“Овди почива г-н Филип Станиславов, епископ Никополски. 8 август 1674 г.”
Надписът върху камъка е издълбан с латински букви. Надгробният паметник стои на видно място в експозицията на плевенския музей.
Донесен е от Никопол през 1982 г. Няма данни кой, кога и къде го е намерил. Наскоро имаше идея паметникът да бъде изнесен и подреден в музейния парк с още няколко надгробни плочи на възраст над 200 г.
“Пазете мемориала като очите си. Камъкът е стар, в краищата му са зейнали пукнатини. Даже въздухът може да го разруши”, предупредиха спецове. Потъмнелият от времето камък е единственият оригинал, стигнал до наши дни. Вместо “Абагар” - първата българска книга, написана от никополския епископ Филип Станиславов, във витрина под ключ се пази нейното фототипно издание.
Обяснимо е: книжицата е била библиографска рядкост, единични екземпляри са оцелели през вековете. Няма и автентична снимка на Станиславов, замества я живописен портрет, рисуван от художника Иван Стоилов-Бункера.
Никополският епископ Филип Станиславов написва и издава със свои пари “Абагар” на 6 май 1651 г. в Рим. В послеслова авторът изповядва: “Както пчелата събира мед от различни и благоуханни цветя, така и Филип Станиславов, епископ от Велика България, събра и състави от различни книги на светите сборни отци този “Абагар” и го дари на своя народ да го носи при себе си вместо силни мощи.”
Станиславов старателно подбира думите и умишлено разпалва народното родолюбие. Нарича поробеното ни отечество Велика България, а посланието си отправя към българския народ.
“В скромните текстове, събирани и писани през XVII в., той израства като книжовник будител и изпреварва почти столетие Възраждането у нас, което настъпва в края на XVIII в.”, твърди Олга Петрова, шеф на музейния отдел “Възраждане”.
Апокрифите в “Абагар” са били нагодени основно към разбиранията на еретиците павликяни, но събарят тесните рамки и служат на мнозина. Станиславов е издирил молитви, отправяни към светци или четени при различни случаи. Спектърът им е твърде пъстър - хората са се уповавали на молитвите при смърт в семейството, при пътуване и по какви ли не поводи.
Произнасяли са ги, когато силно са искали “неплодна” жена да зачене и да роди. Със заклинанията от книжката гонели черни магии и злини. Най-често си пожелавали здраве и сбъдване на надежди. “Боже, който имаш власт греховете да опрощаваш, душите да спасяваш и плътта да изцеряваш, яви сега милосърдието си на твоя раб, който е болнав и немощен”, четем на страничка от “Абагар”.
Сред апокрифите било публикувано посланието на владетеля в Месопотамия цар Абагар до Исус Христос. Този текст е бил сред най-преписваните през Средновековието - затова е дал името на Станиславовата книжка, пояснява в публикация проф. Иван Дуйчев.
Епископът от Никопол сглобява молитвите в “Абагар” основно с мисъл за малките човешки проблеми, прави ги да звучат с грижата на деня, вплита и мечтата за по-добър живот, здраве, плодородие и хляб. И сякаш между другото провъзгласява християнския светец първомъченик Стефан за “застъпник и бранител на българската земя”.
Историята не потвърждава подобна роля на светеца. Но по-важното е, че авторът дава на народа защитник, който да го закриля в беди и неволи. Целта на Станиславов е била човекът сам да повярва в силите си и да не преклонява глава в трудните робски времена. Затова в онази епоха хората са разнасяли “Абагар” като амулет, смятат изследователи.
Филип Станиславов е роден някъде около 1610 г. в малкото с. Ореш, почти на дунавски води. Потомък е на павликяни преселници, които приели католическата вяра, за да се избавят от преследванията на гръцкото духовенство и турската власт. В ония далечни години в Ореш имало дървена черква, кръстена “Св. Георги” и заобиколена от турски къщи.
“Църквицата няма покрив, зидовете са почти съборени. Поправката е наложителна - иначе турците ще я вземат. Ще я превърнат в джамия, макар да си имат една, покрита със слама.” Това заявява Петър Богдан, който навестил Ореш през 1640 г. По сведения на Станиславов от 1659 г. някога Ореш е бил “прочут град с името Христопол”.
Филип напуска рано селцето - отци францисканци го изпращат да учи в Италия. В архива на прочутия за времето си Илирийски колеж в град Лорето е открита малка бележка. Записката гласи, че българинът Филип Станиславов постъпва във висшето училище на 28 ноември 1627 г. и престоява там до 26 април 1633 г.
През декември 1632 г. в град Реканати той е ръкоположен за поддякон. Дяконски сан получава през пролетта на 1633 г. И тъй като не спира да се образова в светските и религиозните науки и да трупа енциклопедични знания, българинът спечелва доверието на Папската курия.
След ръкополагането му за свещеник в пристанищния град Анкона, лично папа Урбан VIII назначава Станиславов за свой преводач от чужди езици, предимно славянски. Според хронисти освен латински младежът от Ореш владеел писмено и говоримо сърбохърватски, румънски и турски.
Добра служба, висок сан, широко поле за всестранна духовна дейност и изява, признание... Станиславов обаче не е доволен. Мислите му прелитат надалече в поробената родина, терзае се и за слабия дух на сънародниците си. Връща се в България в края на 1635 г.
Преводачът на папата изоставя спокойствието сред книгите и от върха на наученото и постигнатото слиза в низините. Отива при хората. Става селянин, равен с тях, говори езика им, сяда на тяхната трапеза и чува отблизо болките и грижите им, надеждите, желанията и мечтите им. В живота заедно той изисква хората да променят досегашното, да се борят.
В Никопол, където се установява, епископът не издига нов храм, опасява се, че разкошът ще го отдалечи от народното доверие. Нанася се в скромна къщица до черквата. Но и там рядко се заседява - обикаля от село в село, спира от човек на човек, проповядва, обучава, служи.
“Всички чужди народи имат училища, както немците и фламандците в Рим, в Лорето - далматинците, албанците и дубровничани. А бедните българи няма как, нито къде да придобият добродетел и наука.” Това пише Станиславов до Конгрегацията в Рим. Три столетия отделят писмото му от наши дни, но и сега то може да бъде пример за опазване на българската народност.
В онази тъмна епоха заради делото си Станиславов е сред гонените и съдените Напук на заплахите и преследванията, не спира обиколките си. Ловеч, Враца, Видин, Русе, Силистра, Разград, Варна, Бабадаг, Исмаил, Акерман - тези градове обхожда и се заседява за проповеди и срещи с обикновените хора. Навсякъде, където се отбие, прави добрини и налива устойчивост в духа на бедните и онеправданите.
Като самотник в трудната мисия понякога признава, че “животът му е най-мизерен, докато върви от място на място като предрешен търговец, за да се укрива”.
Споделя още: “Заедно със сънародници сме подложени на всякакви беди, неволи, обиди и робуване от неверниците турци. Всеки ден очакваме ножа като овце в кланица”.
Тогавашната власт със сигурност не е приемала делото на Станиславов, което доказва, че направеното от него е надрасло епохата, в която е живял.