Буквално вчера приключи окончателното разкриване на прочутото светилище край с. Татул, Момчилградско. На практика то продължи цели две десетилетия с прекъсвания от по няколко години. След като в началото бе проучена централната част на светилището, през 2022-2023 г. на близкото хълмче се откри „липсващото звено“ – култовите паметници от римската и средновековната епоха. Ето че сега мога да разкажа крайно любопитната история на това място, което даже тукашните селяни от турски произход наричат уважително „Кая Башъ“ – „Голямата скала“.
Големите археологически открития винаги започват от нечия щастлива догадка. В пълна сила това се отнася до нашумялото тракийско светилище при Татул. То е един от трите големи паметника на уникалната мегалитна култура в Източните Родопи. Каменният връх на невисокия и изявен хълм е оформен от инструментите на човека като пресечена пирамида. Отгоре на изравнена площадка е издълбан четириъгълен саркофаг, ориентиран на изток. Той е ограбен още в древността, но личат жлебовете, където някога е лягала покриващата плоча. Странично е издялан втори саркофаг, този път под висок арковиден свод. Ниско в стената на горната камера е направен отвор, от който чрез изсечен канал някаква неизвестна като вид течност се е стичала в долната.
По канарата са издълбани и други детайли – стълбища, засечки за днес несъществуващи зидове, ниши за полагане на даровете. Уникален е триметровият издялан направо в камъка кладенец с малък квадратен отвор отгоре. Това е бил свещен кладенец, където древните жреци са полагали остатъците от принасяните на боговете дарове. Непосредствено от запад терасата е подравнена прецизно и е изсечено четириъгълно легло за главния олтар на светилището. При разкопките са открити фрагменти от глинения бордюр на олтара с красиви животински фигури и растителни орнаменти. Той наподобява на намерените през 50-те години на ХХ в. паметници от главното светилище на траките-одриси в столицата им Севтополис край Казанлък.
А щастливата догадка бе на видния историк Иван Венедиков, която преди повече от половин век проучва видимите части от мегалитния комплекс. Тогава той изказа интересната хипотеза, че там са съхранявани останките на велик тракийски владетел. Става дума за погребален обичай, водещ началото си от тъмната епоха преди Троянската война и свързан с дебрите на необятните Родопи. Идеята е била царят-жрец на траките да бъде и след смъртта си посредник между боговете и обикновените хора. Местата, където лежали останките на владетелите ставали светилища (хероони), предпазващи местното население от болести и бедствия.
По-късно основоположникът на тракологията, Александър Фол, също се спира на уникалното родопско светилище и е категоричен относно идентификацията на Татул: „Ние сме изправени пред тайнствени свещени места на хората от микенския свят, които изповядват култа към Слънцето там, където се чувстват едновременно свързани с небесните и подземните сили – пред гроба на героя, пред гроба на вожда и жреца, пред гроба на Орфей, съединил в мита си всички заедно”.
Ако за Резос се знае, че е царувал някъде в южните части на Родопите, около богатата на злато и сребро планина Пангей, то за Орфей дори не е известно дали е реална или чисто митологична личност. Неговото царство се търси в Югозападна Тракия, Беломорието и Родопите. В обобщен вид различните хипотези очертават територията му между реките Струма и Марица, в Родопите и прилежащата крайбрежна ивица на Егейско море. Времето на неговия живот се определя в къснобронзовия период, епохата на Троя и Микена, на легендарните герои от най-прочутата война в човешката история Ахил, Хектор, Парис и Одисей.
Преди време между България и Гърция възникна спор за произхода на Орфей. Проблемът е в това, че траките не са записвали своите древни легенди, а това са сторили елините близо хиляда години по-късно. Именно старогръцкият поет Ибик в VІ в. пр. Хр. за пръв път споменава името на Орфей. Всички по-късни антични автори говорят за неговия тракийски произход. Великият Есхил го нарича „тракиеца Орфей”, а Конон и Страбон определят дори племената, влизащи в царството му – едони, одриси, живелите непосредствено до Източните Родопи кикони. По легендата бог Дионис дарява с тракийското царство дядото на Орфей, Харопс. Също така го научава на тайнствените мистерии и обреди, които в съвършенство владее неговият внук.
Макар тракиец от Родопите и Беломорието, Орфей става и велик старогръцки герой. В края на ІV в. пр. Хр. писателите от Александрийския музейон преработват старите тракийски митове и създават известните на всеки легенди за пътешествието с аргонавтите в дирене на златното руно, за слизането в подземния свят в търсене на любимата Евридика и за разкъсването на певеца от менадите на Дионис. Може би най-показателен за сливането в едно на тракийските и старогръцките мотиви е митът за смъртта на Орфей. По него певецът е разтерзан от тракийските жени, защото отвличал мъжете им с дни. После те хвърлят главата и неговата „тракийска” лира в река Марица, по която те достигат до о-в Лесбос в Егейско море. Там елините създават храм и силен култ към тракийския герой.
Тези бяха данните, от които тръгна водената от мен археологическа експедиция. Само разкопките можеха да докажат или отхвърлят хипотезата на професорите Иван Венедиков и Александър Фол. И през 2004 - 2007 г. тя действително се потвърди по блестящ начин.
