3. Пеньо Пенев си реже вените във в.“Стършел”

Тази поредица е обективен разказ за драматичния, сложен и разкъсван от душевни противоречия живот на поета Пеньо Пенев. Той е роден в севлиевското село Добромирка, но свързва живота и творчеството си с изграждането на Димитровград.

В първата част публикувахме предсмъртните му писма, които той пише, след като е изгълтал голямо количество веронал. "Ядец, медицино!", надрасква поетът в едно от тези писма.

Във втората част разказахме как още 13-годишен Пеньо написва стихотворение за смъртта на цар Борис III, публикувано в севлиевския вестник "Росица". А на 17 години заявява, че обича живота, но е влюбен в смъртта. Първата му истинска и голяма любов е Светла Спасова, която той нарича Клара.

Пеньо Пенев

Има един епизод от живота на Пеньо Пенев, за който той не обича да си спомня и говори.

В редакцията на в.

През 1948-а, когато е само на 18 години, прави опит да премине нелегално границата с Гърция. Заловене от граничарите и затворен в милиционерския арест на Свиленград.

Пеньо като войник с първата си съпруга Кичка Николова, която той нарича Кичона.

Николай Бондиков от София малко изненадващо се разприказва пред медиите през 1998 г., точно 50 г. след случката. Бондиков като член на Земеделския младежки съюз и негов приятел опитали да избягат в Гърция. Задържали ги и в карцера на ареста заварили Пеньо Пенев.

Тогава той е съвсем неизвестен младеж, но цяла нощ рецитирал свои стихове. Освен това гръмко заявил, че е“космополит,гражданин на света и не признава никакви граници". Поведението му ядосало дежурните милиционери, един от тях откъртил от стената закачалка за дрехи и заудрял с нея арестанта. ("24 часа", 29 април 1998 г.)

В книгата си "Романът на един живот" Митко Иванов пише, че Пеньо Пенев искал да отиде в Гърция, за да се бие с местните партизани срещу режима на ген. Маркос. Но въпреки че "обходните пътища остават тайна за другите", Пеньо е заловен. "Обиден и посърнал, с остриган перчем, той стои в севлиевското управление на МВР, а мислите му пътуват на юг", пише Иванов.

В ранната пролет на 1949 г. Пеньо Пенев пристига в Димитровград. Първата му работа е настоятел на в. "Труд" към Синдикалния съвет. Сутрин рано разнеся вестника на многобройните строителни обекти. Той не се разделя с бележника си, в който записва къде колко бройки е оставил. В него написва и първото си стихотворение на новото място, което естествено носи името "Димитровград".

Службата разносвач на вестници явно не го задоволява и той става строител. Но не размахва тесла като дюлгерин по и не реди тухли. Назначават го за отчетник в една бригада. Работниците го наричат Пенча. А директор на строителната организация в Димитровград е Пенчо Кубадински, бъдещият член на Политбюро на ЦК на БКП.

Един ден обаче майсторът на бригадата се оплаква на Митко Иванов, че сред работниците зрее недоволство - губят им се надници, получават по-малко пари. Иванов намира отчетника поет седнал върху греда на покрива на недовършен блок. Почти не изслушва укора на приятеля си, а му казва: "Слушай да ти прочета нещо, написано на покрив:

Приведен,

вкопчан в градореда,

 последната летва аз кова.

Отгоре слънцето ме гледа

и весело следи

това.

След някой ден

ще червенее

от цигли

покривът висок,

с фасади бели

ще се смее,

завършен -

жилищният блок.

В броя на "Летературен фронт" от 10 ноември 1949 г. Пеньо Пенев прави дебют в централния печат със стихотворението си "За комунизма". И то не къде да е - писателският официоз "Литературен фронт" го помества в горния ляв ъгъл на първа страница! Там, където обикновено се слагат уводните статии. Поетът влиза в марша на времето, което иска възторжени, патетично-лозунгови стихотворения. На Димитровград, който е нещо като тест за мощта на комунизма, е нужен вдъхновен певец и партията го намира в лицето на Пеньо.

Една нощ през есента на 1949 г. Пеньо Пенев буквално нахлува в стаята на Митко Иванов и разсича тъмнината с басовия си глас:

- Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба!

Никога дотогова не е споделял с приятелите си нищо за женитба. И когато те го упрекват заради тази прибързаност, той казва в типичния си стил:

- Вие разбирате ли какво е любовта? Тя не е кадровишки прием за работа. Тя е вулкан - изригне и те помита!

Булката се казва Кичка Николова, но Пеньо я нарича Кичона. На другия ден двамата сключват граждански брак. Пари за сватба няма, но за почерпка се намират. Ден след това Пеньо отива при Митко Иванов и му иска назаем 200 лева - да купел хляб и сирене за новото си семейство.

През 1955 г. Пеньо Пенев е даден под съд заради фейлетон във в. "Димитровградска правда". В папка с надпис на корицата: Н Д О Х №93-1955 година, чл.199, ал.1 от НЗ са събрани документите по делото, включително и два протокола, написани собственоръчно от поета. Във втория между другото той пише:"Не съм съгласен с това, че преди съм бил живял разгулен живот. Истината е тая, че бях се оженил за такава жена, която ми влияеше лошо на държанието и поведението, спъваше творческите ми писателски работи, поради което впоследствие се разведохме. Толкова."

В края на 1950 г. започва да излиза вестник "Димитровградска правда". Първият, който носи стихове в него, е Пеньо Пенев. В началото на 1951 г. вече е признатият поет на редакцията, отговаря и за хумора във вестника. Има и опит - няколко месеца в началото на 1950 г. е бил на първата си щатна работа в редакцията на в. "Стършел". Пише малки сатирични стихове в рубриката "Бате Стършеле" по изпратени до редакцията критични дописки. Подписва ги с името Пеньо П.

Но чиракуването в "гнездото на стършелите" едва не завършва фатално за 25-годишния поет.Увлечението по поезията запознава младия пилот Любен Овчаров с Пеньо Пенев. Овчаров носи в редакцията свои стихове, двамата стават приятели и често сядат на по чашка в кръчма до редакцията, която тогава се намира на ул. "Добруджа" 2.

Веднъж Овчаров отива в редакцията да търси своя приятел.

- Няма го! Повече не го търсете тук! - отсича мъж с очила.

- Защо?

- Защото се опита да последва Маяковски, но не успя!

Какво се е случило?

Един ден Пеньо Пенев тръгва да си взема заплатата от касата, която е извън сградата на редакцията. Работещите по това време в "Стършел" Павел Вежинов, Валери Петров и Богомил Райнов му заръчват да вземе и техните заплати. До края на работния ден обаче Пеньо не се връща в редакцията.

Според Любен Овчаров (в. "Демокрация" - 5 октомври 2001 г.) тогава Пеньо Пенев "дружал с някаква актриса". Тя задигнала парите и заминала за Димитровград. Колегите в редакцията не му повярвали на версията с "театралната звезда", както я наричал Пеньо, и го обвинили, че е задигнал парите им. Нямало как да докаже, че е невинен, и си прерязал вените.

По-различна е версията на журналиста Атанас Тончев, близък приятел на поета, автор на книгата за него "Бий, барабанчик!" В "24 часа" (6 май 2000 г.) той разказва, че след като Пеньо не се завърнал с парите, на другия ден по телефона в "Стършел" се обадил женски глас:“Не чакайте парите,вече са изпити...”

Главният редактор Челкаш иска да чуе Пеньо, но момичето, представило се за негова приятелка, казва: "Не може, чиче, още е махмурлия..." Ядосаният Челкаш нарежда Пеньо веднага да донесе парите, иначе с него ще се разправя милицията.

Истината е - твърди Атанас Тончев, че Пеньо е ограбен от кръчмарските си другари. Срещнали го случайно и щом разбрали, че се е опаричил, го замъкнали да черпи в ресторант "Ариана". Яли, пили и накрая го обрали. Щом изтрезнял и разбрал, че от парите на колегите му няма и лев, си прерязал вените.

В писмо до приятелката си Сотирка Робева от 1952 г. Пеньо Пенев описва този драматичен момент от живота си: "Прощални стихове... И решителен миг!!! Точно в 11 часа беше... Бликва струя топла алена кръв. Опръскани стени, опръскано легло, облян под... Кърваво писмо от 4 думи... Кръвоизлияние... Изгубване на съзнание... Безчувствен труп сред стаята И после - не помня, не знам... След обяд... Влезли - разбивайки вратите... Хора. Било към 3 часа. Преливане кръв. Вечерта свестяване! Спасили ме! Възвърнат към живот... Тежко!"

В следващ брой: През лятото на 1958 г. Пеньо Пенев се лекува в Окръжния психоневрологичен диспансер - София