Нянсайк Рамаран: “Когато бях на 17 г., мечтаех да живея в бежански лагер. Там са възможностите. Да научиш английски, да срещнеш хора, да опиташ свободата. Майка ми и баща ми работят на каучукова плантация. Казах им, че искам да отида. Сестра ми и братята ми са още вътре, в Бирма!”
Нянсайк ми каза това в джунглата, на границата между Бирма и Тайланд. Беше бежанец и преследван от властите в Бирма лидер на младежка организация. Наричаше родината си inside (вътре).
Той е от етноса мон, населяващ част от територията на Бирма. Официалното й име е Федерален съюз Мианмар. Държава в Югоизточна Азия, по-голяма от Германия, с огромна армия.
Най-големият етнос бирманци са устроили военна хунта. От 1962 г. досега тя проправя т. нар. Бирмански път към социализма.
Хунтата налага тормоз и геноцид над всички останали етноси - мон, карен, карени, качин, шан. Не им разрешава да говорят езиците си и да учат историята си. Дори и обикновените бирманци, проявяващи инакомислие, са преследвани и репресирани от режима.
Различните етноси имат въоръжени крила и водят партизанска война - герия. Бият се с правителствената войска, взривяват влакови композиции. И слагат бомби на газови тръби, проснати в зелената джунгла от канадски и австралийски компании, подкупили хунтата.
Мон са най-старите обитатели на Бирма. Дошли са от Монголия преди 2500 г. И са донесли будизма в Югоизточна Азия. Твърди се, че са братовчеди на кхмерите. Заселили са се в южната част на Бирма и по границата със Сиам (днешен Тайланд). Някога господари на полуострова, сега те са дискриминирани от хунтата. А тези, на които им се прииска свобода, се налага да се местят в бежански лагери по границата.
Мръсни бунгала - наредени дъски върху бамбукови колове. Но има безжичен интернет!
Идоли на Нянсайк са Че Гевара и Джордж Оруел, авторът на “1984”, предвидил параноята, авторитаризма и тъпотията на комунизма от Източна Европа до Северна Корея, та през Бирма. Майката на Оруел е родена в Мулмейн, главен град на днешната провинция Мон, и Нянсайк се гордее с това. Той и неговите хора живеят на брега на езеро в джунглата. От едната страна на бунгалото се вижда долу в низината тайландският контролен пункт. От бирманската страна се плацикат вълните на езерото.
Нянсайк е лидер на “политическата академия” на моните. В контролиран от монски партизани анклав те са устроили свое място, където чужденци да ги учат на политика, журналистика, социални науки.
Завършил “университета” на бежанския лагер, Нянсайк говори приличен английски. Може би по-добър на английски от него е само Тула, местният контрабандист на уиски, виагра и цигари “Мрамор”. Нянсайк бе наблъскал главата си с идеали за свобода, как ще бъде съборена хунтата, как ще построи живота нов. Каузата на мон е справедлива, но понеже нямат ресурси и не са достатъчно образовани, не успяват да я “продадат” на света. А и петрол нямат...
Мон, а и всички останали етноси се готвят за избори. Хунтата е обещала да има свободен вот догодина. Последните избори в Мианмар през 1990 г. ги спечели Националната лига за демокрация на Аунг Сан Су Чжи с 80%. Тогава хунтата не ги призна, изби хиляди демонстранти и монаси, затвори Су Чжи под домашен арест. Тя получи “Нобел” за мир, а месията Боно от U2 я показва на големи екрани на всеки концерт.
Недалече от колибите на бежанците е фортът на мон партизаните. Границата между Тайланд и Бирма се минава през джунглата или с лодки през езерата.
Караш офроуд с мотор през джунглата и излизаш пред форт, построен от бамбук. Охраняван е от партизани с камуфлажи и автомати.
Половината имат калашници, другите американски пушки, тук - таме се мотае и някой с джепане, останало от британските колониални времена. Партизаните дъвчат бетел. Мажат палмово листо с червена кисела течност, дробят бетел и нарязан тютюн, увиваха го и дъвчеха с часове. Плюят непрекъснато в червено.
Празнувахме Деня на революцията на 5 август. Преди повече от 60 г. британците дават независимост на Бирма, но не и на Мон. Те вдигат въстание, което бирманците премазват жестоко. Партизанските командири поканиха Томи американеца и мен. Три крачки пред строя и искрени благодарности за присъствието ни и усилията да образоваме младите монки. Докато пиехме “100 гайди” , получих и монско име - “Ача Ромон” (Приятел на Мон). Така и се обръщаха към мен всички - “Ача”. В езика на мон няма дума за чужденец. Наричат всички бели “инглуи”, което буквално значи англичанин.
Моните носят червени лонджита. Лонджито е нещо като поличка, която се връзва на възел на корема. Така правят мъжете, а жените го увъртат около талията. Лонджито е червено, цветът на мон.
Дрехите и обувките са общи. Спях на един хамак на терасата на къщата. Под мен на земята, на рогозки, лежаха монките. 10-15 човека. Броят се променя според това кой е потънал с автомат в джунглата, и кой се е върнал невъоръжен, за да подочуе що е демокрация и журналистика. Вечер нареждаме лонджитата едно върху друго. Сутрин, който станеше пръв, облича онова, дето е най-отгоре. Вторият - второто и така докато свършат. Лонджитата, така или иначе са едни и същи по модел и размер, на никой не му липсва точно неговото.
Чан Кум (Обичта на деня - от езика мон) и Джау Мон (Родоначалникът на мон) скитаха с прашки и трепеха диви кокошки. Връщаха се с по 5-6 парчета. Скубеха ги на сухо и кормеха карантията със заучени движения. Готвеха дроб сарма, бирмански стил. Пържехме дробчетата и воденичките с по две шепи люто и ги сипвахме върху прясно сварен ориз. С всяка хапка чувствах езика и венците си все по-малко. От лютото изтръпваха като да си ги мазал с кофти амфети. Пилешките бутове ги пристягаха между две бамбукови клечки и ги печаха, но преди това ги топяха в “отвара” от рибешки и соеви сосове.
Когато ядях, ми отделяха в купичка. Месото, което получавах аз, бе половината от наготвеното за 10 души. Благодарни и гостоприемни докрай. Дълг бе да взема парченце и да върна храната. Ако я изям цялата, ще направя лошо впечатление. С времето толерантността към чилито се повишава.
Ядяхме какво ли не. Когато колеха кокошките, събираха кръвта, съсирваха я и я замразяваха. Ставаше нещо като желе. После го готвеха. Змиите бяха много вкусни. Месец и половина събирах кураж да опитам пържени хлебарки. Имат вкус на чипс, вървяха с бира. Пиехме я с лед.
Веднъж, докато обяснявах на моните каква е разликата между преврат и революция, в бунгалото пропълзя змия. Чан (Обич - от мон) й отсече главата с един удар на бамбуков прът. Прътът си седеше зад вратата, подръка, а змията я изядохме.
Много искаха да разберат какво точно е демокрация. Наложи се да обясня откъде идва думата и за древногръцките градове държави. Бяха очаровани от “концепцията” за пряка демокрация, понеже бежанският лагер бе ръководен на подобен принцип. Решенията се вземаха от мъжете, годни да се бият.
Седмица след като се преселих в джунглата, от нея излязоха седем будистки монаси. Дойдоха и обясниха, че искат да ги уча на английски. Приех с удоволствие.
Монасите в будизма са смятани за едни от най-образованите хора. Всяко момче трябва да прекара в манастир определен период от живота си. Там се научава да чете и пише.
Моите хора си живееха добре. В 8 часа ставаха и се молеха. Към 11 обядваха и после си спяха. Медитираха. След 13 часа аз ги учех на английски. После сядаха пред телевизора и гледаха мачове от английското първенство. Монасите Агун Парла и Понита бяха експерти. България нищо не им говореше, но знаеха всичко за “Манчестър Юнайтед”.
“Сещаш ли се за Бербатов?, питах ги. “Много ясно!”, казаха. “Ами от неговата джунгла идвам и аз”, обясних.
“Да те питаме. Защо Бербатов един мач е добър, а друг е слаб? Какво му има?” Монасите бяха убедени, че аз съм му роднина или в най-лошия случай приятел. “Това е България, понякога играе, понякога не играе”, отговорих им. “Добър е, пазете го!”, посъветваха.
От другата страна на морала бе Тула, контрабандистът. Тула ме обичаше. Винаги му водех клиенти и купувахме уискито с кашони. “It goes down, man! (Влиза)”, обичаше да казва американката Ерин.
Тула беше бирманец. Уиски? Тула. Мадами? Тула. Той беше отговорът на всички въпроси на всички раси. Зъбите му бяха почервенели от дъвченена бетел. Сергията му бе от тайландската страна на границата. Зад сергията - ограждения. Сред тях Тула си имаше персонална вратичка. Отваряш я и си в Бирма. Товариш стока, пак я отваряш и продаваш вече в Тайланд за два пъти повече пари. Тула е азиатски трафикант, сбъднал мечтата на Бай Ганьо за солунската митница.
Но е голям пич. Жена му се тръшна от треска денге. Хубавица, пресметлива и точна. Пиехме уиски от една капачка, която ползва замостра, и ме пита мога ли да му намеря антибиотици. Тия, дето ги продаваха от бирманската страна на границата, бяха менте. Тула можеше да достави по канали, но щеше да отнеме време. Трябваше да се кача на мотора и да отида до първата болница в Тайланд. Тула не можеше да го направи. Щяха да го спрат на тайландския чек пойнт, нямаше виза, нямаше документи. Разбира се, затвърдихме приятелството.
Докато учех монките на журналистика, се появи хипнотизаторката и гледачка на таро Харинджър Баранга. Индийка, родена в Бирмингам, отраснала в гетата отвъд Вила. След няколко сеанса с карти и сини камъни реших, че е дошло време да си ходя.
МИЛЕН ПЕТРОВ
Мон нямат лични вещи, делят всичко и живеят заедно
Подредбата на обществото в Бирма е строго йерархическа. На върха на социалната единица стои лидерът. Той е нещо като вожд, човекът, който взема решенията в групата. Нищо не става без неговото съгласие.
Абсолютно безсмислено е да искаш от някого да направи нещо, без да има разрешението на лидера. По всяка вероятност ще получиш формален позитивен отговор, но няма да ти се получи.
Хората в Бирма в никакъв случай не са директни като нас. Разговорът започва най-общо и може да мине половин час, докато се стигне до същината.
“Анадей” се нарича системата на взаимоотношения.
Основно правило е никога да не се повишава тон, никога да не се вика и крещи. Ако изпуснеш нервите си, рискуваш да загубиш уважението на местните.
Почват да гледат на теб като на малко дете, което не контролира емоциите и реакциите си.
Не само мон, но и всички останали етноси в Бирма живеят заедно през цялото денонощие. Те нямат понятие какво е лично пространство, не разбират желанието да останеш за малко сам, “да си събереш главата”. Ако се дръпнеш малко встрани от групата, веднага става проблем.
Те решават, че нещо не е наред, което ги притеснява, и непрекъснато идват и задават въпроси. Индивидуалността се разглежда като нещо строго антисоциално и обясненията “дай ми 10 минути насаме” не вървят.
Закон е да се яде само с дясната ръка. Лявата, както и на много други места в Азия и Африка, се използва за хигиенни цели. Тоалетната хартия е нещо непознато и ако се появи, на нея се гледа с недоверие.
Яде се директно на земята или на миниатюрни масички. Бирманците използват клечки или малки лъжици, но в повечето случаи направо с ръце, “защото е толкова по-вкусно”.
Лични вещи няма, всичко се споделя. Дали ще е компютър, или мотоциклет - всичко е общо. В началото бях изненадан да се събудя и видя как някой е седнал на моя компютър, пише нещо или просто играе, но после свикнах.
В нашето бунгало имаше една единствена вилица, която се пазеше за мен.
Разговорите и социалният живот преминават в седнало положение, на земята. Стои се със скръстени крака. Протегнати крака се смятат за обиден жест.
Далеч от стереотипите за сексуалната разюзданост в Югоизточна Азия, мон са силно консервативни. Установяването на интимни контакти се оказва тромаво и изисква много време. Момче, което хареса момиче, трябва да й напише писмо. Дълго, подробно и с много обяснения.
След това го дава на приятел, който го носи на приятелка на избраницата. И най-накрая тя го получава. Ако одобри съдържанието и има желание, тя дава знак за съгласие.
От този момент нататък момчето и момичето се знаят като “близки приятели”. Сексуални отношения преди сватбата са изключени.
Чужденците, които работехме в анклавите по границата между Бирма и Тайланд, бяхме официално предупредени да внимаваме. Няколко пъти ни бе казано, че ако започнем отношения с местни девойки, това означава, че трябва да се оженим за тях.
“Ваша работа е, но е добре да знаете, че ако имате вземане - даване с местни жени и накрая си тръгнете, техният живот е провален. Никой няма да ги погледне”, гласеше текстът на предупреждението.
Всички етноси в Бирма обожават да пеят и да свирят. Няма никакво значение дали го правиш правилно, или фалшиво. Важното е да участваш.
Мон са изключително горди хора. Висна ми ченето, когато разбрах, че 10 души се хранят с 4,75 лв. два пъти на ден. Отидох на пазара и купих 2 кг свинско. Те не казаха нищо, наготвиха къри и ядохме богато и пребогато. На следващия ден бяха събрали пари и върнаха жеста. Разбрах, че не им помагам, а само ги вкарвам в излишни разходи. Така че си ядях ориза и соята и си натисках парцалите.
Най-големият проблем бе езиковата бариера. Фонетичният им апарат е така устроен, че те са неспособни да произнесат много от звуците в европейските езици. Така, както ние не можем да произнесем техните. Не си правеха труда да казват последната съгласна, а множественото число нямаше никакво значение. Смятаха, че като кажат първите две - три букви от думата, ги разбираш. То и се получава накрая, но има нужда от “тренировки”.
МИЛЕН ГЕОРГИЕВ