В предишния откъс от книгата "Наглите" разказахме как бандата решава, че отвличанията са единственият останал свободен бизнес, в който трябва да се впуснат, и как взеха 300 хиляди евро от семейството на министър Краус, след като отрязаха пръста на сина му Михаил.
Днес четете началото на най-драматичното пленничество в тази история - това на Ангел и Камелия Бончеви.
В началото на април 2008 г. Павел Прасето обясни на Гребеца, че познава човек от Ловеч, който живее от години в София. Занимавал се с много бизнеси, бил много богат и влиятелен. Каза му, че става дума за президента на ФК "Литекс" Ангел Бончев.
На срещата присъстваше и Сапата, който одобри идеята. Още на следващия ден двамата с Гребеца споделиха офертата на Йожи. Той също каза, че няма нищо против, и решението за отвличането на Ангел Бончев бе взето.
В тази акция освен Павел щеше да бъде включен отново и Радослав Лебешковски.
Той беше роднина на Йоско от с. Безден - същият, който бе оправдан за отвличанията на Стефко Колев и наемния убиец Иван Може. Павката и Радослав казаха, че имат подготвена вила съвсем близо до София, където могат да държат пленника.
Къщата, която бяха набелязали, бе на няколко преки от вилата на Павката в Бистрица. За да оставят по-малко следи, те пуснаха съпругата на Радослав Лебешковски да направи договор със собствениците.
Като наемодател в този документ се подписа също жена - служител в ДАНС, която нямаше как да знае какви чудеса щяха да се случват в следващите два месеца в иначе боядисаната в кремаворозово къща на ул. "Борова гора" 24.
Всички Нагли - и силоваците, и автокрадците, се събраха още два пъти, за да обсъдят кой каква точно роля ще има при отвличането на Бончев. Тъй като бе по-здрав физически от мишените досега, все пак шампион по борба, решиха да го отвлекат с микробус. Беше по-лесно да го вкарат вътре през странично отварящата се врата. Сапата подсигури черен "Фолксваген Транспортер". По план трябваше да го причакат пред тях. Йожи, Вальо и Прокопи да го натикат в микробуса, а после във фургона отзад при него да останат Вальо и Прокопи.
Точно те трябваше да го заключат с белезници и да облепят очите му с тиксо. За всеки случай носеха и "Макаров" със заглушител.
Сапата и Гребеца трябваше да дебнат на входа на квартала, за да предупредят ударната група, когато черният джип мерцедес G-класа на Бончев приближи. Вечерта на 23 май обаче президентът на "Литекс" пристигна пред дома си по друг маршрут. Така че Сапата получи SMS, че човекът вече е "взет" успешно и групата ги чака в края на Бистрица.
Когато пристигнаха там, всички, включително и отвлеченият, бяха с черни маски на главите.
Качиха Ангел Бончев в реното миниван на Радослав и се разделиха. За първи път жертвата щеше да бъде пазена от новите - Павел и Радослав. Помагаше им и братът на Лебешковски - Димитър.
Освен фантастичния откуп от 10 млн. евро, който поискаха от близките, Наглите записаха още няколко рекорда със случая "Бончев" - за най-дълъг плен и за най-жестоко отношение към жертвата.
Ангел Бончев, жертва:
Вечерта, преди да ме отвлекат, на 21-и бяхме с приятели да гледаме финал на Шампионска лига. Аз организирах всичко на базата, която държа под наем от много години - "Хидропарк-Казичене". Събрахме се там доста приятели. Гледахме мача, разговаряхме. Беше много приятна вечер. Мачът свърши по-късно, защото имаше продължение. Тръгнахме си от Казичене някъде към 45 минути след полунощ. Караше жена ми, защото аз бях пил.
С нас беше и малкият ми син. Прибрахме се по обичайния маршрут. Пред нас както обикновено имаше паркирани много коли и аз видях едно място точно пред аптеката.
Казах на Камелия: "Качвайте се с Ангел вкъщи. Аз ще паркирам колата и ще се прибера." Те слязоха, аз паркирах, заключих я и тръгнах към пътя. В момента, в който излязох на пътя, един тъмен микробус с надпис "Полиция" спря буквално пред обувките ми пред мен. Отвори се предната врата. После и страничната приплъзваща се врата.
От вратата слезе човек с полицейска униформа и с качулка. На пистолета му беше прикрепено фенерче. Извикаха: "Не мърдай! Полиция!" Аз вдигнах ръце нагоре. Те ми ги извиха отзад, сложиха ми белезници. Още тогава бях с половината тяло в микробуса. Бутнаха ме вътре по корем и един от тях седна върху мен и ми нахлузи качулката върху главата. Веднага след това ми извади джиесемите.
- Момчета, нещо е станала грешка - опитвах се да разбера какво се случва, защото вече се съмнявах, че е отвличане, а не полицейска акция заради качулката на главата ми. Те обаче мълчаха през цялото време.
Не ми отговаряха. Отзад при мен имаше двама души, единият седнал върху мен, другият - отстрани. А отпред пътуваха също двама.
Бях със завързани очи и нищо не виждах, но по специфичните завои усещах посоката, в която се движим. Пътувахме не повече от 35 минути, минахме през околовръстното, през Бистрица. Така усещах, че се движим, а по-късно се оказа, че наистина не съм загубил ориентация.
През цялото време в микробуса се чуваше радиостанция. Но не можех да преценя дали слушат полицейските честоти, или поддържат връзка с други хора от бандата. Някъде на пътя между Бистрица и Железница спряха микробуса на открито. През това време ме бяха буквално разкичили - свалиха всичко от мен, златен синджир, халката от пръста, портфейла с пари, документите и кредитни карти, разрешително за оръжие. Златния часовник го скъсаха, защото нещо не можаха да го откопчаят.
Когато спряхме на откритото място, пуснаха радио "Хоризонт" и го увеличиха. След малко ми събуха обувките и аз останах бос.
Изведоха ме от буса. Чух двигателя на друга кола, в която ме прехвърлиха. Бях с качулка и не можех да виждам, но ми се струваше, че е "Лада Нива". Двама души ме хванаха и както си бях бос, ме сложиха в багажника.
Затвориха и потеглиха. Пътувахме не повече от 10-ина минути до къщата. Свалиха ме от колата отново двама души и ме поведоха под ръка.
Белезниците ми бяха закопчани зад гърба. Направи ми впечатление, че както стъпвах бос по нещо като лош асфалт, оттам директно влязохме в двор. Явно пътят минава точно до къщата.
Влязохме вътре, минахме през едно затворено помещение и се спуснахме по стълби надолу с дясно въртене. По-късно видях, че по стълбите имаше дървена ламперия. Вкараха ме в нещо като мазе.
Сложиха ми тапи в ушите. Качулката на главата си остана. Вързаха и краката ми. Сложиха на всеки крак по една голяма метална скоба и ги вързаха с гумирано въже за теглене на коли за една халка върху специално отлято за случая бетонно блокче. Върху това блокче аз изкарах следващите 24 часа или може би 48 часа. Те не ми казаха нищо. Само, преди да излязат, един от тях ми просъска в ухото:
"Недосегаеми, а?!" Явно имаше предвид мен и фирмата "Литекс".
Оставиха ме в тъмното, без никой нищо да ми обясни. Не можех да преценя колко време е минало. Не ми даваха нито храна, нито вода. Нито да отида до тоалетната. Не можех да спя. Бях вързан като куче до стената. Можех да мръдна не повече от метър и половина.
Камелия Бончева:
Прибрахме се със сина ми Ангел горе и той тръгна да си ляга, защото беше много изморен. Беше ходил на тренировка, преди да отидем да гледаме мача. По едно време обаче аз се усетих, че мъжа ми го няма. Минаха 10-15 минути, а той не се прибираше. Погледнах през прозореца - колата бе паркирана.
Три дни по-рано той беше претърпял малка хирургическа интервенция. Даже имаше рана с дренаж и превръзка. Първо си помислих, че може да е влязъл в денонощната аптека, за да си купи лекарства. Звъннах му на двата телефона - първият изключен и вторият изключен. А това е много неприсъщо за него. Дори и нещо да му се наложи неочаквано, той винаги ще ми звънне, за да не се притеснявам.
Вдигнах малкия и му казах: "Ставай! Татко ти го няма! Слез до аптеката, за да видиш дали не е там." Той отиде веднага и ми се обади, че го няма там. Казах му да се качи пеша по стълбите да види дали не е някъде там. Можеше да му е станало нещо лошо, все пак живи хора сме. Детето се качи горе и каза: "Мамо, никъде го няма!"
Вече тогава разбрах, че е станало нещо лошо, и много се уплаших. Първата ми реакция беше да завъртя на едни наши приятели, с които бяхме преди това вечерта. Те обаче се чудеха какво да ми кажат. След това веднага се обадих на Гришата (Гриша Ганчев - бел.авт.). Той ми вика: "Ангел да не е пиян, някъде да е отишъл?" "Не - казвам, - абсурд."
Тогава той ме посъветва веднага да се обадя в полицията. Звъннах им и те пристигнаха на място да правят оглед около паркираната кола долу. Бяха от Седмо РПУ. Тогава малкият ми син се сети, че като сме пристигнали пред блока, е видял фарове на автомобил съвсем наблизо, аз въобще не ги бях забелязала. В крайна сметка това не е нещо неестествено. Тогава се оказа, че и камерите на аптеката от седмица не работят.
Беше ужас. Правеха огледи. На сутринта отидох в Седмо РПУ, за да пусна жалба при дознател, и те го обявиха за общодържавно издирване.
Цели две седмици обаче от него нямаше ни вест, ни кост.
Не знаех жив ли е, умрял ли е, отвлечен ли е.
Ангел Бончев, затворен в мазе на 7 км и 640 м по въздух от дома си:
Държаха ме доста време в мазето, без някой да влезе. Искаха явно да ме оставят с впечатлението, че съм абсолютно сам там. Явно очакваха, че ще буйствам, и искаха да ме пречупят. Не виждах нищо от качулката. А от тапите ушите ми започнаха да бучат.
Не знаех колко време е минало - ден и половина или може би два дни. Не знаех дали е ден, или нощ. Даже и тоалетна не ми дадоха. Нито храна, нито вода.
Когато ме отвлякоха, имах 12-сантиметрова рана от операцията на фистула на таза. Аз няма да крия, че първия път нарочно се изпуснах в бельото си, защото знам, че урината заздравява раните. Най-силно обаче ме тормозеше, че нищо не ми казват.
В един момент не издържах и започнах да викам. След известно време един от тях влезе в мазето. Обясних му, че белезниците са се впили в ръцете ми.
Течеше ми кръв вече втори ден.
Исках да ми ги отпуснат. Той каза: "Не може! Шефовете казаха - не!" Говореше тихо, шептейки, за да не мога да разпозная гласа му впоследствие. До появяването им долу в мазето бяха най-гадните ми моменти. Или поне така си мислех, защото не знаех какво ми предстои.
На четвъртия-петия ден ми сложиха химическа тоалетна. Казах им за операцията и единият ме накара да му я покажа. Като видя, извика изумен: "Ей! Ти си с дупка, бе!" Тази рана там ми зарасна, в мазето.
Само че зарасна от вън на вътре и след точно една година се наложи нова операция.
След като ми сложиха тоалетната, започнаха да ми дават и храна. Някакви сандвичи, които бяха отвратителни, но на мен и без това въобще не ми се ядеше. За общо над 50 дни плен ми бяха дали и два пъти кисело мляко. На петия ден ми оставиха анцуг, за да си сменя панталона, защото беше окъсан. Сложиха ми и някаква печка духалка, вечер ставаше студено.
След петия ден вече не ме принуждаваха да седя върху бетонното блокче. Сложиха едно дървено пале. Върху него имаше мокет.
Другото, което се случи на петия ден, беше, че ми преместиха ръцете вече отпред с белезниците. Понеже се страхуваха да не се съпротивявам, ме караха в такива случаи да легна по корем. Единият от тях, вероятно въоръжен, стоеше до вратата, а другият до мен ми местеше белезниците. Добавиха и още едни белезници, за да ги удължат, и така вече можех да се обслужвам и сам.
Качулката беше от някакъв гумиран плат, плътно прилепнала към главата ми. Започнах да си търкам главата в стената още от първия ден, за да я надигна малко по малко. Може би след 6-ия ден - така си извоювах правото да бъда без качулка. Махнаха я и те влизаха при мен с качулки. Аз в началото гледах само надолу, за да не ги видя. После вече знаех, че винаги са с маски, и си гледах към тях.
Те влизаха да ми носят вода в пластмасово шише, което пълнеха от чешма в къщата. Понякога не изчакваха водата да се изтече и тя беше топла. Особено в началото. Мисля, че го правеха нарочно. В първите две седмици, като влизаха, не знаех какво ще се случи - храна ли ми носят, или ще ме гърмят.
При един от разговорите ми изсъскаха: "Ние сме с крачка напред пред всички! Ако искаме, и президента ще отвлечеме!"
Вече когато нямах нищо върху очите, успях да разгледам мазето. Беше вкопано на 2 метра под нивото на земята и още 50 сантиметра отгоре. Там беше и прозорчето. Върху него обаче бяха залепили нещо като изкуствена трева и само през една малка дупчица се процеждаше лъч светлина. Мазето беше голямо - 7 м на около 4 м.
В единия край имаше стелажи с разни буркани. От тях ме делеше метална решетка като параван. Входната врата беше в ъгъла срещу моя. Срещу мен видях и камерата, с която ме наблюдаваха денонощно.
Вече ми бяха казали да гледам към камерата и ако искам нещо, да си вдигна ръката.
Първоначално, като им дадях знак, идваха веднага. После обаче усетиха, че започвам да се окопитвам, и почнаха нарочно да се бавят. Аз след 7-8-ия ден, като се поуспокоих, започнах да мисля как мога да избягам, въпреки че бях много здраво окован - за ръцете и краката. Започнах отново да ги подпитвам: "Абе, хора, кажете какво става?" "Ще ти кажем. Става въпрос за пари", малко по малко започнаха да ми отговарят.
Обясниха ми, че голям шум се е вдигнал покрай мен в медиите. Бил съм много известен. Поискаха ми телефони на Ганчев, на Камелия, на шофьора ми Мето. Казах им: От моите джиесеми можете да извадите всичко. "Твоите телефони вече ги няма", ми отговориха.
През определен период от време ми казваха: "Този или онзи телефон не отговаря, дай някой друг." Отвърнах им: "Не мога да си спомня други. Давам ви телефона на шофьора ми и този на Камелия."
Вече около 10-ия ден ми казаха какъв откуп искат за живота ми и аз щях да изпадна в шок. "Тоя твоичкият, имаха предвид Гриша Ганчев, 10 милиона евро ще даде ли?" - попитаха ме и направо изстинах.
Камелия Бончева, София:
Две седмици нямахме никакъв знак от Ангелов. Даже и в НСБОП не ме бяха викали, въпреки че те вече бяха поели разследването от Седмо РПУ. На 15-ия ден, беше събота или неделя, си стояхме вкъщи със сина ми, когато получих SMS на мобилния си телефон: "Изпрати ни номера на мобилния телефон на шофьора на Ангел.
Ако той слуша и изпълнява, всичко ще бъде наред."
Пратих го веднага. Не знам какво е направил шофьорът, след като е получил съобщението, защото след малко получих нов SMS от тях: "Този е пълен идиот. Изпрати телефон на Гриша Ганчев." Ние с него поддържахме непрекъсната връзка. Обадих му се и той каза да им пратя неговия номер.
В следващите две седмици те преговаряха с Гриша Ганчев. Бяха му поискали първоначално 10 млн. евро в купюри от по 20. Явно не си даваха сметка, че обемът на тези пари щеше да бъде колкото ТИР.
Ангел Бончев, в мазето на къщата в Бистрица:
В един момент времето се проточи доста и нищо не се случваше. Една вечер, беше след 20-ия ден, в мазето влязоха общо четирима души.
Накараха ме отново да легна по корем на пода. Нахлузиха ми качулката отново на главата. Обърнаха ми ръцете отзад.
Държаха ме двама души. Усещането беше отвратително, защото си мислех дали няма да ме гръмнат в главата.
Тогава усетих как ми биха инжекция във фалангата на ръката. Почти веднага разбрах, че е упойка, защото пръстите ми започнаха да изтръпват. И влезе единият от тях...
Как Румен Гунински излъга Наглите, че е Иван от Пазарджик, и те за малко да го пуснат - четете в следващ брой
Виж още Отвлечете ме да вземем пари от вуйчо, Затворник грабител разкрива Наглите пред министъра, 14 дни Наглите крият двама отвлечени, Режат пръст на Краус, за да вземат 300 хил.
Търсете книгата “Наглите” на сергиите с в. “24 часа” - 300 стр. разкрития за бандата само за 7 лв.
