Самоличността на двамата младежи се пази в тайна, за да не им бъде навредено
Руската агресия в Украйна роди много истории на съпричастност и състрадателност, в които българи помагат на закъсали или бягащи от войната украинци. Тази седмица една на пръв поглед обикновена история за човечност плени сърцата на хората, разчувства някои до сълзи и вдъхнови мнозина, давайки им надежда за бъдещето.
Това е историята на Ромео и Жулиета от Украйна – 19-годишни младеж и девойка, които войната завари, докато били на екскурзия в Дубай, оставяйки ги в невъзможност да се завърнат в родината. Самоличността на двамата се пази в тайна по изричната молба на човека, който всъщност направи историята им достояние на хиляди хора в социалните мрежи.
В сряда в 6,33 ч сутринта бившият депутат Борис Станимиров написа във фейсубук профила си: “Тази нощ не съм си лягал. Две украински деца, студенти, момче и момиче на 19. Отишли с “Уизеър” на разходка в азиатска държава. С по една раничка на гърба, както се пътува с нискобюджетните авиолинии. И с летни дрехи, защото там, където отиват, е лято. Там ги заварва войната. Нямат къде да се върнат. Нямат и как. И остават на улицата. Просто така. Съвсем сами и съвсем без нищо.
Отиват в посолството на една много уредена и много, много богата европейска държава и искат помощ. Оттам им казват, че им съчувстват, но нямат бюджет, за да ги превозят до богатата държава.
За щастие, в съседство с посолството на богатата и уредена държава било посолството на най-загубената и неуредена държава в Европа. Но
с най-прекрасния,
велик и Христов
народ на земята
Посолството на загубената държава нямало бюджет дори за дребни сладки за прием на националния си празник, какво да говорим за самолетен билет на бежанци, и то двама, и то украинци. Само че консулът, който срещнал децата, не им го казал. Прегърнал ги. Прибрал ги при себе си. И започнал българският екзодус с цялата си хаотична красота. Местната българска общност приели децата вкъщи, щипали им бузките, направили им баница, събрали помежду си пари, дали им дрехи, купили им самолетни билети.
Щафетата
на живота
Вчера влязох при ректор на малко висше училище, където се преподава специалността, която учат украинчетата. Не довърших изречението. Минути по-късно с човек от студентския съвет намерихме стая в общежитието.
Благодарен съм, че тази нощ точно аз бях избран да взема децата от летището. Граничните полицаи ме пуснаха почти до самолета. Щафетата на живота сработи и тук. Всеки познава някого, който познава друг, който работи някъде... Държавата ни е пълен хаос, няма нито идея, нито правила какво трябва да се прави. Но хората ни са добри и правят каквото трябва.
Имах две деца. Вече имам четири. Сега спят.”
Този емоционален разказ на Борис Станимиров предизвика небивал интерес. След като бе споделян в социалните мрежи и препечатан от медиите, “24 часа” откри кой е благодетелят на украинските младежи. Оказа се генералният консул на България в Дубай Иван Йорданов.
Дипломатът, който от 3 години оглавява дипломатическата ни мисия в Дубай, е харесван от колегите си в Министерството на външните работи, които най-често го описват като скромен работяга.
“Отличен дипломат, правист, който се оправя много добре в специфичната обстановка в Дубай, където живее най-голямата българска диаспора в Арабския свят и където не всички преди него успяха да се справят”, коментира негов колега от министерството.
Със суперлативи и нескрита симпатия за Иван Йорданов говорят и неговите съученици от немската гимназия в София.
Изключително
интелигентен,
много подготвен, с огромна обща култура и превъзходно чувство за хумор, казва за него журналистът Димитър Стоянович.
По едно време, въпреки че седяхме на един чин, си говорихме само в писмена форма, включително с печати с червен восък, още си пазя тази кореспонденция”, допълва през смях Стоянович.
Бизнесмен, който работи в Арабския свят и често пътува до Дубай също написа във фейсбук мнението си за Иван Йорданов: “Уникален дипломат и човек. Два пъти гласувах в Генералното консулство в Дубай. Беше организирал всичко по един перфектен начин”.
След публикуването на информацията за спасяването на двамата украински младежи и за това кой български консул ги е приютил, бившият депутат Борис Станимиров излезе с нов пост във фейсбук: „Благодаря на всички, които писаха, тук и на лични. Нищо особено не съм направил. Хората преди мен по веригата са свършили неимоверно повече във всяко едно отношение. Потърсиха ме за съТъй като вълната от коментари в социалните мрежи не спря, Станимиров написа нов пост: „Направих поста публичен, защото нещата са извън контрол.
Не притеснявайте
дипломатите,
не притеснявайте
украинците,
не търсете и не пишете кои са и къде са. Излагате ги на риск. Това са хора, срещу които се води война. Имат враг, който е силен в България. Не всичко е фейсбук. Може би сбърках, че писах, беше инстинктивно, прибрах се в 5 сутринта, щастлив, имах половин час до “събуждане”, направих кафе и писах. Но така или иначе стореното е сторено, радвам се, че много хора се развълнуваха и че ще подтикне част от тях към действие. Важно е да си дадем сметка, че възхищението не е към онова, което съм направил, а към начина, по който съм го описал. Ентусиазъм от статус. Писателско майсторство. Приказки. Защото в момента хиляди хора правят много, много повече, рискуват живот, дават много пари и помагат на много повече хора. Но не го пишат. Пепи Кънчев и приятели ходиха в Украйна и доведоха хора. Приятелите ми от Младежкия консервативен клуб наеха бус, напълниха го с лекарства, бинтове и спринцовки, закараха ги до Украйна, натовариха 3 майки и 4 деца, едното бебе на месец, и преди малко ги докараха. В моята история спасихме деца от глад. Те спасяват хора от смърт. Кристиян Шкварек и Георги Добрянов се редуваха на волана 20 часа и спаха няколко часа в палатка в Румъния. Аз карах от вкъщи до летището и после до квартирата. И накрая:
Трогателно е
да помагаш
на “готини” бежанци -
на прекрасни
младежи, като от
Ромео и Жулиета,
на майки с деца, повечето красиви като в приказките на Пушкин. Постоянно си мисля за другите бежанци. За по-възрастни или сами хора, които нямат нищо, нямат и средства, нямат и толкова възможности за комуникация и работа, не говорят езици. И те спасяват живот в някой автобус за България. И тяхната безнадеждност може би е по-голяма. И имат нужда някой да ги погледне в очите и да им каже “Добре дошъл в България! Страшното свърши. Ще се погрижим за теб и всичко ще бъде наред”.
