Случаят, за който има най-малко информация в документите на Служба 7, е заведен под кодовото име "Хамлет".
Името на човека е заличено, но докладна записка за работата на тайното звено през 1967 г. твърди, че е бивш оперативен работник, който не иска да се завърне в България. Документът твърди, че дължал на държавата около 20 000 долара, а жена му била уличена в услуга на гръцкото разузнаване. "Проведоха се редица мероприятия за
довеждането им по доброволен начин - безрезултатно. Сега се изучава обстановката около тях и възможностите за реализиране на разработката", пише в информацията.
От отчет за работата на тайната структура през 1969 г. се разбира, че човекът се казва Тодор или Теодор Делчев Димитров, живее заедно със съпругата си в Женева и двамата не искат „да се завърнат, без да са се обявили за изменници на родината".
От този материал се разбира, че разработката се води по "специален план", а целта продължава да е същата - "довеждането им в нашата страна". Четирите задачи, които се предвиждат, били контакти на различни агенти с цел „успокояването на обекта". Сред тях са агент "Роженски" в Женева и доверената връзка "Христов" в Москва.
"Ще се влезне във връзка с унгарските другари и (ще се) изяснят възможностите им за оказване на помощ по разработката, тъй като за главен шеф на "Хамлет" е назначен унгарски другар", пише в плана. Предвижда се и използването на българската резидентура в Швейцария.
В по-късните документи на отдела тази разработка не фигурира. От отчет за 1969 г. става ясно, че е предадена на друг отдел, което значи, че е решено към „Хамлет" да не бъдат прилагани остри мероприятия.
Кой е „Хамлет"? Проучване на „24 часа" показа, че това всъщност е Теодор Димитров -
българинът, който през 2002 г. завеща на България милиони в пари и имоти, а наследниците му дълго водеха дела, за да докажат, че волята му е манипулирана, но без успех.
Димитров заминава за Швейцария през 1958 г. напълно легално. България за първи път се отваря за идеята наши граждани да работят в световни организации, става ясно от архива на МВнР. Димитров печели конкурс за служител в Международната организация по труда в Женева. През 1960 г., пак с конкурс, започва работа в библиотеката към Европейската служба на ООН. След няколко години в Швейцария Теодор Димитров не само отказва да се завърне в родината, но и да превежда част от заплатата си тук, както изисква постановление на Министерския съвет №267 от декември 1959 г. Според документа българските международни служители трябва да внасят в държавния бюджет онази част от възнаграждението си, която надхвърля получаваното от българските дипломати. Вероятно затова в документите пише, че Димитров е злоупотребил с 20 000 лв.
Отказът да се прибере в родината и да отчислява за държавата част от заработеното в Женева вбесява началниците му и те започват да търсят начин да го върнат. Така го предават на тайната служба за остри мероприятия.
Последното му идване в родината е през 1963 г., разказва брат му Иван Делчев Димитров. Няколко пъти бил викан в МВР, но не споделял с близките си за какво са говорили. "Виждахме, че е притеснен, но не казваше нищо. Досещахме се, че може би го притискат да се завърне, но не сме го чували от него", споделя брат му.
Няколко пъти след това близките му го канели да си дойде отново в родината, но напразно. "Отклонява поканите. Вероятно е имал вътрешен страх да не го ликвидират или да го задържат и да му попречат да се прибере в Женева", казва брат му Иван Делчев.
През 1969 г. тайният спецотдел за мокри поръчки предава разработката "Хамлет" в друго звено на Първо главно управление на Държавна сигурност, става ясно от документите. Отказът им да върнат емигранта насила в България вероятно е мотивиран от активната дейност, която той развива в полза на родината. Това съвпада с интереса на българските служби. Те се отказват от намеренията си да го върнат на всяка цена в България, но продължават да го следят под лупа.
Някогашният журналист от "Поглед" Енчо Господинов разказва интересна история. Когато през 1984-1985 г. отива командировка в Женева, му се удава възможност да интервюира Димитров. "Той бе един от най-интересните хора, които съм срещал - рядък патриот и голям българин", признава Господинов.
Веднага след излизането на интервюто в „Поглед" при Господинов пристига цивилен човек с моторетка и започва да го разпитва защо е избрал да пише за емигранта. Господинов чистосърдечно признава, че го е направил по съвета на тогавашния постоянен представител и на първия секретар на мисията на ООН в Женева Константин Телалов и Иван Сотиров. "Така и не разбрах какво точно ги притеснява", казва Господинов.
Димитров умира през август 2002 г. в Женева. Оставя на България невероятно наследство - къща в престижния квартал Шамбези в Женева, имението в Жекс, над 50 000 книги, сред които много старопечатни, повече от 500 икони, произведения на изкуството, древни статуетки и гравюри. Това едва ли щеше да стане, ако ДС не беше го извадила от плановете на тайната Служба 7.
Братът Иван Делчев: Отказваше да приема храна от България
- Г-н Делчев, знаехте ли, че брат ви Тодор Димитров е бил мишена на спецотдел за т.нар. остри мероприятия, създаден през 1963 г.?
- Не, от вас чувам.
- Целта е била насилственото му връщане в България. Разработван е под кодовото име "Хамлет" между 1967 и 1969 г.
- Не съм знаел за това.
- Не сте ли чели досието му?
- Не, струваше ми се доста дълга процедурата.
- Изненадан ли сте?
- От една страна - да, защото добре си спомням няколко случки от този период. Семейството ми никога не е било притискано, никога не сме имали проблеми. През 1966 г. бях назначен за директор на Завод 12, който по-късно стана завод "Средец". Той произвеждаше електро- и мотокари, които продаваше в десетки страни по света. В този завод имаше и специално производство. За да бъдеш назначен, се правеха дълги проверки. През 1968 г. бях на специализация в заводите на "Рено" във Франция. Как са ме пуснали, ако срещу брат ми са били планирани акции?
- Може да са ви използвали да го убеждавате да се върне. Срещнахте ли се тогава с него?
- Не.
- Не са ви поставяли задачи?
- Не.
- Как си го обяснявате?
- Мисля, че плановете, за които говорите, са били готвени на ниско ниво в МВР. По-горе едва ли е имало такива планове. През 1971 г. бях назначен с решение на ПБ за зам.-министър на машиностроенето, какъвто бях до 1991 г.
- Според документите през 1969 г. разработката за брат ви е прехвърлена в друг отдел...
- През 1972-1973 г. бе прието решение на Политбюро на ЦК на БКП, според което на ръководна длъжност във външнотърговските организации не могат да бъдат назначавани хора, които имат роднини невъзвращенци на Запад. По онова време другият ни брат, Георги Делчев, бе зам.-директор на "Рудметал". Извикаха го в МВР да му съобщят за това решение. Той много се ядоса и отиде на тази среща с копие от паспорта на брат ни, което доказваше, че Тодор не е невъзвращенец. Той никога не е имал двойно гражданство. До смъртта си през 2002 г. остана български гражданин. Така Георги остана директор на "Рудметал", а през 1973 г. го пратиха търговски аташе в Бразилия.
- Значи нищо не ви е карало да мислите, че готвят остро мероприятие?
- Не е съвсем така. Имаше случки, които започвам да си припомням, когато ми казвате за документите. Брат ми се завърна за последно през 1963 г. Тогава няколко пъти го викаха в МВР.
Виждахме, че е притеснен, но като го питахме, не казваше нищо. Вероятно са го притискали да се върне, но не са успели. Няколко години по-късно, след като се установи трайно в Швейцария, не искаше да приема никаква храна, която опитвахме да му изпращаме чрез заминаващи в Швейцария хора. Казваше: "Не ми пращайте луканки и кашкавал. Те не са екологично чисти - такива работи не ям и ги хвърлям." Това са ми разказвали близки, които са били при него. Хвърлял ги направо в коша. Изглежда е
имал съмнения, че може да го отровят.
- Има още един човек, срещу когото е работил отделът за остри мероприятия, който разказва случка с луканка, пратена от България. Когато я хвърлил на улично куче, то агонизирало и умряло.
- Мисля, че брат ми е имал информатори, които са го предупредили да се пази. Намерихте ли в документите информация дали е работил за българските служби?
- Пише, че е бил оперативен работник.
- Откровено казано, съм изненадан. През 1958 г. той води голяма битка, за да замине за Швейцария. Бе спечелил международен конкурс по линия на ООН в Женева, но българската страна искаше да прати сина на някакъв партизанин. Тогава швейцарците настояха да замине брат ми. След като това стана, може някой да се е опитал да го направи оперативен работник, но той бе свободолюбив и независим от никого. Затова
не допускам да се е поддал да му възлагат задачи.
- Как си обяснявате, че е привлякъл интереса на отдела за остри мероприятия, а после се е спасил от него?
- Откровено казано - не знам. Брат ми бе много интересен човек. От една страна - очевидно не се е подчинил на общите правила, а ъ от друга беше и докрай си остана голям патриот. След 1963 г. не се е връщал в България, но никога не се отказа от родината си и докрай работи за нея.
