Свети Серафим Соболев и св. крал Стефан Милутин закрилят древната ни столица и нейните жители
Злощастният скандал с изгонването на свещениците от Руската черква в София, обвинени от българските власти в шпионаж, и последвалото заключване на храма предизвикаха смут в душите на истински вярващите християни и дадоха арена за развихряне на всякакви върли атеисти и посредствени политически шмекери.
Злободневието и арогантната шумотевица тутакси взеха връх над молитвеното смирение. Вторачени в последвалата разправа за катинара на вратата и надцакването с нотариални заверки и ксерокопия от овехтели поземлени бумаги, сякаш всички забравиха за най-важното.
Забравиха за благодатта
Това, без което този храм би бил наистина просто един недвижим имот, като тия, за които най-близки роднини се превръщат в смъртни врагове и години се влачат окаяни по съдилищата, сякаш ще могат да си отнесат на онзи свят тухлите и черчеветата, когато настане сетният им час.
Най-голямата благодат на Руската черква в София е, че в криптата под олтара се покои светец. Свети Серафим Соболев, познат още на хората като “владика Серафим”, е канонизиран през 2016 г. от Българската православна църква и от Руската православна църква.
Много преди да получи тази обща канонична “легитимация”, владика Серафим е смятан от обикновените вярващи за чудодеец. От десетилетия върволицата към гроба му не спира. Мнозина тежко болни изповядват, че са намерили изцеление след горещи молитви в криптата. Особено свидетелствата на хора с онкологични заболявания, които по чудо са се спасили, са събрани и документирани в дългия процес преди канонизацията на духовника. Мъже и жени, млади и стари с всякакви просби слизат в криптата, за да пишат “писма”, които оставят след молитва при мраморната плоча.
Как е започнала тази практика?
Владика Серафим предава Богу дух на 26 февруари 1950 г. Храмът в центъра на София не можел да побере множеството, дошло да се сбогува с него. Особено впечатляващо в свидетелствата на хората от онова време е, че духовникът знаел и посочил точно датата на своята смърт. Вече тежко болен, той казал за утешение на събралите се при него: “Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя”. Една жена със сълзи казала, че духовните му чеда вече няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал и отговорил: “А вие ми пишете писма”. Тези негови думи тръгват от уста на уста и получават широка известност в България и далеч отвъд границите на страната. Светият синод на Българската православна църква решава да направи гробницата на Серафим Соболев в криптата под олтара на руския храм. И след погребението му там започват да идват хора не само от всички краища на страната, но и от чужбина. Всички носят със себе си бележки – своеобразни писма с молби за себе си или за свои близки. Тази практика, или по-скоро вяра, продължава и до днес.
Затварянето на храма, разбира се, е малка пречка, но пред вечността и безпределната Божия милост нито едно решение на държавна агенция, чуждо посолство или който и да било смъртен човек, няма абсолютно никакво значение.
София е облагодатена и с нетленните мощи на друг православен светец, за когото също често забравяме. Свети Крал Стефан Милутин се покои вече повече от половин хилядолетие в този град. През вековете той е бил смятан за най-големия защитник на жителите на София срещу всякакви бедствия, болести и поразии.
Чудодейно запазеното му 700-годишно тяло бе извадено от храма и обиколи централните улици на града в литийно шествие за здраве и благословение в пандемичната 2021 година.
Мощите на светеца оцеляват непокътнати дори в зверския атентат и взривяването на църквата “Св. Неделя” от комунистите през 1925 г. Всъщност именно заради това трайно и благодатно присъствие старите софиянци дълго време наричали храма “Свети Крал”.
Св. Стефан Милутин починал на 29 октомври 1320 година и бил канонизиран заради своята благотворителност и святост. Преди да си отиде от този свят бил построил повече от 40 църкви и манастири - по един храм за всяка година от царуването си. Погребали го в Банския манастир в Косово, но след битката през 1389 г., неговите нетленни мощи били пренесени на друго място, а около 1460 г., за да ги спасят от нашествениците, ги спасили в София.
Днес, за съжаление, както и в случая с Руската черква, политиката се е отразила и върху паметта и почитта за св. Стефан Милутин. Защо да боготворим един сръбски крал, възмущават се някои, търсещи оправдание в безбройните исторически превратности между България и нейната западна съседка.
Всъщност точно този сръбски монарх е особено сроден с българските търновски царе - женен е за дъщерята на Георги Тертер, а синът му - за дъщерята на цар Смилец. Дъщеря му пък е омъжена за Шишман, внукът му - за сестрата на Йоан Александър - единствената царица в сръбската история.
Но дори това няма кой знае колко значение, защото какъв крал е бил - това е работа на историците, за нас, седем века по-късно, той има значение единствено като православен светец и покровител. А ако сме добри християни, ще знаем, че в православието братолюбието е най-важно. Светиите са по-силни от шпионите.
Защото, както ни учи св. апостол Павел: “Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме. Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме”.
