Фамилията ми живее в 7 града на 3 държави
- Наскоро навършихте 83 години. Как се чувствате, г-н Костов? Как преминават дните ви?
- Вярно е, навърших 83. Съпругата ми Наталия и тя навърши 80, така че си правим компания в осмото десетилетие. На крака сме и двамата. Значи сме добре. Дано така да продължава.
А дните - отминават си, както им е ред. След нас са синът, дъщерята, подир тях снаха, зет, внучки, внуци, а от няколко месеца се радваме и на правнуче. Надяваме се да го последват и други.
Целият този “наш си свят” е пръснат по учение и по работа в седем града в три страни - Франция, Англия и САЩ.
Допреди две години
имахме
“представител”
и в Русия
Тази “фамилна география” определя и главното ни занимание с Наталия.
Гледаме да използваме всяка възможност да посетим или да приемем някого от по-младите. И като се добавят и пътуванията ни до Пловдив и София, за да се видим и разговорим със скъпите ни роднини и приятели - годините все ни се струват някак по-кратки в сравнение с тези от младостта ни.
- Срещате ли се и общувате ли с други българи във Франция?
- По-рано общувахме повече. Главно с хора от нашето поколение. Но с годините те оредяват. А “пенсионерското битие” ни предлага рядко поводи за срещи с млади хора извън нашия си семеен кръг.
- Следите ли политическия живот в България?
- Стремя се да го правя. Но и най-усърдното и професионално наблюдение отдалеч не може да компенсира обстоятелството, че не живея постоянно в България. Т.е. гледам с критичност и резерва и на моите собствени преценки.
- Какво напоследък ви прави най-силно впечатление за ставащото в страната?
- Повторението на
политическия модел
от десетилетията
преди 1989 г.
В трите десетилетия на “Тодор-Живковия социализъм” управляващите абдикираха от дълга да мислят и разсъждават самостоятелно за националната съдба и за политиката, която е нужна на България.
На първо място се издигаше верността към Москва и думата на последната се смяташе, че прави излишно - и дори вредно - всяко самостоятелно мислене. Сега същата схема, с някои присъщи на деня декорации, се прилага спрямо Брюксел и Вашингтон.
Не твърдя, че няма отделни личности, които мислят самостоятелно. Имаше такива, които успяваха да го правят и преди 1989 г. Говоря за повтарящ се модел в поведението на хората, поели отговорността да управляват България.
- Посетихте ли българската изложба в Лувъра? Какво е впечатлението ви от видяното?
- Разбира се. Как иначе. Добре подредена, както всяка друга изложба в парижкия Лувър. Не изпитах особено вълнение, може би защото почти всичко показано съм го виждал вече у нас.
И моето мнение е, че всяка творба на изкуството е за предпочитане да бъде видяна в “родното й място”. Там, убеден съм, тя говори по-силно и стига по-дълбоко в душата на всеки.
А големите музеи, било то Лувърът, Британският, Ермитажът и т.н., са преди всичко паметници за прослава на определена държавна мощ. И удобна форма за организиране потока на международния туризъм.
Все пак струва ми се, че е могло повече да се направи, за да се използва тази изложба и се разкаже за цялостния принос на българските учени за “откриването на траките и тяхната цивилизация” в рамките на последния век. Не зная дали не е имало разбиране и стремеж от българска страна, или не е намерен успешен баланс със страната домакин на изложбата?
- Да се върнем 40 години назад. През 1977 г. искате политическо убежище и заживявате във Франция. Преди това сте и кореспондент на “Работническо дело”, и на Комитета за телевизия и радио. Как преодоляхте носталгията?
- Не мисля, че носталгията е нещо, което може да бъде преодоляно. Просто, ако по някаква причина решаваш да не извървиш обратния път, трябва да приемеш да живееш с нея. Да намериш начин да я носиш на гърба си, в главата си, в сърцето си. И въпреки тежестта и болката да вървиш по пътя си.
- Трудно ли взехте решението за политическо убежище?
- Емоционално - много трудно. Струва ми се, че в дългия ни общ път с Наталия нямаме друг спомен да сме плакали заедно цяла една вечер. Рационално - сравнително лесно.
Имах ясно
политическо виждане
и убеждение
защо предприемам тази стъпка и какво точно искам да направя. А именно да изнеса публично определени съждения и оценки за политиката на управляващата тогава комунистическа партия и за съдбата на България.
Изборът ми се споделяше от Наталия. Децата ни бяха с нас. Имахме необходимата информация и връзките, за да поставим решението си в процес на изпълнение при минимален риск от изненади.
Последвалите години ни показаха, че общо взето не сме се излъгали в нищо съществено в дните на юни 1977, когато поехме пътя на политическото емигрантство.
Разбира се, сега, почти 40 години по-късно, за много неща бих могъл да си кажа - ако знаех това, ако очаквах онова и т.н. Но зная, че ако съм при същите условия и обстоятелства, бих повторил тогавашната си крачка.
- Родителите и близките ви имаха ли проблеми с властите в България заради това? Пострадаха ли по някакъв начин?
- Да, някои от нашите близки са имали доста неприятности в професионален и въобще житейски план. Но все пак тези репресивни действия са останали на сравнително по-умерена степен от това, което беше практика на режима при подобни обстоятелства.
Може би е било резултат на обстоятелството, че още от самото начало нашият случай придоби медийна тежест.
- През 1978 г. в разстояние на 12 дни вие и писателят Георги Марков сте атакувани с еднакво оръжие - сачма с диаметър 1,7 милиметра, изработена от сплав от платина и иридий и пълна с рицинова отрова. Защо вие оцеляхте, а Марков умря?
- Спомням си добре, че баба ми, когато бе на моята сегашна възраст, казваше в отговор на подобни въпроси - така е било писано! И смяташе, че нещата са ясни и няма какво да се добави.
Дали щеше да каже същото, ако беше жива през 1978 г.? Навярно. Убедеността, че каквото се случва, “е писано”, няма граници във времето. На мен през есента на 1978 г. един специалист от Скотланд ярд ми каза, че и при най-силни отрови, като рицина например, се случват индивиди, които ги понасят и, както се казва, “прескачат трапа”.
Предложи ми да ме изследват, за да видят дали такъв е случаят. Казах му, че не съм толкова любопитен и ми стига задоволството от това, че съм оживял.
Много години
по-късно моят
добър познат
Аркади Ваксберг,
в книга за активността на съответни поделения на КГБ, която излезе и на български, се спира и на този въпрос. Според него при атентата срещу мен се оказало, че отровата не е била добре премерена и аз оставам жив.
При атентата срещу Георги “грешката” е била “поправена” и той не се спасява. Мисля, че и едната, и другата хипотеза звучат убедително. Разбира се, причината може да е и нещо съвсем друго.
- Френските служби разследваха ли вашия случай?
- Във Франция официално разследване по атентата срещу мен не е водено. При положение, че бях останал жив, за да има някакво разследване, трябваше в полицията да има оплакване от моя страна. Аз в никой момент не се оплаках в полицията, че срещу мен има нещо.
Нито след атентата срещу мен, нито след този срещу Георги Марков. Водех се от съображението, че колкото по-малко работа имам с официалните френски служби, толкова по-малка ще бъде вероятността да попадна в ръцете на някой френски функционер, който работи за съветското или българското, или чешкото и т.н. разузнаване.
Впрочем разкриването в последвалите години на дейността на вербуван от КГБ агент в горните етажи на ЦРУ ми потвърди напълно основателността на моите опасения.
- А след смъртта на Марков Скотланд ярд поинтересува ли се от вас?
- Преди атентата срещу Георги Марков аз си бях решил да не съобщавам никому за случилото се с мен. Още повече че високата температура и големият оток върху гърба ми вече отминаваха. Т.е. вярвахме с Наталия, че най-страшното е отминало, организмът ми се е справил с инфекцията без лекарска намеса.
Когато обаче разбрахме от колеги журналисти за случилото се с Георги на моста “Ватерло”, сметнах, че има вероятност двете събития да са свързани. И споделих в английския печат за случилото се с мен в парижкото метро почти две седмици по-рано.
Тези мои изявления
предизвикаха
интереса на
Скотланд ярд
и техни представители дойдоха в Париж. Френските власти оказаха съдействие на английското следствие, както е международната практика.
Сачмата, която лекарят хирург извади от гърба ми, предизвика достатъчно интерес у английското следствие, за да се вземе решение за ексхумация и повторна аутопсия на Георги Марков.
И при тази именно втора аутопсия и от тялото на Марков бива извадена идентична по размери сачма. Изследванията доказват, че и двете сачми са носили рицин.
- В България се изписа много за случая с Марков. Но защо Скотланд ярд продължава да мълчи по случая и да пази в тайна архивите си?
- Ценя много високо публикациите специално на Христо Христов за съдбата на Георги Марков. Мисля, че той направи всичко, което можеше да се направи със средствата на разследващата журналистика. Засега.
Мое лично убеждение е, че нито българските архиви, нито английските са казали всичко, което може да се каже по този случай. И не само по него. Затова,
защото така
наричаната студена
война съвсем
не е отминала
Продълженията й са по-актуални, от когато и да било. Така че не изключвам възможността в някой момент и по това паметно дело да чуем нещо ново.
- Вие познавахте ли се с Георги Марков?
- С Георги Марков в София, преди да емигрира, се знаехме просто като професионалисти - той писател, аз журналист.
Той ме потърси от Лондон и установихме връзка веднага след като поисках политическо убежище във Франция. С Дянко Сотиров двамата ми предложиха работа в ВВС в Лондон.
Предпочетох да отида в “Свободна Европа” в Мюнхен, което ограничи поводите за контакти помежду ни. През юли 1978 г. Георги Марков ме предупреждаваше да внимавам, защото българската ДС готвела атентати срещу нас.
Знаейки правилата в ДС, аз бях по-скоро учуден от факта, че вече година как бях поискал политическо убежище, а ДС не се беше още манифестирала с някаква репресивна акция срещу мен. Какво остава за Георги Марков, който вече няколко години четеше по “Свободна Европа” своите “Задочни репортажи”.
- Според вас той бил ли е агент на ДС?
- Не зная. За мен “агент е на ДС”, или “не е агент” няма стойност. Значение според мен има това какво е правил един или друг, какви са били мотивите и последиците от действията му. И дори когато от някои архиви извадят документ за нещо, съвсем не съм склонен да го приема само защото е от архив. Още повече този ми резерв се отнася за архиви на секретни служби. Които и да са те.
Няма секретна служба, чиято първа цел да е истината. Всяка секретна служба гони определена политическа цел. И ако в даден момент истината й пречи, толкова по-зле за нея.
- Кога разбрахте за смъртната присъда срещу вас?
- Всеки момент след юни 1977 г. съм смятал, че съм осъден в България на смърт. Такова беше правилото в ДС и аз не виждах защо то не би било приложено към мен.
Някъде през 1990 г. намислихме с Наталия да посетим България. Отправих запитване има ли някаква пречка, има ли претенции към мен. Отговори ми се, че няма нищо, съдебното ми досие е чисто. Обърнах се към кабинета на президента Желев и помолих да направят по-щателна проверка, защото не исках да дам повод на някой фанатик на режима да приложи “законна присъда”.
Прав сте, отговориха ми, има произнесена срещу вас задочно присъда на смърт от таен съдебен състав. Президентът Желев ме помилва с президентски указ и така връщането ни в София на мен и Наталия се осъществи легално и без проблеми. По-късно се състоя процес и присъдата беше отменена като произнесена при нарушение на изискванията на действащата през 1978 г. конституция.
- След 1989 г. се връщате в България. Нямаше ли опасност да пострадате?
- Винаги има опасност човек да пострада. Дори и ако нищо не върши, а само си върви кротко по улицата. Не съм бил никога, както се казва, луда глава, но и никога не съм се отказвал да направя онова, което съм смятал за необходимо. Стремил съм се, и се стремя и сега, да гледам с добре отворени очи къде стъпвам. По-нататък - каквото дойде.
- Как тогава възприемахте промените, които започваха след 1989 г.?
- Още при първото ми идване в България след 1989 г. се оформиха у мен
две резерви към
процеса
на промените,
които си останаха непроменени ето вече четвърт век.
Първата се отнася до наследството на предишния режим. Промените се обявяват и се гледа да бъдат реализирани при пълно отричане на направеното от режима до 1989 г.
Моето гледище беше, че трябва добре да се прецени и запази всичко положително и от тази основа да се върви по-нататък.
Втората резерва беше до това как, с каква обществена конфигурация трябва да се осъществяват промените. Убеден бях, че трябва да се изгражда колкото се може по-широко обществено обединение за реализиране на демократизацията на българското общество. С обезателното участие в това обединение, рамо до рамо, както се казва, на комунисти и на хора, репресирани от предишния комунистически режим.
Тези си идеи изразих на митинг на СДС на площад Св. “Александър Невски”. Посрещнати бяха с достатъчно ясно “Уууу!”. Посещението ми в ръководството на СДС беше отменено и повече не получих покана да говоря на митинг на СДС.
- Как оценявате промените и ситуацията 25 години по-късно?
- Продължавам да мисля, че отношението към наследеното от преди 1989 г. и изграждането на максимално широко обществено движение за една национална политика са двата ключа за успешното развитие на България в сегашния век.
Това, че мнозинството от българските политици - по собствено убеждение или подведени - избраха и по двата проблема да заложат на националния нихилизъм и разединението, предопредели онова познато на всички ни развитие на България, което я постави по много показатели на последно място в Европейския съюз.
25 години са много в един човешки живот и съвсем кратък миг в пътя на човечеството. 1989 г. беше много отдавна и токущо - зависи от гледната точка. Светът дори е не на прага, а вече прекрачва в терена на третата индустриална революция. Наред с нея и във връзка с нея се развиват и амбициозни стъпки за нова реализация и ново място в историята на един небивал досега по население и територия евразийски гигант.
Бъдещето на България ще се определи до голяма степен от способността и амбицията на съвременниците да осъществят един нов синтез между виждането и разбиранията за последните 25 години и това накъде гледа и накъде се опитва да върви светът.