С мемета и рийлове милиони реагират на шокиращи събития
Мона Лиза става и си тръгва, след като група момчета на скутери ѝ отнеха светлините на прожекторите. Те от своя страна дават интервю за медиите, докато пият френско вино и хапват кроасани на “Шан-з-Елизе”, обяснявайки колко лесно са реализирали обира. Последните дни интернет гръмна от всевъзможни мемета и рийлчета (кратки видеа), покрай емблематичната кражба, вдъхновявайки онлайн “творчеството” на милиони хора. Реакцията беше почти толкова бърза, колкото самият обир и толкова комична, че хората буквално преживяха шока още преди да са осмислили фактите. Вместо въпроси като “как е възможно това” се появиха клипчета от сорта на “как да ограбим Лувъра в четири лесни стъпки”. Или “My outfit (какво бих облякъл), за да открадна Мона Лиза”. Други представиха фалшиви интервюта с крадците, след като са ограбили един от най-известните музеи в света. По този начин иронията изпревари анализа. Светът не реагира с възмущение, а със смях - не защото подцени случая, а защото така е по-лесно, по-забавно и по-масово.
Това е новият начин за “колективна упойка”
първо “обличаме” събитието в лекота, за да не ни тежи психически, и чак след това започваме да го разбираме. Новината сама по себе си бе нещо изключително. Последната кражба в Лувъра е преди 30-ина години и едва ли тогава са писали забавни статии с карикатури. Но ето ни нас през 2025 година, където насмешката е новата социална отговорност. Кога обаче смехът минава някакви граници? Когато почина кралицата, голяма част от света наистина скърбеше, тъй като с Елизабет си отиде цяла една епоха, свързана със стабилност и предвидимост. Но паралелно с траура се появи и другата вълна: мемета, монтажи и иронични видеа - как кралицата си прави афтърпарти с принцеса Даяна. Това е перфектният пример как обществото романизира повечето новини в социалните мрежи и често пъти омаловажава случилото се. Това беше моментът, в който интернет отново показа колко различно преживява едно и също събитие - едни реагираха с уважение и тъга, а други с ирония и нисък морал.
Проблемът не е в това, че има хумор
а че при част от хората той бързо преминава в крайност - не просто шега, а подигравка. Това е точката, в която психологическата защита се превръща в обезценяване. При войната механизмът се повтори, но още по-драматично. В началото меметата и черният хумор служеха като психическа броня - защото страхът беше прекалено голям. Но постепенно, особено онлайн, границата започна да се измества: там, където хуморът вече не помага да се облекчи болката, а единствено притъпява емпатията. В конфликтите в Украйна, а по-късно и в Палестина, и в Близкия изток, видяхме как реално страдание започна да се превръща във “форма”, в съдържание за гледане, споделяне или просто достигане на гледания и коментари чрез подигравка и омаловажаване на ситуацията. Скролването, презадоволяването с информация и постоянната нужда да сме информирани са типични примери как в днешно време е изключително трудно да не сме зависими от “viral”, или на български - най-нашумелите и популярни неща, случвайки се буквално ежесекундно чрез социалните мрежи. Психолозите го наричат “freeze state” или замръзнало състояние. Това е един от трите автоматични основни отговора на нервната система при стрес или опасност. Блокиране на нервната система и невъзможност за реагиране. В днешно време обаче този термин може да се използва за състоянието, което е масово срещано между хората. Готвейки, докато слушаме подкаст, четем новина и рецепта и едновременно си говорим с половинката, някъде там всъщност държим мозъка си ангажиран на максимум, за да “замразим” реалността. Невролозите вече предупреждават, че постоянната стимулация - този непрекъснат поток от клипове, мемета и реакции, не ни прави по-информирани, а по-емоционално изтощени. Изследване на Университета в Станфорд от 2021 г. показва, че мозъкът, когато бъде бомбардиран с твърде много стимуланти, преминава в същия защитен режим както при реална опасност - “freeze state” се активира не от тигър в джунглата, а от безкрайния поток съдържание.
Въпросът е защо преди изобщо да разберем собствената си реакция виждаме стотици хиляди чужди и може би именно тук започва особеният феномен. Психолозите го наричат “емоционално съзвучие”. На подсъзнателно ниво търсим
да се настроим на честотата на другите
за да свалим напрежението вътре в нас. Когато нещо засяга много хора, вместо да го преживеем лично, започваме да преработваме и пречупваме през чуждите реакции. Проверяваме дали и другите са достатъчно шокирани, разгневени, умилени. Но тук идва важният момент: това не е случайно поведение, а добре описан психологически механизъм. Невропсихологът Даниел Сигел казва, че мозъкът първо се нуждае от безопасност, за да може изобщо да осмисли съдържанието. А безопасността днес рядко идва от тишина, по-скоро от общото преживяване. Затова онлайн реакциите се появяват още преди фактите да са ясни. Първо търсим шум и реакции, после истина. Първо реагираме, после разбираме. И точно тук меметата се превръщат в “емоционални ориентири” - чрез тях проверяваме дали е време да се смеем, да се шокираме, да мислим критично или да обърнем всичко на ирония. Смехът, самоиронията и омаловажаването са често срещани инструменти, които се използват за представяне на новини и информация в социалните мрежи. Един от най-известните психолози, които изследват точно този феномен, е Джонатан Хейт. Той твърди, че социалните мрежи променят не само какво преживяваме, а как преживяваме.
Фройд го нарича “безболезнен начин да кажеш истината”
а съвременни изследвания показват, че хуморът буквално изключва алармените реакции в тялото. Омаловажаването пък ни дава усещането, че държим нещата под контрол - щом можем да се шегуваме с нещо, значи то не ни притеснява. Самоиронията е още по-хитър механизъм: ако аз се пошегувам със себе си първи, никой няма как да ме нарани.
Хуморът помага да оцелеем психически, но когато всичко се превърне в шега, никой няма да успее да усети тежестта на реалността. А човек, който не чувства, не може истински да реагира, нито да бъде съпричастен. И в този смисъл голямата опасност не е, че светът се променя, а че ние свикваме да го преживяваме през филтър, който го прави по-лек, отколкото е.
Интернет може да превърне всеки удар в “съдържание”, но не може да ни върне непочувстваното. Защото в крайна сметка - “животът не е меме”, и не може да бъде отигран само с ирония. Рано или късно реалността изисква да я усетим, осмислим и приемем, а не просто да я скролваме и подминаваме.
