ФИЛИП БОКОВ
Във връзка със смъртта на сина ми в жълтия печат се развихри истинска вакханалия от лъжи, измислици и градски легенди. Че някои медии лежат на дъното на журналистиката и при информационен повод започват да копаят и под него, не е изненада за никого. Не бих се занимавал с тях, но се изненадах, че на 17 август т.г. във вестник "24 часа", който има по-високи претенции, автори като Гeорги Милков, Диана Саватева и Нели Иванова се приближават плътно до този подход.
През последните четири-пет години някак си неусетно жълтите (а и не само жълтите) вестници и журналисти започнаха да се надпреварват да изграждат образ на баща ми Георги Боков, който няма нищо общо с действителността. Досега в подобни случаи съм мълчал, защото не се надявам да разубедя недобронамерени хора. Но все пак трябва да има някаква мярка!
Затова пиша тези редове. Някой трябва да каже истината.
Ако след 10 ноември 1989 година сестра ми и моя милост не се бяхме захванали с обществена и политическа дейност, днес Г. Боков нямаше да го знае никой освен близките му. Противно на желанията на мнозина имената ни не изчезнаха в политическото небитие, а това вбесява много хора. За нея и за мен не се намериха компрометиращи факти и трябваше да се измисли някаква фиктивна родова "тъмна" биография.
Георги Боков няма "тъмни" дела! Напротив - доста от делата му са достойни за уважение! Някои факти от биографията му, които се изопачават или удобно се пренебрегват:
- Родителите на Георги Боков не са неграмотни, макар да са бедни.
- Като ученик в гимназията в Разлог той е изключен за комунистическа дейност от всички училища в България. Впоследствие изключването е отменено и той завършва в гимназията в Пазарджик.
- Следва две години право и прекъсва, защото по време на войната е мобилизиран. Като неблагонадежден е изпратен в наказателните роти в с. Левуново, Горноджумайско. Оттам през 1942 г. избягва и заедно с още петима души стават първите партизани от Якоруда.
- През 1942-1943 г. в продължение на дни баба ми е развеждана под конвой от властите в Якоруда в планината и е заставяна да вика сина си да се предаде. Тя отказва.
- През 1943 г. баба ми и дядо ми, заедно с леля ми, шестгодишния ми братовчед и четиримесечната ми братовчедка - все още бебе в пелени - са интернирани от фашистката власт (която 45 години по-късно разбираме, че не е съществувала) в Петричко, а след това - от подножието на Рила - чак на противоположния край на България, в село Сомовит на река Дунав.
Нямало е къде да се подслонят и какво да ядат и са ги приютили и нахранили добри хора, които дядо ми баба ми не забравиха до смъртта си.
В тяхно отсъствие къщата на леля ми е опожарена, а къщата на дядо ми и баба ми се разминава с тази съдба, само защото опира до други къщи на улицата и пожарът може да изпепели цялото село. Затова пък е ограбена - включително и прозорците.
Роднините ми се връщат от заточение едва на 9 септември 1944 г.
При тази не "тъмна", а светла семейна биография за никого не е учудващо от коя страна на гражданската война, която разделя България още от времето на Войнишкото въстание през 1918 г., ще бъдат Бокови. В семейството ми сме се гордели и се гордеем с тази история на фамилията, защото страданията й са били в името на справедлива кауза.
След слизането на партизаните от планината баща ми е секретар на околийския комитет на Работническия младежки съюз (РМС) в Разлог, а след това до 1946 г. работи в горската кооперация в Якоруда.
Тук специално внимание заслужава градската легенда за участие на Г. Боков в убийството на Райко Алексиев, което, доколкото съм чел, е извършено в първите месеци или може би седмици след 9 септември 1944 г. Тази легенда е откровена лъжа, пусната след 10 ноември 1989 г. от Радой Ралин на чашка в писателското кафене. Въпрос на избор е на какво да се вярва - дали на разговорите в кафенето, или на фактите. А те са следните:
Георги Боков никога не е виждал Райко Алексиев. За пръв път след 9 септември 1944 година той идва в София през есента на 1946 г. - две години след убийството на Алексиев. За това през 90-те години имаше свидетелства на хора от Разложко, които са работили с него през този период.
Освен това е невероятно да се твърди, че БКП ще извика от Якоруда един никому неизвестен 24-годишен провинциален партизанин специално за да убие Райко Алексиев, при положение че София по това време гъмжи от ръководни партизани. Очевидно в желанието си да компрометира един комунистически функционер Ралин удобно "забравя", че Г. Боков става такъв 13 години след 9 септември 1944 г.
Авторката, която е писала книга за Р. Алексиев, никога не е правила справка с биографията на Г. Боков, за да види, че твърденията й не съответстват във времето. Нито пък е потърсила разговор с някого от семейството ми, за да се опита да провери фактите.
Г. Боков никога не е участвал в екзекуции и това, което пише Илия Троянов, няма никаква достоверност, защото писанията му са инсинуитивни по разбираеми семейни причини. За моята скромна милост той твърди, че се занимавам с наркотици и проституция, което поне в България, надявям се, дори не се нуждае от опровержение. Иначе би трябвало да съм в затвора или най-малкото под следствие. Мога да разбера политическия гняв на Троянов, но не мога да разбера типично българския стремеж непременно да изкараш престъпник политическия си противник или рода му.
Биографията на Г. Боков като ръководител на в. "Работническо дело" и в БКП е по-известна, макар и да предизвиква спорове от днешна гледна точка. Но и тук се правят инсинуации, като тези в "24 часа".
Г. Боков никога не е бил сервилен спрямо Т. Живков. Той беше корав и безкомпромисен човек, в много отношения пуритан. Имаше самостоятелна биография, не беше човек на никого и не прекланяше лесно глава.
В интернет има спомени на хора, които са работили с него, и те съдържат доста факти в това отношение. Трябваше, ако авторите от "24 часа" искаха да са обективни, само да си направят труда да ги прочетат.
През 1976 г. (13 години преди 10 ноември 1989 г.), по времето когато много днешни демократи все още бяха ревностни членове на БКП, той беше свален от Т. Живков от всички постове и пенсиониран на 56 (!) години заради несъгласие с политиката на налагане на Людмила Живкова в партийната и държавната йерархия Г. Боков беше категоричен противник на семействеността и никога не е протежирал децата си или роднините си - това би било немислимо за него.И никога не е бил член на Политбюро.
Вестниците измислиха и лъжата, че той бил прикрил някаква катастрофа на сестра ми Ирина през 80-те години. Такава катастрофа никога не се е случвала, но трябваше да се реагира на избирането й за генерален директор на ЮНЕСКО. В България такъв избор, какъвто не е постигал друг българин, не можеше да остане ненаказан.
И накрая няколко думи за често цитираната моя реплика за "вината и мезетата". Тя беше предизвикана от негодуванието ми, че тогава - през 90-те години, се искаше синовете да се извиняват за бащите си.
На мен и досега никой не се е извинил за страданията, нанесени на дядо ми, баба ми, леля ми, братовчедите ми, за запалената и разграбени къщи и бедно имущество, събирано десетилетия с изнурителен труд.
Не бих и помислил да поискам това от наследниците на извършителите на тези злодеяния, защото децата не носят отговорност за родителите си.
Другояче стои въпросът с отговорността на родителите за децата. И тъй като тези редове са предизвикани от писания по повод смъртта на сина ми - преживяване, което не пожелавам и на най-яростния си противник - трябва да кажа, че макар и синът ми да беше пълнолетен, аз чувствам отговорност за неговите деяния. Такава отговорност чувстваше и сестра му, която не издържа на общественото напрежение.
Искам да заявя ясно: никога не съм и помислял да прикривам или толерирам деянията му. Такива факти няма! Отношението си аз изразих публично още през 1999 г. (преди 12 години!) във вестник "Труд" от същата медийна група, както и "24 часа". Но за това авторите на "24 часа" не обелват и дума.
Нима не знаят това? Има го в интернет, откъдето те са преписали по-голямата част от статията си.
И моля за извинение всички, които по някакъв начин са пострадали от деянията на сина ми.
Нямам илюзия, че писанията като тези на Гeорги Милков, Диана Саватева и Нели Иванова ще спрат, но това едва ли може да бъде окачествено като журналистика.
По-скоро е copy-paste на инсинуации от интернет, където всичко е позволено и анонимно и никой не носи отговорност за думите си. Според моите представи обаче сериозната журналистика би трябвало да носи такава отговорност.
Редакцията на “24 часа” се извинява на Ирина и Филип Бокови, че е цитирала публикации за тях, без да направи допълнителна проверка на изнесените факти.
