Той е един от най-известните обитатели на пловдивската тъмница. Никола Цайкин има зад гърба си 3 убийства. Първото извършил като непълнолетен. Бил на 17 г. Казал на криминално проявен къде чичо му крие парите си, онзи ги откраднал, а после го издал. Буйният младеж и негов приятел решили да го накажат и му хвърлили здрав пердах, след който обирджията умрял.
През 1994-а Цайкин е осъден на смърт чрез разстрел за две жертви и за опит за убийство на още двама души в Баня. Присъдата не била изпълнена заради мораториума върху този вид наказания. Впоследствие магистратите го пратили зад решетките до гроб без право на замяна. Никола обаче се надява на благоприятна промяна в законодателството и един ден да излезе.
“Обувките ми сочат навън”, каза пред “24 часа” 53-годишният затворник. През декември 2012-а подал молба до президента за помилване. Три месеца по-късно получил отказ, но смята отново да пише на Росен Плевнелиев. Служителите на изолатора характеризират Цайкин като силна личност, с по-висок интелект от повечето лишени от свобода.
“За разлика от другите осъдени на до живот успя да се съхрани. Има примерно поведение, включва се във всички културни мероприятия”, коментира инспекторът по социална дейност и възпитателна работа Тодора Цветкова.
Тройният убиец е нарисувал над 200 картички за Коледа и Великден. С тях участвал на затворнически конкурси и спечелил куп награди. Измислил си е своя техника и картичките му изглеждат като напечатани. Неведнъж журито се усъмнявало дали не е представил купени отвън.
Най-голямата страст на Цайкин обаче е Ботев. Научил е цялата му поезия наизуст и я декламира с жар в киносалона на тъмницата при отбелязване на годишнини от рождението и смъртта на големия революционер. Осъдените обаче не се вълнуват особено от изявите на Никола. Досега е получил само една похвала от родолюбиво настроен затворник. Стиснал му ръката и му казал: “Евала!”
“Любимото ми стихотворение е “Моята молитва”, защото е най-близко до мен. Все едно, че аз съм авторът”, обяснява Никола. Самият той реди строфи, в които се усеща влиянието на кумира му. Написал истинска поема, озаглавена “Килия 77”.
Бил затворен в нея, когато получил смъртната присъда за кървава свада в Баня, станала на 26 февруари 1993 г. Тогава убил двама и ранил с нож други двама.
“Отидохме там на дискотека със заварения ми син Николай и приятеля му Геро. Избухна скандал и ги нападнаха. Трябваше ли да ги оставя и да си тръгна, защото съм Цайкин и бях осъждан”, пита риторично затворникът.
След инцидента успял да избяга, но на следващия ден бил задържан в Пловдив. Разследването започнало да се води в Карлово, тъй като по това време Цайкин е жител на Сопот. При приключването на досъдебното производство го завели в карловската полиция. В кабинета на първия етаж Никола бил само със следователя. Охраната чакала отвън.
Внезапно арестантът скочил от стола си и духнал през отворения прозорец. Докато ошашавените униформени успеят да реагират, изчезнал. “Просто си тръгнах. Отидох на гости у един познат в Поморие, където прекарах 27 дни. През това време всяка вечер ми даваха образа по новините”, разказва Цайкин.
Докато го издирвали, четял в пресата всякакви неща за себе си - че е умъртвил 4-ма и окупирал детска градина. Хванали го, когато решил да отиде в Карлово, за да се види с бившата си вече съпруга, майката на заварения му син Николай.
Чакал я да отиде при него на морето, но не знаел, че денонощно я следят и не може да се измъкне. По това време била учителка по електротехника в Сопот. Развели се още преди приключване на делото за двете убийства в Баня.
“Не съм обиден, че ме напусна”, примирително казва Цайкин. Все още чувства като свое дете заварения си син Николай, когото твърди, че защитил при мелето в Баня. Младият мъж живее в Атланта, САЩ, от 1997 г. Първоначално следвал в Англия. Оженил се за американска журналистка, пратеничка на CNN в Лондон.
“Не ми е идвал на свиждане от 10 г. Единственият човек, който ме посещава, е едната от двете ми сестри”, уточнява Цайкин. Признава, че чувства вина заради трагедията в Баня. По думите му няма как да не изпитва угризения на съвестта, като се има предвид какъв е бил крайният резултат.
“На близките на умрелите им е все едно дали съжалявам. Те събираха подписка да ме пратят на смърт, а жена ми и майка ми пък - срещу такава присъда”, добавя Никола.
Той е имал достатъчно време да размишлява за случилото се.
Прекарал е 18 г. и половина в единична килия в зоната за повишена сигурност, където изтърпяват наказанията си и други осъдени на доживот. Сред тях Цайкин не се чувствал добре заради интригите им, а дните му минавали абсолютно еднакво. Психиката му обаче издържала.
“Длъжен бях да оцелея. Нали имам да излежавам присъда! Онзи отгоре дава такива изпитания само на тоя, който може да издаяни”, разсъждава Никола. От август 2012 г. вече е с право да бъде в отряд с повече от 100 души и битието му се разнообразило. В началото някои го приели враждебно.
Жалвали се на администрацията, че ги е страх да бъдат с него. Постепенно обаче нещата се уталожили. “Вече ми имат уважението, но трябваше да преглътна доста неща. В отряда отношенията са като навън със съседите - с едни си говориш, а с други си само на “здрасти”, обяснява Никола. Категоричен е, че зад решетките няма приятели. Смята, че и в свободния свят е същото.
Заради обкръжението зад решетките, което не му допада, избягва службите в затворническия параклис, въпреки че е религиозен. “Не ми харесва това, че повечето лишени от свобода ходят там за развлечение или да се видят с познати от други постове. Щом видят гърба на отчето, започват да го одумват”, казва тройният убиец.
Затова предпочита да убива времето в писане на стихове. Не обича да се връща към поемата си “Килия 77”, която му напомня за смъртната присъда. “А въпросната килия още си е тук, макар и с друг номер”, добавя Цайкин.
От управата на изолатора казват, че той чете много. Станал половин адвокат, след като изял с кориците наличната специализирана литература по наказателно право в библиотеката на тъмницата.
Изчел е и всичките 7000 романа. Освен творчеството на Ботев познава в детайли и произведенията на други родни поети. Непрекъснато си намира занимания, за да поддържа у себе си тръпката за живот.
“Не съм загубил надежда, че един ден ще бъда свободен човек. Само трябва да изчакам, а аз съм достатъчно търпелив”, казва Цайкин.
