- Ако пет пъти си загубил, шестият залог не ти „дължи" печалба
- Финансовото спасяване от семейството не лекува зависимостта
- Целта е да изградиш живот, в който имаш отношения, работа, интереси, отговорности и смисъл – така че хазартът постепенно да загуби функцията, която е имал
Таня Църноречка е психолог със специалност „Клинична психология“ и „Психични нарушения“. Всекидневно работи с десетки зависими от хазарт, а също и от алкохол, наркотици и екрани. Има клиничен опит, натрупан в клиника по психиатрия във Военномедицинска академия. От 5 години работи със зависимости в ТО "Феникс" и е директор "Ресоциализация". Вече 5 години е и психолог към шест частни детски градини и училище "Бизиленд". Към момента развива своята индивидуална практика в Център за социална работа "Бенну Би". Вярва, че всеки човек има вътрешна сила и е нужно да има кой да му помогне да я открие отново.
- Защо младите хора се оказват най-уязвими към хазартното пристрастяване?
- Мисля, че при младите хора се събират няколко неща наведнъж. Има повече търсене на силни усещания, повече импулсивност, по-лесно поемане на риск и много по-силна ориентация към това, което мога да получа сега, а не към последствията след шест месеца или година. А днес хазартът е и изключително достъпен - не е нужно да влезеш в казино. Той е в телефона ти.
Това, което виждаме при зависимите, е колко бързо могат да се появят определени убеждения: „Аз разбирам играта“, „Имам система“, „След толкова загуби вече трябва да дойде печалба“, „За малко не стана, следващия път ще стане“. Точно тук е един от големите капани. При игрите на случайността предишната загуба не прави следващата печалба по-вероятна, но човек започва да усеща, че може да предвиди или контролира резултата.
Понякога дори първата по-голяма печалба е по-опасна от първата загуба. Тя дава много силно преживяване: „Ето, мога да печеля от това“. После идват загубите и вместо човек да спре, започва да ги преследва – „Само да си върна парите и приключвам“.
Младият човек обикновено не започва с идеята, че ще стане зависим. Започва за забавление, заради приятели, спорт, любопитство или лесни пари. Проблемът е, че постепенно хазартът може да престане да бъде забавление и да започне да определя решенията му.
- Къде се къса нишката между възпитанието вкъщи, училищната среда и улицата? И къде се размива отговорността?
- Не мисля, че можем да посочим едно място и да кажем: „Ето тук се скъса нишката“. По-скоро проблемът идва, когато семейството, училището и средата започнат да говорят на различни езици.
Вкъщи детето за първи път учи какво означават граници, пари, отговорност, загуба, разочарование. Ако всеки проблем се решава вместо него и всяко последствие се покрива от родителите, после е много трудно да очакваме, че на 18 или 20 години изведнъж ще има зряло отношение към риска и парите.
Училището също има място тук. Не е достатъчно да кажем на младите: „Хазартът е лош“. Те трябва да разбират как ги подвежда собственото им мислене. Например, че ако пет пъти си загубил, шестият залог не ти „дължи“ печалба. Случайността няма памет.
И вече не бих говорила само за улицата. Днешната улица е и телефонът – социалните мрежи, рекламите, спортните залози, хората, които показват печалбите си. Никой не качва снимка на десетте предишни загуби.
А отговорността се размива, когато всички започнат да я прехвърлят: семейството обвинява средата, училището казва, че това е работа на родителите, обществото казва „всеки сам си носи последствията“. Според мен отговорността е споделена. Това не означава да търсим виновник, а всеки да си свърши своята част.
- Работите с множество хазартно зависими. Разкажете ни за примери, които са ви направили най-силно впечатление.
- На мен най-силно впечатление ми прави не толкова колко пари е загубил човекът. Понякога сумите са огромни, но по-впечатляващ е начинът, по който мисленето се променя. Човек може да е затънал в дългове и въпреки това да не мисли „Трябва да спра“, а „Трябва да си върна парите“.
Много често чуваме: „Само да изляза на нула и повече няма да играя“. Това изречение, всъщност, показва целия капан. За да спре, човекът си поставя условие, което изисква да продължи да играе. И колкото повече губи, толкова повече има „за връщане“.
Виждала съм и как близките плащат дълговете с най-добро намерение. Казват: „Този път ще ти помогнем, но повече няма да играеш“. След време обаче се появява следващият дълг. Не защото семейството е виновно, а защото само финансовото спасяване не лекува зависимостта. Понякога дори отлага срещата на човека с последствията и всъщност поддържа хазатното поведение.
Има и хора, за които отвън никога не бихте предположили, че имат такъв проблем – работят, имат семейство, изглеждат напълно функциониращи. А всъщност живеят между заеми, прикриване, лъжи и постоянната мисъл откъде да намерят още пари.
За мен един от най-важните моменти в лечението е, когато човекът спре да пита „Как да си върна загубеното?“ и започне да пита „Как да спра да губя още и да си върна живота?“. Тогава вече има основа за истинска промяна
- Колко трудно е един млад човек да осъзнае и признае проблема пред себе си и останалите, за да успее действително да тръгне по пътя на промяната?
- Много е трудно, защото първо трябва да признаеш пред себе си, че контролът, който си мислел, че имаш, всъщност вече го няма. А това е болезнено.
Дълго време човек си казва: „Мога да спра“, „Просто съм в лош период“, „Ще си върна парите и приключвам“. И докато вярва в това, той все още вижда следващия залог като решение, а не като част от проблема.
Има и нещо друго. Ако спреш, трябва да приемеш загубата. Ако продължиш да играеш, поне остава надеждата, че ще я върнеш. Това е много силен психологически капан.
При младите към него се добавят срамът и страхът: „Как ще кажа на родителите си?“, „Как ще призная колко пари съм загубил?“, „Как ще кажа, че съм излъгал?“. Затова близките понякога разбират много по-рано, че има проблем, отколкото самият човек е готов да го признае.
И тук правя разлика между вина и отговорност. Ако човек остане само във вината – „Аз съм провален, аз съм ужасен“ – това не помага особено. Отговорността е друго: „Да, направил съм това. И сега трябва да започна да правя нещо различно“.
За мен промяната започва не с обещанието „Повече няма да играя“, а когато човекът действително започне да вижда собствените си мисловни капани, последствията и своята роля в тях.
- С какво е изпълнен същият този път? Какво трябва да знаят пристрастените за битката към нормалността, която им предстои?
- Аз дори бих внимавала с думата „битка“. Ако човек си представи, че до края на живота си трябва всеки ден да води война със себе си, това звучи обезкуражаващо. По-скоро говорим за процес, в който постепенно се учиш да живееш по друг начин.
В началото има един много труден момент: спираш хазарта, но проблемите не изчезват. Дълговете са там, доверието е нарушено, отношенията са пострадали. И точно тогава може да дойде старата мисъл: „Ако изиграя още веднъж и спечеля, ще оправя всичко“. Това е един от най-рисковите моменти – хазартът е създал проблема, а мозъкът отново ти го предлага като решение.
Трябва да се очаква и желание за игра. То може да се появи при заплата, спортен мач, реклама, скука, тревожност, конфликт, дори когато човек е в много добро настроение. Затова е важно да познава собствените си рискови ситуации и да знае какво ще направи, когато желанието се появи.
Работата е и с мислите: „Този път ще стане“, „Усещам го“, „Имам система“, „Само един залог“. Това са мисли, които звучат убедително в момента, но поддържат зависимостта.
И има още един период, за който хората рядко говорят – нормалният живот първоначално може да изглежда скучен. Хазартът е давал адреналин, очакване, фантазия за внезапна промяна. Сега човек трябва отново да открие удоволствие в неща, които не дават такава моментна стимулация.
Затова целта не е просто „да не играя“. Целта е да изградиш живот, в който имаш отношения, работа, интереси, отговорности и смисъл – така че хазартът постепенно да загуби функцията, която е имал.
- Знаете ли от вашата практика за случаи на извършени посегателства и престъпни деяния от хазартно зависим?
- В моята практика съм се срещала основно с кражби и различни финансови злоупотреби. Не съм имала случаи на тежки престъпни посегателства и не бих искала да създавам сензация, като говоря за нещо, което лично не съм срещала.
Интересното е, че понякога човекът дори не нарича случилото се кражба. Казва: „Аз само взех парите, щях да ги върна“. И може действително да е вярвал, че ще ги върне – защото планът е бил да заложи, да спечели и никой да не разбере.
Тук пак виждаме преследването на загубите. Загубил си, трябва да намериш нови пари, залагаш ги, губиш още и натискът става все по-голям. В един момент заплатата, кредитите и заемите от близки се изчерпват и човек може да започне да премества собствените си граници за това кое е допустимо.
Но държа да кажа нещо важно – зависимостта не превръща автоматично човека в престъпник и не отменя отговорността му. Тя може да обясни как се е стигнало до определено поведение, но не го оправдава.
Понякога най-тежката последица дори не е стойността на взетите пари. Най-трудно се връща доверието. След много лъжи и обещания близките вече не знаят на какво да вярват. И възстановяването на това доверие обикновено отнема много повече време от изплащането на един дълг.
- Има ли случаи на хазартно зависим, който се е справил със зависимостта си и е изградил нов начин на живот?
- Да, и това е нещо, което много държа да се казва – възстановяването е възможно. Виждаме хора, които не просто са спрели хазарта, а са започнали да живеят по съвсем различен начин. Върнали са се към работа, възстановяват отношенията си, изплащат дълговете си, учат се отново да управляват парите си.
Според мен успехът не е просто да отброим колко дни човекът не е играл. Въпросът е как живее през тези дни. Поема ли отговорност? Може ли да управлява парите си? Възстановява ли доверие? Може ли да понесе трудна емоция, без веднага да търси бягство?
Защото в крайна сметка целта не е само да махнем хазарта. Целта е човекът да изгради такъв живот, в който вече няма нужда от него.
Последвайте „Заложи на мен" в(ъв):
Проектът „Заложи на мен" 2026 се изпълнява от Фондация „Евроскок" с финансовата подкрепа на Национална програма за превенция и информираност (2026 - 2030) към Министерство на младежта и спорта. Изготвеното съдържание е отговорност на бенефициера.
