4 знакови случки на репресирано семейство, описващи целия абсурд на социализма
Въпреки че 10 ноември отмина, тази дата си остава своеобразен рубикон – тогава България обърна гръб на социализма и макар и на куц крак, се устреми към демокрацията. Днес, 35 години по-късно, в обществото все още върви нелепият спор – сега или преди е било по-добре.
Затова тук ще представим една нестандартна гледна точка – тя ще разбие много митове и ще внесе необходимата адекватност при анализа на миналото.
Инж. Живко Попов е роден в буржоазно семейство, по царско време дядо му имал 7 аптеки. Комунистите му отнемат всичко. Човекът получава удар и едва оцелява. Голямата му дъщеря, потресена от несправедливостите, решава да избяга в чужбина: „Не издържам в този ад, ще ви помагам отвън", казва тя, когато се сбогува с родителите си.
Въпреки всички перипетии, по някакъв начин фамилията запазва дома си на ул. „Московска" 3. Именно там през 1959 г., когато е 6-годишен, Живко Попов прави първия „атентат" срещу Тодор Живков.
„На прозореца съм си играл с едно желязно хаванче – разказва той пред „24 часа -168 истории". – Не помня как е станало, но в един момент съм изпуснал хаванчето, което за късмет пада върху покрива на чайката на Тодор Живков – точно тогава тя минава оттам на път към служебния вход на ЦК на БКП."
Веднага на вратата на апартамента започнали да тропат милиционери и да искат обяснение. Малкият бил само със силно притеснените си баба и дядо.
В този момент се появила лелята на Андрей Луканов, която им била комшийка и очевидно била чула блъскането и скандала.
„Что случилось?", попитала строго София Фьодоровна.
Респектирани, милиционерите започнали да й обясняват как е пострадал автомобилът на Първия.
„Няма да забравя как тя ги прекъсна и с нетърпящ възражение тон им заяви: „Ето мой племянник!" - спомня си днес Попов. – Благодарение на това ни оставиха на мира, иначе, честно казано, не ми се мисли каква щеше да ни е съдбата. Най-малкото щяха да ни изселят някъде из провинцията."
Години по-късно в сладкарница „София" той се запознава със сина на Андрей Луканов - Карло. Дочул, че пие само руска водка, и решил да го почерпи. Обсъдили случката от „Московска" и от дума на дума двамата се сприятелили. Дори Луканов го поканил в дома си на ул. „Латинка".
„Бях поразен – аз от малък съм живял сред разкошни старинни мебели, а там всичко бе купено от магазин „Явор" – казва Попов. - Представяте ли си, той е могъл да има само най-доброто, а е избрал да се обзаведе от „Явор", до ден днешен нямам никакво обяснение."
Заедно с това бъдещият инженер за пореден път челно се сблъсква с уродливото лице на социализма, заради което губи баща си Стефан Попов.
Той е човекът, създал цялата концепция за вестник „Вечерни новини" и става негов първи зам. главен редактор.
„През 1973 г. членът на ЦК и главен редактор на „Работническо дело" и председател на Съюза на българските журналисти Георги Боков кани баща ми в ЦК на БКП – разказва Живко Попов. – Това е могло да стане и в Съюза, но за да демонстрира власт, избира Централния комитет на партията. Татко бе завършил административно-правни науки в Атина и бе изключително наясно с всичко. Отишъл в кабинета на Боков и запалил цигара „Слънце", а онзи извадил „Арда" – тогава само хамалите пушеха тази марка." В хода на разговора Боков поканил Стефан Попов да стане член на комунистическата партия с думите: „Крайно време е, Стефане, ти като създател на вестник „Вечерни новини" (органа на Софийския градски комитет на партията - б.р.) да влезеш в нашите редици."
„Отговорът на баща ми бил, че той е журналист и като такъв трябва да бъде независим - от тази гледна точка не можел да е член на която и да е партия – спомня си с горчивина Живко Попов. – В рамките на две седмици след този разговор татко получи заповед за преназначение – от зам. главен редактор стана коректор. Това буквално го поболя и след година и половина почина."
Докато преодолявал мъката по загубата на баща си, през 80-те на миналия век професията го среща с мразения от мнозина и обичан от други Пенчо Кубадински.
„Проектирах два града – през 1981 г. Михайловград, сега Монтана, и през 1984 г. центъра на Шумен – разказва Попов. - Аз чертаех най-ниското ниво, изливаше се бетонът - цялата им конструкция аз съм я правил." Именно заради целия този процес всеки вторник трябвало да се вижда с Пенчо Кубадински.
„Забележете, не ме викаше в ЦК на БКП, за да не се притеснявам, а ме канеше в по-неформална обстановка в сградата на „Отечествения фронт" на „Витошка". Естествен човек – спомня си Попов. – Било е някъде в периода 1985 - 1986 г. Секретарката ни носи кафе, но Кубадински й каза: „Звънни и извикай Гиньо". И идва Гиньо Ганев, който усмихнат казва: „Кажете, другарю Кубадински". Било е 11,30 ч. преди обяд, но Кубадински го помоли да ни донесе уиски. Пристига Гиньо Ганев с две чаши, а Кубадински се разсмя и му каза: „Ти какво? Донеси бутилка, бе човек. Нямаме ли?". Тримата се разсмели и така Живко Попов се сприятелил и с Гиньо Ганев.
Самият той помни още една знакова случка, когато с Кубадински отиват да проверят конструкцията на съоръжение в центъра на Шумен.
„Когато се направи подобен обект, по тогавашния закон през него трябваше да минат танкове, бронетранспортьори, бетонобъркачки, за да се види дали ще издържи и какво ще е „поведението" му – разказа Попов. - Започнаха към полунощ. Аз поканих Кубадински да идем да гледаме, а той отговори: „Абе, инженере? А ако нещо се случи?".
„Спокойно, другарю Кубадински, аз съм се подписал и също ще бъда долу", уверено отвърнал Попов. Тогава социалистът натиснал копчето на радиостанцията и изкомандвал шофьора си: „Донеси една бутилка уиски, отиваме на първо ниво".
Така Пенчо Кубадински преодолял стреса от проверката. И тъй като тя се оказала успешна, там бил издигнат и първият небостъргач - пощата в Шумен била 105 метра висока.
„Причината бе, че градът имаше тв сянка и там телевизор не можеше да се гледа, затова планирахме на 105-ия метър да има голяма антена и с нея хората да имат телевизия – отбеляза Попов. - С настъпването на промените проектът пропаднал."
В тази пъстра палитра от 4 случки всеки сам може да прецени колко добре и колко зле е било да се живее в едно несвободно общество. А и адекватно да се оцени 10 ноември - точката, от която започна промяната. Да, преходът беше болезнен, наситен с мизерия и многобройни драматични събития и обрати в съдбата на почти всеки, но той ни доведе до точката, в която сме днес. Никога досега в историята българите не са пътували толкова много с цел почивка и доходите ни за първи път изпреварват тези в Гърция. Страната, която по време на соца за всички бе „рай" и където по време на прехода късметлиите си намираха работа за повече пари от тези, които се изкарваха тук.
„Трабант" и „Запорожец" – смайващите емблеми на соца
Тези дни легендарните соцвозила „Трабант" и „Запорожец" навършиха съответно 70 и 64 години.
За по-младите любовта към картонено-пластмасовия трабант днес е абсолютно необяснима, но само бегъл поглед в групите в социалните мрежи ще е достатъчен, за да се убедим, че тя сякаш е част от генетичния код на феновете. В неистовата страст да влагаш пари в странното превозно средство няма логика, но тези най-ненавиждани някога возила днес изглеждат очарователни, боядисани в яркозелени и сини цветове – почти винаги металик.
Повечето от собствениците им, естествено, търсят авточасти за поддръжката и паралелно с това си дават различни съвети как с подръчни средства да избегнат покупката на дефицитните джаджи. Когато някой все пак намери нещо да предложи и го снима, то е ръждясало и в напълно окаяно състояние.
Но не липсват и майтапи в социалните мрежи, особено когато някой зевзек си снима километража, че колата му е вдигнала 50 - 60 км: „Ще спукаш двигателя" или „Избутай до нанадолнището, след това ще е лесно".
У нас един от най-известните трабанти бе на Соломон Паси, чието семейство го бе купило през 1984 г. По-късно с него бяха возени папи, царе, държавни глави, генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер и др.
Другата недолюбвана по време на соца кола бе запорожецът, защото собствениците й прекарваха съботите и неделите си да я ремонтират. Излиза от завода през 1960 г., но веднага става ясно, че идеята да е с мотоциклетен двигател не е никак добра.
Макар да е сменен с V-образен, това не води до някакви съществени промени и затова легендарното возило бе герой на почти всички вицове за знаковите символи на соца. „30 минути срам и сте на работа" или „Защо на запорожеца двигателят е отзад? Отговорът на радио Ереван: За каквото мислели конструкторите, там и го поставили". В изблик на ярост колата бе наричана ту „Отмъщението на Хрушчов", ту „Сапунерка", „Гърбушко", „Ушко", Чебурашка и т.н.
Носеха се легенди, че имало вариант да върви и с картофи и затова мнозина се майтапеха, че винаги си носят по един чувал в багажника.
