреши.
"12 юлий-47 г.
някъде по земята
Кара миа амикино
(...) Фана, аз изгарям в огъня на противоречията, които се коренят в душата ми. Два духа се борят в мене, два духа в мен спорят...
Не е живот - а груб, жесток двубой,
не е живот - а жажда за простор.
Душата ми трепери в студ и зной,
о, ази ще загина в този спор!
Как не се мъчих! Какво не правих! Колко пъти надявах маската на жажда за живот, маската на оптимизма. Но под нея бе истинското съдържание от съществено значение. О, младостта ми е безумен карнавал. Моят индивидуализъм трудно се пречупва през призмата на общественото.
Моята скръб е тържествуваща младост. В моята горестна младост е внедрена една велика скръб. Радостта ми плаче... Мълчанието ми говори. Чуваш ли? О, за какво говори? За колко много страдания. Искам да бъда с обществото, но чувствам органическа нужда от самота.
Кой ще ме разбере? Аз никога не съм живял този живот. Аз съм само един наблюдател на него и на всички явления. Колко прости за хората неща - за мене са тайна неразгадана. (...) Не е умряла в мен надеждата, а аз загинах в нея. Тъй изглежда.
Ослепял и глух ми е деня...
Аз обичам живота.
Но съм влюбен в смъртта.
Виа амико - П. Пенев
Първата истинска избраница на сърцето на поета е Светла Спасова - "слабо, чернокосо момиче", по определението на приятеля му Митко Иванов. Тя е дъщеря на селски учители, но израства в Севлиево. С Пеньо се запознават, когато е в ІV клас на девическата гимназия в града, Пеньо е по-голям с година от нея.
Тази първа любов не само вдъхновява музата на прохождащия поет, но го кара и да започне да си води дневник. Така от възможно най-достоверния източник научаваме мислите и вълненията на младежа, които "полагат основите" на характера и на творчеството му. Както и отношенето му към жените, от които той ще бъде харесван през целия си живот. В дневника Пеньо никъде не изписва името Светла. Вместо него слага многоточие, а по-късно го замества с Клара. Ето част от дневника на поета от началото на 1948 г.:
6.І I. 0,6 ч. потеглих за Севлиево с каруцата на Сяро. След обед от 5 до 6 ч. бяхме с... Говорихме за бъдещето. Гледахме испанския филм "Чужденецът".
13.І I. Севлиево. От 4 до 7 с...
26.ІІ II. Написах стихотворението "Ние" и "Обещание". Последното го декламирах като отговор от името на бригадирите, наградени на ученическата конференция в трапезарията. Наградиха ме. Записах се бригадир.
8.ІІІ III. 48. Севлиево. Написах стихотворението "Самие". С нея бях днеска. Чаровно момиче е. Любя красотата, откъдето и да е.
В момента съм обзет от върховни чувства и усещам, че ще стана голям поет - само трябва време и малко по-добро положение.
12.ІІІ III. Ръми дъжд излеко. Следобед в "Развитие" гледах оперетата "Наталия Полтавска", изнесена от гимназистите. Клара участва.
15.ІІІ III. От днес усещам вече пристъпите на някакъв песимизъм. Тревогата винаги ме навестява и остава в мене. О, каква ли ще бъде развръзката.
Тоя ден нямам никакво настроение. Не мога ред да напиша. Каква ли драма ще се разиграе? Но - каквото и да става - трябва! Длъжен съм да остана жив! Длъжен съм да живея! Да творя!
31.ІІІ III. 48. Още един ден се измина. С още един ден закъснях в живота с това училище. С още един ден закъснях да стана писател. О, волен, скитнически живот! О, свобода! О, свобода! О, свобода!
26. V. Добромирка. Писмо съм имал. Сигурно е от... Мъчно ми е, защото не ми се даде.
31.V. понеделник. В 10 часа бях пристигнал на язовир "Росица". Горд и весел съм! Колко теми! Работник се записах! Ще строя! Ще се боря! Излишни са думите - трябва дело. Затова - точка!
1.VІІ.1948. Севлиево. От 6 ч. вечерта при Клара.
Пеньо Пенев посвещава много стихове на Светла. Любовта му към нея не го напуска и в Перник и Димитровград. През лятото на 1949 г. написва няколко стихотворения, посветени на първата му любов, и част от тях включва в "Добро утро, хора!" - единствената излязла приживе негова стихосбирка. Ето две от по-ранните посвещения:
Лястовички (На Клара)
Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.
Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.
37 години по-късно, когато през 1985 г. започва да пише книгата си "Романът на един живот", Митко Иванов се среща със Светла Спасова (Клара), по съпруг Панчева. Част от разговора им той публикува в книгата си:
"Очите ми го запомниха, преди да се познаваме. Срещнах го на тротоара с шинел, ученическа шапка. После станахме близки приятели. Нашата дружба премина повече край реката (Росица - б.а.).Вървим, гледаме хубавата природа, взираме се в течащите води. Пеньо мълчи или рецитира. Ходеше си с един тефтер... В него записваше стиховете си. Преписваше ги и ми ги даваше. И аз грижливо ги пазех. Те му бяха първите, някои от тях още помня.(...) Пишеше стихове, писма. Понякога съм получавала по 2-3 на ден, особено по ваканциите. Често беше мълчалив, тъжен. Често гладуваше. Понякога говорехме за бъдещето. Повече той говореше: "Ще се оженим, Светла, ще си имаме деца. Ще живеем в малка къщичка. В едната стая ти ще се занимаваш с децата, а в другата ще пиша аз... Не, няма да се оженим, Светла. Много те обичам, за да те направя нещастна. Жените на поетите и на хайдутите са били винаги нещастни. Не, аз много те обичам..."
Ето още един спомен на Клара, записан в красиво подредения и блог в интернет. Споменът добавя нови щрихи към психологическия портрет на Пеньо Пенев.
"Бях любимката на математика ни. Вървеше ми и започнах да предавам уроци на Пеньо по математика. Така оправдавах срещите си с него пред учителите, които не разбираха какво може да има между мен и него - (според тях аз, сериозна, отличничка, дъщеря на учители, момиче с амбиции, а Пеньо - селско момче, отнесен, пройдоха, маниак, неудачник). Не че не го уважаваха, но не го разбираха и го подценяваха. Отблъскваше ги неговата прямота, гордият му и свободолюбив дух, странното му поведение, което не се вместваше в представите им за "момче от село". А и презираха несъответствието, според тях, на положението му в обществото със самосъзнанието му за изключителност. А той наистина беше изключителна личност - като душевност, като интелект."
Когато Светла се омъжва, майка й и сестра й изгарят всичките му писма, както и тетрадката, в която имало негови мисли за живота, идеалите му, мечтите...
Очаквайте: През 1948 г. Пеньо Пенев прави опит да избяга в Гърция. В РУ на МВР - Свиленград го пребиват