Ледник гълта половината национален отбор

https://www.24chasa.bg/Article/994238 www.24chasa.bg
Алпинистите строени преди старта. От ляво на дясно - трети е Йордан Мачирски, Цанко Бангиев, Радко Бреянов (и тримата загиват). Последен е авторът Сандю Бешев. СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

В началото на 60-те години по върховете на Рила и Пирин бяха прокарани всички най-трудни маршрути. По тях с успех вече се преминаваше и при зимни условия. Заговори се за "таван" на българския алпинизъм. Пътят сочеше Алпите и Кавказ.

Няколко пъти най-добрите ни алпинисти посещаваха Кавказ. Обучаваха се в елементите на ледената техника. Изкачиха Елбрус, Донбай Улген, Белала Кая и редица още върхове над 3000 м.

През 1961 г. избрахме Безенгийската стена и на 28 юли 8-членният състав на националния ни отбор напусна София. В него влизаха Аврам Аврамов (ръководител), Енчо Петков (треньор), Цанко Бангиев, Георги Атанасов, Радко Бреянов, Тодор Николов и Сандю Бешев.

Сандю Бешев
Сандю Бешев

Лагерът и районът Безенги бяха непознати. За разузнаване и аклиматизация изкачихме Коштан-тау (5141 м) и Джангитау.

Тримата загинали алпинисти три минути преди да изкачат фаталния леден склон и да пропаднат 2500 метра надолу от другата страна.
Тримата загинали алпинисти три минути преди да изкачат фаталния леден склон и да пропаднат 2500 метра надолу от другата страна.

След няколкодневна почивка, прегърбени под тежките раници, крачехме по ледника Безенги. Тодор Николов бе заболял и мястото му зае руснакът Валентин Якубович. На 18 август на около 5000 м опънахме малките си палатки. Щяхме да нощуваме най-високо от всички българи до този момент.

Карта на Безенгийската стена
Карта на Безенгийската стена

Въпреки умората до късно не заспахме. Радко с нетърпение очакваше края на траверса, за да замине за Киев. Оттам нашата група трябваше да се увеличи с още един човек - годеницата му Валя. С нея Радко се запозна предната година, когато пак заедно бяхме на лагер Домбай.

На 19 август станахме рано. Предстоеше ни дълъг, труден и неизвестен път. Още от бивака оформихме три свръзки - Енчо с Валентин, Джиджи, аз и Аврам, а Цанко бе с Радко и Данчо. В този ред поехме към вр. Шхара (5201 м) - първия от големия траверс. Вятърът продължаваше да духа силно. На самия връх Енчо и Валентин се заеха с написването на "записката". В този момент вместо нашата свръзка, както беше разпоредил треньорът ни, напред излезе тази на Цанко. Това нарушаваше предварителното разпределение на водачеството. Ръбът ставаше по-тесен и много опасен.

След около час пред нас се появи стръмен склон, завършващ с характерното остро връхче. Достигнал най-високата му точка, Цанко се обърна към нас, повдигна ледокопа в знак на поздрав, извика нещо, но вятърът отнесе думите му. Намирахме се на близко разстояние от тях, но връхчето не ни позволяваше да следим движението им при слизането от него. Когато Аврам бе вече там, а на мен ми оставаха само няколко метра, високо във въздуха видях вдигнато от вятъра въже.

Стиснал силно главата си с две ръце, Аврам мълчеше и не отговаряше на въпросите ми: Къде са? Видя ли ги? Когато и тримата се събрахме, разбрахме жестоката истина.

Тримата са се движели на близко разстояние и малко по-ниско от самия ръб. Изведнъж попаднали в леден участък. Радко, който бе в средата на свръзката, се подхлъзнал, но веднага се задържал с ледокопа. Преди да се изправи, Цанко рязко се обърнал, за да види какво става. Това нарушило равновесието му. Данчо бил заварен неподготвен и въпреки това хвърлил намотките на държаното въже, но било твърде късно...

Установихме три леки драскотини в твърдия като стъкло лед. Ледокопите им не са успели да се забият. На юг, където бяха полетели телата им, над 2500 м, ни отделяха от Сванетия. Там долу всичко бе в зеленина.

Не искахме да повярваме, че нашите другари са там. Надявахме се, че са в някоя от близките ледени пукнатини. Без да размисляме, поехме с голяма надежда надолу. Твърде скоро трябваше да се простим с нея. Огромен ледопад от 300-400 м ни накара да приемем жестоката истина. По пътя намирахме ледокопи, ръкавици и други части от екипировката.

На 3-ия ден бяхме в основата на стената. Тук огромна яма, издълбана в ледената маса, побираше всичко, което се свличаше от снагата на Шхара. Там открихме маска от марля за предпазване от силните слънчеви лъчи. Познавах я добре, защото, преди да тръгнем, я бях подарил на Цанко.

Недалеч от това място направихме малка каменна пирамида. Положихме цветя и се простихме с нашите приятели.

След три години поставихме паметна плоча. В тяхна памет завършихме траверса на Безенгийската стена.

По инициатива на БФКА сем. Мачирски, проф. Г. Атанасов, доц. С. Бешев и Авр. Аврамов организират на 20. 08 помен на 2-ра тераса под вр. Мальовица. Приканват се тези, които познават и си спомнят за Цанко, Данчо и Радко, да дойдат в 12,00 ч. по обяд на мястото, където е паметната плоча на тримата загинали.

Фаталната стена - поредица от върхове

Фаталната Безенгийска стена, оказала се лобно място за тримата ни алпинисти, е поредица от върхове в Кавказ, високи над 5 хил. метра. Състои се от Източна Шхара (5050), Главна Шхара (5201), Западна Шхара (5151), пик Шота Руставели (4960), Джанги-тау (5051), Катин-тау (4996), Гестола (4858). Съединяващият ги ръб е тесен, заледен и силно насечен. На много места се срещат трудни скални джандарми. Особено трудни са "Пилите" на Шхара, както и тези на Катин-тау. Веригата на Безенгийската стена се простира от изток на запад на близо 12 км, но се преминава за 8 дни. Северните й склонове са почти отвесни снежно-ледени стени, високи до 2000 м. По тях често с грохот се откъсват огромни ледени блокове, които се стоварват с трясък върху 18-километровия ледник Безенги. Южните склонове са по-полегати и почти безснежни. Впечатлителен е контрастът между заледените върхове и разположената на 3000 метра надолу долина на Сфанетия, изпъстрена с цветя.

доц. САНДЮ БЕШЕВ