Третият месец от годината е единственият, който в народните представи на българите се асоциира с плодоносните качества и сили на женската природа. Според нашия народ, нравът на Баба Марта е много непостоянен. Старицата ту е сърдита и навъсена, ту ведра и усмихната.
Българският фолклор е изпъстрен с поверия и представи, свързани с лесно менящите се настроения на старицата, които влияят и на времето.
За да я умилостивят, рано сутринта на 1 март всяка домакиня измита къщата и двора. После мята червен мъжки пояс или червена престилка на плета или на някое плодно дръвче, за да посрещне Баба Марта на „чисто и с червено", така че тя да бъде засмяна и добронамерена. През целия ден възрастните жени не излизат от къщите си и не ходят по улиците, за да не ги види Марта. Навън излизат само момите и младите невести, „че Баба Марта на тях се радва".
Първоначално мартениците се правели от усукан червен конец. Според народните вярвания червеният цвят има силата да прогонва злото. Той е цвят на живота. По-късно към него се прибавя и белият конец. Бялото пък е символ на слънцето и чистотата. Ако с червения цвят се цели да се прогонят злите сили, то с белия пожелавали здраве и сила, бодрост и щастие.
Традицията повелява мартениците да се връзват на дясната ръчичка на децата, на дясната плитка на момата, на рогчетата на агънцата и на младите фиданки. Те се свалят, когато се види щъркел или лястовичка. Закачат се на зелено дърво или се слагат под камък. След 40 дни се поглежда под камъка. По това дали при мартеницата има животинки се гадае за здраве и плодородие през годината.
Обичаят да се носят мартеници има древни корени. Среща се в Южна Румъния, Албания, Северна Гърция. Най-широко разпространение обаче той е получил в България. Поддържането му и в наши дни както в града, така и в селото, може да се възприеме като пример за съхраняване на хубав български обичай, запазил само художествената си форма, израз на човешкия копнеж по красота и щастие.
АНИ МАНЕВА
