Паметникът на Съветската армия да е носеща колона на бъдещ музей на модерното изкуство. Тази идея лансират от движение "Гергьовден" на Любен Дилов - син, в момента част от голямата коалиция ГЕРБ-СДС. Темата занимава "Гергьовден“ още от 1994 година, съобщават от пресцентъра на движението.
Оттам припомнят, че два пъти представят идеята на на публично обсъждане в общинския съвет на София по време на втория и третия мандат на Стефан Софиянски, когато СДС, ССД и Движение "Гергьовден“ – има внушително мнозинство. Още през 2010 година Любен Дилов-син публикува в уеб сайта си текст, с който отново връща темата с предложението за Паметника на Съветската армия. А именно - да е част от бъдещ музей на модерното изкуство.
Ето и самият текст:
Музей на модерното изкуство в София – Червената армия и българската модерност
В много европейски градове има паметници на съветската армия. В много малко европейски градове няма музей на модерното изкуство. София е един от тези градове.
Защо имаме Паметник на Съветската армия се учи по история в училище и причините – общо взето – са известни. Най-накратко: коренят се в онази особеност на националния ни характер, благодарение на която за повече от 500 години столица на България е бил красивият град Истанбул.
Защо нямаме музей на модерното изкуство е по-сложна и по-нова тема. Вероятно това се дължи на обърканата, доста политизирана и провинциално плаха наша представа за модерността. Българската модерност е винаги нещо, което ни се случва отвън, а не нещо, което правим сами за себе си. Българската модерност е внос на артистични и политически модели, което честно навличаме с възторга на Алафрангата, без изобщо да ги осмислим или поставим в някаква естесвена традиционна среда.
От паметник – в носеща колона
През 1999-а предложението ни беше Паметникът на червената армия да не се разрушава, да не се демонтира, да не се мести в някакъв резерват за социзкуство.
Предложихме от символ на победоносното съветско оръжие да го превърнем в носеща колона на един, много нужен на София - Музей на модерното изкуство.
Целият паметник се описва в една стъклена, полифункционална пирамида, с поставени на различни височини изложбени зали, закрити и открити пространства, в които да се помещават постоянни и специални експозиции, инсталации и нарочни спектакли на модерното изкуство.
Постройката е от метал и стъкло в надземната си част. Под земята слиза на два или три етажа, в които се помещава паркинг, археологическа част (ако на мястото бъдат разкрити артефакти) и не много административни помещения.
Булевардът предлага удобни влизания и излизания в комплекса.
Паркът наоколо запазва целостта си. Сградата е „въздушна“, вписана единствено в контурите на сегашния плочник около паметника, не затиска града, приятна е за окото – в една хармонична линия със стадиона и университета.
Символът – закритият паметник
Закриването на паметника, превръщането му от екстериорен символ в артистично и същевременно практично интериорно решение решава следните въпроси:
- Сваля от дневен ред проблематизирането на историческото наследство;
- Не накърнява ничии чувства, подчертава монументалността и слепия ни възторг от един инцидент в българската история, превръщайки го в музеен експонат;
- От исторически символ той се превъплъщава в образец на монументалното пластично изкуство – просто един експонат – огромен, редом с другите, но в никакъв случай не по-значим;
- Това ще бъде „закритият паметник на България“. Без да се накърнява паметта, тя ще бъде прибрана там, където и е мястото – в музея.
Човекът, градът и мечтите
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Тъжно и тъпо е Паметникът на Червената армия да е по-висок от мечтите ни за града, в който живеем.
Като не броим хотелите, последната голяма модерна сграда в София е НДК.
Ние заслужаваме да помечтаем за един софийски артцентър, по подобие на символните сгради – например в Париж и Лондон, които са едновременно практични и красиви, извадени от комерсиална функционалност, символи на стремежа на обитателите на един град към хармония, приемственост и модерност.
Всъщност ние заслужаваме това, което имаме. Няма как да станем такива, каквито искаме, без да престанем да бъдем това, което сме. Превръщането на Паметника на червената армия в музей на модерното изкуство е една смела крачка, която бихме били щастливи да направим заедно със столичани.
