Във вечния спор кой кого единственият победител е паметта, пренесена през времето
Първият паметник в следосвобожденска България е на Христо Ботев и е издигнат във Враца. Откриването му е на 27 май 1890 г. Инициативата е на останалите живи участници във Врачанското съзаклятие, които две години преди това създават специална комисия. Начело застават Гьошо Антонов и кметът на града Цеко Леонтиев. Идеята е подкрепена от министър-председателя Стефан Стамболов.
Комисията събрала пари и определила паметникът да бъде издигнат на мястото на турски шадраван, около който през 1876 г. на показ са поставяни набучените на кол глави на убитите Ботеви четници. Проектът е
дело на австрийския скулптор Герхард Еберлайн,
а негов помощник е 27-годишният тогава художник Антон Митов. Наближава тържественият ден и кметът Леонтиев разпраща покани до княза, Стефан Стамболов, министрите му и до всички големи градове да изпратят представители.
Всичко върви според предварителния замисъл, но не се отчитат две особености, характерни за врачани и до днес. През 1882 г. в града е заточен Драган Цанков, лидер по това време на Либералната партия, и отявлен русофил, който се е противопоставил на Режима на пълномощията. С министерско постановление е обявен за луд. Стефан Стамболов пък през 1888 г. е разтурил Светия синод, който от своя страна обсъжда дали католикът княз Фердинанд е законен на българския престол и трябва ли да се споменава името му при литургии и чествания. Отговорът на светите старци и на двата въпроса е: Не.
Като отговор министър-председателят се разпорежда, че те нямат право да напускат митрополиите си. Един от взелите това решение е и врачанският митрополит Константин, срещу когото е заведено дело, но без съдебни заседатели.
Княз Фердинанд и Стамболов пристигат ден по-рано във Враца. Първият отсяда в къщата на търговеца Стефан Подбалкански, а вторият – в дома на Николачко, с резбовани орехови тавани, изработени от дебърски майстори. При откриване на паметника пред него са майката на Ботев, съпругата му Венета и дъщерята Иванка. На следващия ден князът държи реч, след него и Стамболов, но отзвукът у врачани е хладен.
Поповете Николчо и Васко изчезват след тържествената литургия и отказват да се срещнат с княза, защото тъй е наредил митрополит Константин.
Издирени са, насила отведени при Фердинанд, който небрежно им подхвърлил 1000 лева, но на следващия ден са арестувани за “непристойно към княза поведение”.
Именно заради това, че паметникът на Ботев е открит от Фердинанд и Стамболов, за които след 9 септември и дума не се обелва, за да се заличи ролята им в историята, новата комунистическа власт през 1955 г. решава паметникът да се демонтира. Това важи и за всички паметници, свързани с цар Фердинанд и сина му Борис. Мантрата е, че в монархията са причините за трите национални катастрофи. Но решението е този във Враца да се запази.
През 1964 г. е заменен с 12-метров паметник на Ботев, край който гори вечен огън, който при запалването е донесен от Одеса.
През 1992 г. първият паметник на Ботев отново е поставен в центъра на Враца, този път на пл. “Руски”. През 2010 г. обаче е прибран отново в музея и оттогава периодично врачанският общински съвет обсъжда дали да бъде монтиран отново. Противниците се произнасят, че не можело да има два паметника на Ботев в един град.
През 1893 г. в Търново е издигнат паметник на княз Фердинанд
Това става на 18 май – ден след закриване на Четвъртото велико народно събрание. Строителството е подготвяно няколко години от бившия кмет на града Панайот Славков, впоследствие първи министър на земеделието, а и на правосъдието, дори и два пъти председател на Народното събрание. Като кмет заради особеното отношение на Фердинанд към Велико Търново той прокарва в общинския съвет решение да му се подари хълмът Царевец, което е и прието. След години пък извънредна сесия на друг общински съвет на 23 юни 1937 г. определя да се преподари хълмът на старите български царе на Симеон Сакскобургготски по повод рождението му . Това обаче става без нотариален акт.
Върху паметника на Фердинанд на най-високото място на Царевец е изписано: “След петвековни тежки мъки провидението помилва българския народ и поднови българската царствующа династия в лицето на Негово царско Величество Фердинанд I и Нейно Царско Височество Княгиня Мария Луиза”. Грешките в титулуването не са случайни. Великото народно събрание е определило обръщението към княза вече от “Светлост” да е “Ваше височество”, а в надписа има известно престараване от верноподания му Министерски съвет.
След 1944 г. и този паметник е съборен, а по повод 1300-годишнината на България върху отломките му е въздигната Българската патриаршия, която също предизвика множество коментари във връзка със стенописването й от Теофан Сокеров.
Пак така е премахнат и барелефът на цар Фердинанд на морския фар край Варна. Като мотив за поставянето му е изтъкнато, че той ще води българския кораб през бурното море.
В отрицанието на българската царска династия не е пожалена и бойната слава на България
С него е свързан и символът на Велико Търново - паметникът “Майка България”, който в първите години след освещаването му е наричан Паметникът на победите. Той е издигнат с доброволни дарения на търновци и е открит на 6 май 1935 г. в памет на загиналите в пет войни - от Руско-турската до Първата световна. Скулптурата на върха изобразява България със знаме в ръка. При създаването на главата ѝ е поставена царска корона. В първите дни след 9 септември тя е премахната, но запазена. След 1989 г. отново е поставена, а преди 10 години бе и позлатена.
Подобна е и тъжната история на лъва на Паметника на Незнайния воин. Земеделецът Стоян Омарчевски през 1922 г. предлага да се събират средства за паметник на българските воини, загинали за родината. Андрей Николов, автор на проекта, избира централна фигура да е лъвът като символ на България. Проектът е завършен през 1941 г., но при англо-американските бомбардировки през 1943-1944 г. е разрушен. След 1945 г. започва разчистване на мястото, а лъвът “изчезва”, откриват го в къмпинга “Враня”. През 1975 г. е прибран във Военноисторическия музей.
По повод на 1300-годишнината на България Паметникът на Незнайния воин е възстановен и лъвът е поставен до него.
Политическа конюнктура е и премахването на паметника на Михаил Такев и замяната му с този на Райко Даскалов
в градината между улиците “Солунска” и “Ангел Кънчев” в София.
На 24 септември 1918 г. избухва Войнишкото въстание. Озверелите от очерталото се поражение в Първата световна война войници образуват няколко отряда, превземат Кюстендил, нарастват до около 5000 души и тръгват към София със заканата, че ще “режат мръвка по мръвка и тежко и горко на всички софиянци и софиянки”. По това време министър на вътрешните работи е Такев. Той не само издава заповед да се мобилизират полиция и армия и да се направи всичко възможно разбунтуваните войници да не бъдат допуснати да влязат в столицата, но и сам застава на огневата линия при Владая със сина си.
От другата страна е Райко Даскалов, току-що пуснат от затвора с Александър Стамболийски. Въстанието е потушено и Такев се връща в Министерския съвет. За да се подчертае ролята му за спасяването на София, на конгрес на Демократичечската партия се взема решение да се издигне негов паметник. Паметникът е вдигнат и градината носи дълго време името “Такева градина”. В първите години след 9 септември 1944 г. паметникът е демонтиран, а на негово място е издигнат този на Райко Даскалов. Градинката пък е прекръстена на площад “Райко Даскалов”. Той пък е убит като пълномощен министър в Прага по поръка на ВМРО, като наказание заради сближаването, което са предприели с Югославия и управляващите земеделци са започнали общи гонения срещу дейци на организацията.
На Такев обаче принадлежи неопроверганата и до днес мисъл: “Като няма къде повече да се издигаш, то от момента, в който станеш министър, почваш да падаш. Важното е да паднеш с чест”.
В плен на политически заблуди и управляващите комунисти разрушават паметници, които са построили.
В края на юли 1946-а Народното събрание приема закон за референдум “Република или монархия” и свикване на Шестото велико народно събрание. Обявен е конкурс за Статуя на републиката. Сроковете са кратки, а мястото е определено срещу все още царския дворец, който скоро ще стане бивш.
12-метровата статуя е на пиедестал и в духа на
европейските паметници, възхваляващи свободата и републиката, изобразява жена. Направена е от т.нар. сравнително траен и широко използван от скулпторите изкуствен мрамор – гипс, бетон и полиестерна смола. Столичната градска управа решава през 1948 г., че Статуята на републиката е изиграла своята пропагандна роля и я премахва. Впоследствие са изработени три нейни бронзови умалени копия, едно от които днес е в Музея на социалистическото изкуство. Изобразявана е на няколко пощенски марки. През 1981 г. по повод на 1300 г. на България БНБ пусна юбилейна монета от два лева. На едната страна е статуята, а на другата Георги Димитров. И в нея е търсена приемственост – на мястото на Статуята на републиката през 1949 г. е издигнат мавзолеят на Георги Димитров. Комунистическият лидер умира в Москва на 2 юли. Същата вечер Министерският съвет взема решение да се издигне мавзолей, в който да бъде положено балсамираното му тяло. Построен е за 5 дни. До 1989 г. бе един от центровете на “всенародната признателност”. Там поднасяха венци официалните делегации, от трибуната му пък Тодор Живков и членовете на Политбюро приветстваха възторжените манифестации, с които щедро ни дариха тогавашните управляващи. На 17 юли 1990 г., седмица след откриване на Седмото велико народно събрание, правителството на Андрей Луканов взе решение за преместване на тленните останки на “вожда и учителя на българския народ” в Централните софийски гробища. То стана през нощта. Оттогава започнаха дебати около оставянето или събарянето на мавзолея. Разрушаването по нареждане на строителния министър на СДС по това време Евгени Бакърджиев започна с поредица взривове от 21 до 27 август 1999 г. – 7 дни. На първите от тях присъстваха министър-председателят Иван Костов и кметът Стефан Софиянски.
И паметникът на Сталин в Морската градина във Варна е разрушен през 1962 г.
На 18 декември 1949 г. се навършват 70 години от рождението на “учителя и вожда на народите” Йосеб Джугашвили, познат като Йосиф Сталин. Управлявавщите комунисти отчитат ролята му както срещу разгрома на фашизма, “откриването на врага с партиен билет” и в скалъпения процес за разобличаването на “английския шпионин” Трайчо Костов, чиято смъртна присъда е изпълнена два дни преди “славния” ден. Това обаче не е достатъчно и трябва да се отбележи подобаващо, се решава на най-високо ниво. Във Варна трудови колективи почват да правят “спонтанни” събрания няколко дни преди “забележителната дата” и “настояват” градът им да се преименува на Сталин. Три дни по-късно и язовир “Искър” става Гигант язовир “Сталин”, а след три месеца и най-високият връх на Балканите Мусала ще приеме същото име. Преименуват се и Медицинската академия, централният район и булевард “Витоша” в София.
Известните открай време като варненци, но вече станали сталинци, “решават” да издигнат огромен паметник на “кръстника си”. Сталин е изобразен в цял ръст, но висок 6 метра, от гипс. На откриването свири военноморският духов оркестър, присъства Вълко Червенков, тогава вече министър-председател, крайбрежието се тресе от оръдейни залпове.
След две години под въздействието на морския въздух скулптурата започва да се руши. Тогава е направена отново, този път от мозайка.
Идва обаче 1956 година. Сталин е починал преди 3 г., а името му от много места е премахнато едва през 60-те години.
Паметникът във Варна е разрушен през 1962 г. Това става посред нощ при засилена охрана на тогавашната милиция. Премахнат е за минути. Частите му са оставени в двора на “Паркове и украси” и времето казва своето.
