30 г. след смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г. не стихват споровете около ранната й смърт. Съмненията, догадките, предположенията дадоха енергия на мнозина от близкото и не толкова близкото й обкръжение да се упражняват над всевъзможни версии. Единственият останал жив свидетел на повечето от непосредствените събития, е дъщерята Жени, която по онова време още не е навършила 15 години.
- 30 г. след юли 1981 г. успяхте ли да се дистанцирате от личната загуба и да погледнете на майка си с други очи?
- Мисля, че да - вече си давам много по-реална сметка колко много е направила за българската култура и за България. Инициативите й за представянето на Тракийското съкровище в чужбина, международните писателски срещи и детските асамблеи, многото й контакти извън страната са допринесли за излизането на България на международната сцена във време, когато това не бе никак лесно.
- Някои казват, че това се дължи предимно на факта, че е била дъщеря на Т. Живков...
- Била съм на много срещи с нея и в България, и в чужбина. Мисля, че хората я приемаха като отделна личност и я обичаха.
- Какви са последните ви спомени от нея?
- Те са свързани с желанието й да даде всичко от себе си, за да подобри условията на живот и развитие на децата и младите хора в България.
- Тогава вие сте били само на 14-15 г. Тя споделяше ли конкретни идеи?
- Да, разказваше ми много от идеите си. Една от мечтите й бе да създаде фондация, която да подпомага млади таланти. Мисля, че я избистри малко преди да почине, и тогава я сподели с мен. Каза, че би давала голяма част от личните си доходи за създаването на такава фондация. За времето си това бе революционна идея, а на мен това желание ми се струваше странно, но очевидно тя е виждала нещата много по-напред във времето. За съжаление тази идея се осъществи едва след смъртта й със създаването на международната фондация "Л. Живкова".
- Други спомени?
- Пътувала съм с нея в България и по света и съм свидетел на много от срещите и контактите й.
- Какво ви впечатляваше?
- За всяка среща в чужбина бе винаги подготвена и изучаваше в подробности културата и историята на съответната държава. Когато бяхме в Швеция за представянето на Тракийското съкровище, в един музей прекъсна екскурзоводката и започна да й разказва подробности от историята на Швеция.
- Какво си говорехте, докато пътувахте? Напрегната ли бе, или приемаше срещите с удоволствие?
- В самолетите винаги четеше и се подготвяше.
- Ядосвахте ли се, че работата ви отнема майката?
- Липсвала ми е в много случаи, защото заради работата отсъстваше доста от вкъщи. Особено през последните години, когато много пътуваше по света. Но колкото и малка да съм била, виждах, че има полза за страната от усилията й.
- След смъртта й говорили ли сте с хора в чужбина, с които е работила?
- Да, и до днес срещам чужденци, които са присъствали на детските асамблеи, а и по други поводи и си спомнят за майка ми. Един от тях - проф. Джоши от Индия, ми организира много срещи в Делхийския университет, когато правех дисертацията си за Харапската култура.
- По онова време контактите между Изтока и Запада не бяха толкова лесни...
- Тя разчупваше с поведението и непретенциозността си, с нестандартните идеи, които инициираше и реализираше. Мисля, че заради това я забелязваха чуждите държавници и на Изток, и на Запад, а не само защото е дъщеря на Живков.
- Коя от нейните идеи ги впечатляваше най-много?
- "Знаме на мира", защото трябваше да продължи да се реализира през годините, а децата да станат посланици на своите държави, да бъде създадена мрежа от контакти с цял свят, които да бъдат използвани в бъдеще. За съжаление след смъртта на майка ми това не стана - в началото на 1990 г. Центърът "Знаме на мира" бе закрит, а фондация "Людмила Живкова" без основание бе преименувана на "Кирил и Методий". В началото на 1990 г. дори имаше мераци Националният учебен комплекс по култура да се закрие, а сега там учат много деца на политици.
Осъществи се само идеята й за създаване на модерна чуждестранна галерия и се запази фонд "1300 г. България".
- Кой измисли името "Знаме на мира"?
- Тя, след като обсъждали идеята със Светослав Рьорих.
- Защо с него?
- Защото с него говореха много за бъдещето, за философските учения на баща му. Имаха близки отношения и често разговаряха.
- Откъде се познаваха?
-Мисля, че от Индия. Сближили са ги общите интереси и възгледи.
- Казват, че майка ви се увличала по мистиката?
- По-скоро бе земен, отколкото мистичен човек.
- А увлеченията й по източната философия и алтернативна медицина?
- С тях започна да се занимава след катастрофата през 1973 г., за да помогне за по-бързото си възстановяване. Оттам идва интересът й към индийските учения. Гледаше философски на тях и ги изучаваше научно. Все пак е завършила история и философия и бе изследовател.
- Разкажете за тази катастрофа...
- Един ден вторият ми баща Иван Славков дойде да ме вземе от училище. Тодор, брат ми, бе съвсем малък - бебе, а аз не знаех какво се е случило. Дълго време я нямаше вкъщи и бяха ни излъгали, че е заминала за Полша с дядо ми и ще остане там по-дълго. Катастрофата е станала на път за летището, когато тя отива да го изпрати за Полша. Когато Иван Славков ми съобщи, тя вече бе по-добре в Правителствена болница. Тогава й занесох една моя кукла, за да стои с нея в болницата, а после започна бавно да се възстановява.
- И до днес се спори какво я уби - стремежът към здравословно хранене, голямото изтощение...
- Тя по принцип се хранеше здравословно и след като започна да изучава агни йога. Винаги съобразяваше какво яде, пиеше чай с мляко, което бе научила от индийците. Смяташе, че така пречиства организма си. Един ден от седмицата ядеше само ядки за стимулиране на мозъка и прочистване на тялото. Ядеше малко по принцип. Индира Ганди например на официалната вечеря в Делхи при посещението на дядо ми там през 1983 г. също яде само бадеми Това ми направи впечатление, защото това бе официална вечер на най-високо ниво.
- Това ли я доведе до пълно изтощение?
- Не - тя бе вегетарианка, но не гладуваше. По-скоро бе изморена от напрежението, което сама си причини, връщайки се от Индия и заминавайки за Мексико в един и същи ден. Подложи се на огромна часова разлика и голямо натоварване.
- Как приемахте през годините споровете около смъртта й, които варираха от самоубийство до пръста на Москва?
- Много от тях вече не чета - едно и също се повтаря непрекъснато. Смятам, че не бе морално хора, които са били обслужващ персонал в семейството на държавния глава, да пишат каквото и да е и да изнасят негативни и измислени неща. Те са били военизирани служители и при постъпването си на работа са подписвали декларации, че няма да разгласяват обстоятелствата, които са им станали известни по служба.
- Коя от версиите около смъртта й е измислица?
- Това значи да отговарям на въпросите, които се поставят за смъртта й. Няма да го направя. Това е една човешка трагедия. Винаги съм казвала, че има смъртен акт и той е официален. Според него Людмила Живкова е починала от мозъчен кръвоизлив.
- Как се отнасяше майка ви към тези, които използват близостта си с нея?
- Имаше доста хора, които се въртяха около нея - и подмазвачи, и такива, които са били нейни истински приятели и са работили толерантно. Страдаше, когато някой я разочарова, но не помня да е коментирала.
- Какви бяха взаимоотношенията й с баща й?
- Нормални. Съветваше се с него за някои неща, а за други съм я виждала да се бори и упорства, за да го убеди в правотата си.
- Лесно ли постигаше това, което си е наумила?
- Не толкова. Чувала съм ги да спорят. За първата асамблея през 1979 г., например тя не искаше пионерчетата и чавдарчетата да носят сини и червени връзки, защото смяташе, че идеята не трябва да се политизира.
- Успя ли?
- Не съвсем. За осъществяване бе нужно решението на Политбюро. Явно й се е наложило да направи компромис. Не бяха много сините и червените връзки, но ги имаше тук-там.
- С кого й се налагаше да води истински битки?
- Най-вече с Политбюро, но първо трябваше да убеди дядо ми в правотата си.
- Кой побеждаваше?
- Мисля, че в повечето случаи тя и продължаваше с реализирането на идеите си.
- Как успяваше да получи тази подкрепа - со кротце и со благо или директно?
- Директно и мотивирано.
- За какво си позволяваше да го критикува?
- За неща, свързани с политиката, с които не бе съгласна - според мен е виждала недъзите на системата.
- Какво не й харесваше?
- Това, че бе затворена. Спорили са за емигрантите например - че тези хора трябва да бъдат привлечени да работят за България. След 1974-1975 г. направи много за връщането на хора, които са избягали от България, като например Петър Увалиев - срещаше се с него в Англия, а той и семейството му идваха в България. Още пазя снимка, която жена му и дъщеря му ми изпратиха.
- Как реагираше ДС?
- Какво можеше да прави ДС, след като дъщерята на държавния глава имаше подкрепата на баща си?
- Какъв бе коментарът й по повод убийството на Георги Марков?
- Никога не го е коментирала пред мен.
- От една страна, Людмила бе любимата дъщеря на Живков, а от друга, той е трябвало да бъде верен на идеологическите принципи на времето...
- Той виждаше правотата на идеите и интересните инициативи, които тя искаше да осъществи най-вече в международен план, но казваше, че не може всичко да стане веднага, че България трябва да се съобразява с конюнктурата и членството си в социалистическата общност. Смяташе, че към отварянето на България и осъществяването на идеите трябва да се върви постепенно. Тя искаше всичко да се случи по-бързо, а той - че промените трябва да са постепенни и последователни, че трябва да бъдат убеждавани партийните членове и че не може така лесно да преобърнеш една система.
- Тя защо бързаше - чувстваше, че идва краят?
- Не, искаше всичко да се осъществи по-бързо.
- Вярно ли е, че Москва не харесваше нейното бунтарство?
- Майка ми имаше прекрасни отношения с цялото семейство на Брежнев.
Бе близка със снаха му и дъщеря му. Те са идвали много пъти в България, били са ни лични гости и обратно. Имаше и много други приятели в бившия СССР.
- Имате ли чувството, че Людмила Живкова остана неразбрана заради негативното отношение към строя?
- Имаше 2 различни системи, а нейните идеи бяха революционни - не можеше изведнъж да се тръгне към отваряне към света. Чужди политици са й завиждали за широтата на идеите и най-вече за "Знаме на мира". Тя използва потенциала на държавата, за да я реализира. Направи много и за българските църкви, пребори се за създаване и на криптата в "Св. Ал. Невски".
- Откъде идва у нея този бунтарски дух?
- Възможността да пътува и да се среща с много хора й даде стимул за отварянето на България към света и обратното. Но това едва ли би било възможно, ако нямаше подкрепата на баща си и не бе министър на културата.
- Кой е най-милият ви спомен с нея от детството?
- Обичахме да прекарваме времето заедно, да пътувам с нея.
- Кои нейни качества ви харесваха и искахте да наследите?
- Исках да стана министър на културата, защото ми харесваше това, което прави. Харесваше ми, че бе упорита и по всякакъв начин се стреми да постигне това, което иска. Бе сърдечна, обикновена в контактите си с хората, не бе надменна. Това се опита да предаде и на мен и брат ми Тодор. Имаше доста приятели още от младежките години. Спомням си за петъчните вечери, които тя и баща ми организираха вкъщи и по-късно продължиха да канят много приятели вкъщи, когато живеехме вече в Бояна. Оттам си спомням Ст. Данаилов, Св. Русев, Атанас Косев и много други интелектуалци, журналисти и политици.
- А какво не ви харесваше?
- Едно дете не може да каже какво не харесва у майка си. Това бе моята майка. По-скоро съм се старала това, което ми е липсвало като дете, да не става с моите деца.
- Как се отнасяше Людмила Живкова към властта?
- Не бе нещо, което трябва да има на всяка цена. По-скоро средство, с което да постигне идеите си.
- Какво й носеше неудовлетворение?
- Ами когато не успяваше да ги осъществи. За съжаление някои от тях наистина останаха нереализирани.
- Как се отнасяше към враговете си?
- Мисля, че понякога са й забивали нож в гърба, но не знам да е имала сериозни врагове. Мисля, че бе великодушна и не е правила нищо срещу тях.
- Религиозна ли беше?
- Не бих казала. Вярваше в нещо, което може би съществува след смъртта на човек, в прераждането. Беше й интересно да проучи дали това е така чрез контактите си с Ванга. Четеше и изследваше много книги на тази тема.
- Кажете за срещите им.
- Те често се виждаха и разговаряха не толкова по битови въпроси, а по-скоро за бъдещето и възможността определени идеи да се реализират. Когато Ванга дойде за първи път вкъщи в Бояна, бях на около 10 г. Още като се запознавахме, ми каза: "Ти ще завършиш история."
- А на майка ви?
- Не съм присъствала на всички разговори, но доколкото знам, й е казвала кое ще й бъде трудно и кое ще може да реализира.
Майка ми обичаше Ванга и обратното Първия път, когато отидох при Ванга след смъртта на майка ми, бе 1984-1985 г. ми каза: "Аз тази смърт не я видях", и се разплака. Майка ми смяташе, че трябва да се даде възможност на хора като Ванга да развиват дарбите си, че тези неща не трябва да бъдат скрити от обществото, че трябва да се позволява на хората да четат литература по въпроса.
- Не беше ли трудно да се намери такава литература?
- Литература купуваше от чужбина - руска, английска, индийска, но разчиташе много и на лични срещи. Първите бяха с Николай Райнов и Петър Димков, който отвори очите й за нетрадиционната медицина. Тя подпомагаше и института по сугестология, което не бе лесно, някои от хората, които работеха там, по-късно почнаха работа в училището в Горна баня, където доразвиха идеите и приложиха опита си.
- Какъв архив остави майка ви?
- Снимки, нейни стихотворения, неиздадения си труд за Златю Бояджиев.
- Не сте ли издали част от нещата през годините?
- Не.
- Добри ли са стиховете?
- Чувала съм, че Левчев казвал, че са добри. Тя пишеше за собствено емоционално удовлетворение. На мен ми харесват.
- Какво я мотивираше - тъгата или успехите?
- И двете.
- Какви бяха отношенията й с Иван Славков?
- Нормални, като между съпрузи - взаимно се допълваха и подкрепяха.
- Четох, че той я обичал и това бил един от малкото случаи, в които са го виждали тъжен.
- Негова бе участта да ни съобщи за нейната смърт. Той я подкрепяше в повечето й инициативи и идеи, заставаше зад нея дори когато баща й не бе склонен да я подкрепи. Ако е смятал, че не тя, а баща й е прав, играеше ролята на балансьор. Имаха много приятели - и общи, и поотделно.
- Тя как се отнасяше към поведението му? Страдаше ли от славата му на плейбой?
- По-скоро имаше хора, които не харесва около него и, когато нещо не й допадаше, му го казваше директно. Той от своя страна й казваше кои хора според него са използвачи.
- Тя оставяше ли се да бъде убедена с аргументи, или спореше докрай?
- Не спореше, разговаряха.
- А вие с нея за какво спорехте?
- Че си лягам късно. Държеше да бъдем наблюдателни с брат ми и ни тренираше да наблюдаваме определени предмети, които после закриваше и ние трябваше да ги изброим. Аз не исках да го правя, особено когато бях във ваканция. Дори веднъж бяхме с една приятелка на морето и майка ми настояваше и тя да прави упражнението с мен. Мисля, че благодарение на тези занимания, сегь съм много наблюдателна. Когато бях по-голяма, исках да излизам по-често и да се прибирам по-късно. Един път бяхме избягали със С. Станишев, Росен Дойнов и една приятелка с колела в Евксиноград и майка ми беше изпратила охраната да ни проследи също на колело. Тогава се смяхме много. В Евксиноград няма къде да избягаш.
- Строга ли беше?
- Средно строга, но справедлива. Държеше някои неща да се спазват.
- Кои например?
- Доброто възпитание, поведение и отношението към хората, да бъдем всестранно образовани и с повече обща култура, да ходим на театри и концерти. Водеше ни и тя, и жените, които се грижеха за нас. Свирехме на пиано. Като станах по-голяма, почнах да бягам от уроците.
Един ден леля ми Жени Захариева се обади на майка ми, че не съм отишла на урок. Колата ме караше там, където живее леля ми, но аз тръгвах да се разхождам. След това майка ми се накара и трябваше да продължа. Дори имам няколко собствени произведения, публикувани в книжката на асамблеята. На Тодор му бе още по-трудно с пианото.
Тренирах и фигурно пързаляне, но майка ми ме убеди да се откажа, защото много развива мускулите на краката. Английският бе задължителен - ходех на алианс. Преди това държеше на детската градина, въпреки че имаше кой да ни гледа. Искаше да не бъдем различни от другите деца. Сутрин, докато живеехме в центъра, ходех с тролей до руската детска градина на "Янко Забунов" и ми купуваха гевреци на Ректората.