Вече 30 г. упорито се опитваме да надхитрим капитализма и да се доберем до неговите благини, без да се преработваме
- Колко румънци, гърци и руснаци чакаме по Великден, по колко ще е агнешкото, къде да прекараме празниците - това ли е Великден за българите, или има обръщане към духовността и християнските ценности, г-н Александров?
- Обръщането към духовността не може да бъде изолиран акт, който се случва на Великден, а спазването на църковните ритуали не означава изповядване на християнските ценности. Има българи, които разбират и следват тези ценности, и едни други българи, които празнуват по силата на традицията и ваканцията. Вторите са далеч по-многобройни и наистина се вълнуват повече от цената на агнешкото и дали са отворени КПП-тата към Гърция, отколкото от страданията, смъртта и възкресението на Христос. И това е така не защото са българи, а защото живеем в постхристиянска, неоезическа култура, ориентирана към потребление, забавление и наслаждение, а не към изкупление и духовно спасение. Тази култура се стреми
да избяга от
страданието и да
забрави смъртта,
наместо да потърси в тях духовен смисъл, и така обрича хората на дълбока екзистенциална тревожност.
- Освен надежда и спокойствие духовните водачи призовават хората да оценяват онова, което имат и което са, и да бъдат благодарни за това. Способен ли е българинът на такова чувство, или се е превърнал в тотален нихилист?
- Тези призиви звучат трогателно в един свят на свирепо съревнование, който постоянно обезценява постигнатото и кара хората да се чувстват неудовлетворени от това, което имат. Напълно вярно е, че за да бъдеш в хармония със себе си и света, трябва да си способен да изпитваш благодарост за онова, което си получил. Но икономиката на турбокапитализма няма нужда от уравновесени, спокойни и удовлетворени хора, а от фрустрирани потребители и трескави работохолици, които денонощно се съревновават с другите и със себе си. Икономиката, в която сме захвърлени, просто не може да върви, без хората масово да се чувстват нещастни.
Ненаситната индустрия на изкушението се храни тъкмо от нещастието на хората, като едновременно ги пришпорва до изнемога и им продава фалшиво утешение под формата на нови придобивки и развлечения. Неслучайно статистиката на тревожно-депресивните разстройства бележи шеметен ръст. Това е цената на успеха в този суров свят. Ако откажеш да я платиш, той те изхвърля и те обявява за лузър.
- В този смисъл ние на прав път ли сме?
- Как да знаем дали сме на прав път, когато целият свят е в безпътица? Ние за разлика от другите фрустрирани и нещастни хора по света отказваме да канализираме своята неудовлетвореност в производствени дейности. Наместо да работим повече и да ходим на психотерапия,
като се
чувстваме
нещастни, ние се
напиваме и
започваме да
псуваме властта
Което не е лошо, но просто не е онова, което капитализмът иска от нас. А той иска да изстиска последните ни трудови сили, като ни накара да работим по още няколко часа извън регламента, в името на корпорацията, на печалбата, на успеха. Това не е новина. Маркс го е установил преди 150 години, установил го е и Алеко Константинов в “До Чикаго и назад” и като българин не го е харесал. Капитализмът е бездушна машина за пари, в която хората са заменими чаркове.
- Построихме ли го всъщност този капитализъм?
- Не, и затова сме обект на постоянна критика от нашите западни ментори - тъй наречените развити страни. Ние упорито се опитваме да надхитрим безмилостната логика на капитализма и да се доберем до неговите благини, без да се преработваме. За тази цел мобилизараме цял арсенал от лукави стратегии за оцеляване, с които нашата култура ни е съоръжила във вековете на изпитания. Тези стратегии варират от симулиране на работа през заобикаляне на правилата до най-различни корупционни хитрини, които прилагаме със забележителна изобретателност. Проблемът е, че
няма как
всички да са
в далаверата
и да изкярят
от нея
Някои се оказват по-големи тарикати и кярят повече, а останалите неизбежно се чувстват прецакани и надигат глас за справедливост. Уви, няма как корупционната печалба да бъде разпределена справедливо, защото тя по дефиниция не подлежи на публична санкция.
Живеенето с усещане за несправедливост е цената на нашето лукавство - отказът от универсални правила, прилагането на двойни стандарти, пробутването на свои хора и пр.
- Този ли е източникът на вечната ни неудовлетвореност?
- Грубо казано, това е диагнозата на българското нещастие: комбинация от глобален натиск за потребление и забогатяване и локални стратегии за надхитрянето на тези императиви на пазара. Така близо 30 години успяваме да
живеем между
капитализъм
и комунизъм,
между демокрация и тоталитаризъм, между Изтока и Запада, между предмодерно и постмодерно общество. Тази междинна ситуация е изпълнена с несигурност и конфликти и подхранва усещането, че не сме в правия път. Но е добре да знаем, че това е колективен избор, нещо като имплицитен обществен договор, макар и недокрай осъзнат. Той има своите недостатъци и предимства, но в крайна сметка отговорността за този избор е наша.
- На нещастието ли се крепи единението на обществото? Впрочем покрай бежанските кризи цялото европейско семейство трудно го постига. Как да се случи в тази турбулентна среда?
- Постижимо е, разбира се, но Европа е проект в развитие, който изисква постоянни усилия. За да имаш усещане за единство при такава сложност и културна многоликост, трябва да се конструира обща метаидентичност. Това не се случва от само себе си, с призиви за толерантност.
В интерес на истината България в културно отношение е по-интегрирана и по-хомогенна, отколкото много западноевропейски общества, в които само общата институционална рамка удържа в едно разноликите и отчуждени групи. Ние постоянно се оплакваме, че се разпадаме като общност, но всъщност културните и социалните дистанции са далеч по-малки, отколкото в големите метрополии просто защото сме силно провинциални. Например
в България и хората от гетата,
и от елита слушат чалга,
докато в Европа те обитават различни културни вселени.
Над тази културна пропаст е хвърлено булото на политическата коректност, което позволява тя да не бъде забелязвана, докато някой не пропадне в нея...
- ...докато у нас?
- У нас обществото е много по-турбулентно и неподредено, но цари базисно съгласие по някои основни неща. Например наскоро стана ясно, че ние единодушно не искаме имигранти, които са различни и чужди за нашата култура. Не ги искаме до степен
да се възхищаваме
на някакви селски бабаити,
които ги ловят и ги връзват със свински опашки. Както се оплакваме колко ни е зле, как всички напускат България, защото животът тук е непоносим и пр., започнахме да се организираме в доброволни отряди, за да защитаваме границата от реалните или въображаеми пришълци. Това ясно показва, че тази страна ни е ценна и скъпа и си я харесваме дори такава, каквато е, тоест каквато сами сме си я направили.
- Впрочем политиците и богатите също са в кръга на малцинствата, които най-често атакуваме и ненавиждаме.
- Политиците и богатите са
двете лица на омразния
олигархичен елит, който е
огледален образ на гетото
В масовите представи гетото и олигархията са двете социални злини, които се поддържат и подхранват взаимно. Те притискат отгоре и отдолу недосъстоялата се средна класа, пречат й да укрепне и да осъществи мисията си - да поеме управлението на държавата и да я поведе към разцвет. Икономическата и политическата еманципация на средната класа - тоест възникването на автентично гражданско общество - е смърт за олигархията и затова тя сратегически се съюзява с гетото и целенасочено го развращава, ползвайки го като електорален резервоар. Ако иска да се пребори с олигархията, средната класа трябва да се ангажира с премахването на гетата.
- Как се проектират социалните конфигурации, за които говорите на едни избори?
- Социалната динамика и политическото поведение са феномени от различен порядък и търсенето на пряка връзка между тях е спекулативна операция.
- Какво и кого ще избере гетото?
- Не е важно какво ще избере гетото. Политическата експлоатация на гетото ще продължи, но от него ще зависи все по-малко. Въпреки апокалиптичните прогнози страната се модернизира,
средната класа набира сила и
самочувствие и тъкмо тя ще
определя посоката на
политическия живот
Това едва ли се харесва на олигархичния елит и на партиите на статуквото, но не могат да го спрат. Вижте какво се случва с представителството на турското малцинство, което в продължение на десетилетия беше оградено в политическо гето. Монополът на ДПС се разпада, заченатите в грях партии на прехода си отиват. Това се случи със СДС, в момента се случва с БСП, започва да се случва и с ДПС. Приключва една политическа епоха. Влизаме в нова - каква, предстои да видим.