Как бе разбулена една научна мистерия и слуховете за отравянето на Георги Димитров станаха истина
Имам съмнения, че Георги Димитров е отровен. За съжаление, нямам нито време, нито средства да подкрепя съмненията си с факти. Но ако някой се заеме със сериозно изследване, истината може да излезе на бял свят.”
Гласът на доц. Петър Гълъбов звучи примирено. Изглежда, не очаква реакция. Тогава, през 1999 г., две години преди смъртта си, той бе един от малкото, които знаеха всичко за мумията на Георги Димитров.
Баща му – патоанатомът проф. Георги Гълъбов, се бе грижил за балсамираното тяло на Димитров в мавзолея в центъра на София близо 30 г. – от 1954 до 1982 г. Синът бе поел щафетата и посветил на мумията почти 16 години.
“А каква е истината за Димитров?”, питам с наивна увереност, че ще я науча на момента.
“И аз се чудя – отговаря Гълъбов-младши. – Може да се разбере при задълбочено изследване на мозъка. Ако се намери някой, който да го направи...”
Мозък ли? Нали тялото на Димитров бе погребано през 1990 г.? Да не би някой да е запазил нещо?
“Да, отрязах
един кичур коса
и взех мозъка,
който се пазеше в една каса в лабораторията под мавзолея”, уточнява Гълъбов.
“А къде са те сега?”, питам нетърпеливо.
Доцентът става иззад бюрото в кабинета си, прекосява стаята, отваря един стар шкаф и казва: “Ето ги!”
Не вярвам на очите си! Искрено съжалявам, че нямам камера и микрофон в ръцете си, за да запечатам този миг!
В гласа на Гълъбов-младши вече има искрена радост, че някой се интересува от темата. Има и много повече от плаха надежда, че най-после някой иска да помогне в изясняването на истината.
До този момент рафтовете и колбите в лабораторията не са нищо повече от скучен научен интериор. И изведнъж – не е за вярване – част от редовия академичен пейзаж се превръща в уникална филмова лента. На най-горния рафт на стария шкаф се мъдри гигантска стъкленица, в която плува също толкова гигантски мозък.
Преди да успея да кажа каквото и да е, доцентът сваля тежката стъкленица от шкафа и тя се озовава на плота пред нас. Разбирам, че ученият е напълно сериозен в надеждите си.
“Това мозъкът
на Димитров ли е?”,
питам слисано. Глупав въпрос, разбира се. Но не беше за вярване, че каквато и да е частица от историческа личност като Димитров може да стои в този остарял шкаф в този също толкова овехтял кабинет, без да се разчуе, както – мислех си тогава – подобаваше за подобни “експонати”. Особено пък когато имаше съмнения за отравяне... Изглеждаше странно, че никой досега не беше се поинтересувал и не бе пожелал да разбули истината.
Оказа се, че доцентът е “наследил” стъкленицата от баща си. “Наследил” в случаи като този, разбира се, не е най-точната дума. Научните наследства се предават от експерт на експерт. В този случай експертите бяха баща и син.
След като от УБО прибрали целия инвентар на мавзолея при погребването на Димитров през юли 1990 г. и никой не потърсил стъкленицата с мозъка, младият Гълъбов се погрижил да я запази и да я прибере в кабинета си в БАН. И пак заради съмненията си малко преди изнасянето на тялото към Централните софийски гробища решил да отреже и кичур коса.
Помнех тези къдрици. Всеки човек на средна възраст поне няколко пъти бе влизал в мавзолея на Димитров в младежките си години преди 1989 г. През част от онези години бях дете и освен от студ умирах от ужас да погледна мъртвеца зад огромния стъклен похлупак. Този ужас ме сковаваше още от влизането, където опънати като струни седяха денонощно двама гвардейци. Продължаваше навътре по тъмния коридор, където ставаше все по-студено. И тотално ме парализираше, когато се озовавах
в залата с
осветения
в сумрака саркофаг
Този наистина кратък път, слава богу, бе достатъчно дълъг, за да ми помогне да се окопитя. И накрая, въпреки ужаса, любопитството винаги надделяваше. Вторачвах се поне за кратко в осветеното лице и се чудех как са запазени косата, мустаците, ръцете. Лицето, кожата, къдриците бяха съвсем като истински. Сега виждах същите тези къдрици на няколко сантиметра разстояние. И... да – любопитството отново надделя.
Час по-късно, когато се връщах към редакцията на “24 часа”, бях убедена, че мистерията, която тормози доцента, наистина е интригуваща. Нямах търпение да я разбуля час по-скоро. Продължавах да се учудвам, че 9 години след погребението на Димитров никой не бе го направил. Ако Вожда не е отровен, това не само щеше да даде научен покой на доц. Гълъбов, но щеше да сложи веднъж завинаги край на слуховете и спекулациите, които, както разбрах по-късно, са бродили през годините.
“В нашия институт нямаме подходяща техника. Но мога да дам материал на Института по криминалистика и криминология към МВР. Те имат апаратура, с която може да се улови и най-малкото количество отрова. Имат и много добри системи за ДНК анализ”, окуражи ме Гълъбов, преди да ме изпрати от кабинета си.
Сега доцентът
и “24 часа” имаха
историческия шанс
да потвърдят или отхвърлят спекулациите. И за това се искаше съвсем малко – само да организираме една научна експертиза, за каквато говореше ученият.
“Правим го!”, каза Венелина и се съгласи да се захвана с дългата и неясна към онзи момент организация на изследването.
Интервюто с доц. Гълъбов се появи на 23 април 1999 г. под заглавие “Имам съмнения, че Димитров е отровен”. В разговора ученият открито разказваше откъде идват съмненията му и как безценният инвентар, свързан с Димитров, в кабинета му можеше да помогне за изясняване на истината.
Всичко, което ме интересуваше през следващите дни, бе как да организирам експертизата. Обиколих няколко лаборатории, говорих с дузина експерти. Всички бяха единодушни –
трябва да се започне
с изследване
на косата
Организацията на самата експертиза се оказа по-лесна, отколкото си представях. Доц. Гълъбов ме посъветва да се обърна към Научноизследователския институт по криминалистика и криминология на МВР. Там според него разполагали с най-добрата апаратура, която може да разбули истината.
Писането на писма е една от най-досадните работи в журналистиката. Всеки журналист с много години практика обаче знае, че епистоларното “творчество” доста често е важна част от другото, голямото, финалното творчество, което стига до читателите, зрителите или слушателите под формата на разследвания и документални кадри. Разбрах това през 1998 г. по време на една специализация по разследваща журналистика в Университета в Мисури, когато пратих десетки писма до американски институции по американския Закон за свободата на информация – Freedom of Information Act (FOIA), за да искам материали, свързани с България. Но това е друга тема.
И тъй, в писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Богомил Бонев обясних, че искаме да направим изследване на запазените в БАН кичури коса на Георги Димитров.
Не очаквах отговор.
Кои сме ние, та
да изследваме
косата на Вожда?
Нито учени, нито експерти, нито роднини – просто едни журналисти, на които е хрумнало да търсят истината. А истината, както се знае, по онова време не беше любимка в България. Затова изненадата ми бе огромна, когато няколко седмици след като пратих искането, през май 1999 г. получих писменото съгласие на министъра експертизата да се извърши в института към МВР.
ще изследват
косата за
тежки метали
И до днес помня деня – 28 май 1999 г. След няколкодневни совалки и телефонни обаждания най-после успях да събера на едно място учените, които имаха отношение към изследването – доц. д-р Петър Гълъбов, ст.н.с. Йончо Йонов и н.с. Марко Лалчев. Целта на събирането бе да вземат проби за изследване от косата на Димитров.
За да е всичко както трябва, и тримата настояха да направим протокол, в който да опишем подробно как доц. Гълъбов предава на експертите една колба с 0,79 грама от запазените кичури на Георги Димитров. Така се правело при всички научни изследвания, а нашето било точно такова – нищо ,че тръгна от чисто журналистическо любопитство.
И така – аз пишех протокол, а учените от института по криминалистика хващаха с пинсети по няколко косъма от колбата с косата, режеха ги, претегляха ги на една малка везна и ги слагаха в друга колба, която щяха да отнесат със себе си.
Ние с фотографа Йордан Симеонов седяхме хем объркани, хем щастливи, че присъстваме на това свещенодействие. Той снимаше, а аз не можех да повярвам, че един вестник е получил привилегията да стане част от научен експеримент, който, както се оказа по-късно, щеше да дописва историята.
Учените, изглежда, разбраха напрежението, което витае в главата ми. За да ме успокои, към края на взимането на пробите Марко Лалчев бащински каза:
“Е, сега станахте част от науката!”
“Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете”, отвърнах искрено.
“Всъщност ние трябва да ви благодарим, защото се заехте да направите този експеримент”, също така искрено, стори ми се, отвърнаха в един глас Лалчев и Йонов.
Заслугата обаче не бе наша, а на доц. Петър Гълъбов, който се бе погрижил да осигури материал за разплитане на своите съмнения.
Докато режеха и мереха косата, експертите разказаха, че преди време техни колеги в Лондон са направили изследване на косата на Наполеон в два отделни реактора с неутронно облъчване и така успели да докажат завишени концентрации арсеник.
Подобно изследване било правено и на косата на Карл II, в която открили свръхдоза живак – 55 мг/кг.
Години по-късно мрачните световни експерименти се повтаряха и на софийска територия.
Пробите от косата
на Димитров
бяха анализирани
в 2 института по 2
различни метода
Атомен емисионен спектрален анализ с индуктивно свързана плазма използваха в Централната лаборатория за контрол на пестициди, нитрати, тежки метали и торове. Тази проба показа завишено съдържание на живак.
Атомно-абсорбционен анализ бе приложен в централната лаборатория по ветеринарно-санитарна експертиза и екология, а пробата показа няколко пъти надвишена норма на живака на границата на количество, при което възникват съмнения за отравяне.
На 2 юли 1999 г. “24 часа” публикува първите междинни резултати от анализите на косата на Димитров. Според тях живакът в кичурите бе от 5 до 10 пъти над нормата. В становището пишеше буквално следното:
“В пробата коса, обект на изследването, е установено наличие на елемента живак с концентрация 48+–2 мг/кг. Според извършилите анализа експерти и съгласно данни от литературата нормалните стойности на живак в човешката коса се движат от 0,5 до 6 мг/кг, което показва, че в изследвания кичур коса концентрацията на живак е повече от 10 пъти по-висока.”
За да се изключат всякакви съмнения, проби от косата бяха занесени няколко седмици по-късно и в трета лаборатория – в Института по обща и неорганична химия в БАН. За да бъдат напълно сигурни, експертите отново провериха апаратурата в първите две лаборатории и направиха нови измервания. Резултатите се оказаха същите.
В началото на август 1999 г. получихме и писмено окончателните резултати от физико-химическа експертиза № 66/1999 г.
Понеже
и трите проби
показаха завишено
съдържание на живак
на границата на количеството, при което възникват съмнения за отравяне, ст.н.с. Йончо Йонов и н.с. Марко Лалчев препоръчаха по тях да се произнесе токсиколог.
Издирих трима учени – светила в своята област – токсиколозите проф. д-р Александър Монов и проф. д-р Ставри Стоянов, и съдебния медик проф. д-р Стойчо Раданов.
“Сензационните анализи на косата не са достатъчни да заключим отровен ли е Димитров, или не.
Няма да минем без изследване на мозъка за концентрация на тежки метали”, заключиха те.
И тези две експертизи на мозъка в 2 независими лаборатории бяха организирани, финансирани и извършени по поръчка на “24 часа”. Това стана между октомври 1999 г. и април 2000 г., а вестникът плати 144 лв. за тях.
На 21 октомври 1999 г. поискахме от министъра на вътрешните работи Богомил Бонев изследването на мозъка да се извърши и със съдействието на експертите от Института по криминалистика към МВР.
Организацията се повтори. Този път във вземането на пробите се включи и един от най-добрите съдебни медици в България – проф. Стойчо Раданов.
На 23 ноември 1999 г. той взе за проби няколко парчета от мозъка на Димитров от стъкленицата, съхранявана в кабинета на доц. Гълъбов. Преди да започне, премери мозъка – тежеше точно 992,6 грама. После отряза шест парченца, отля 50 грама от разтвора, в който мозъкът бе съхраняван 50 години, и ги постави в 8 малки стъкленици.
“Днес, 23 ноември 1999 г. в 10,30 ч в присъствието на журналисти от “24 часа” проф. Стойчо Раданов, ръководител на катедра “Съдебна медицина и деантология”, ст.н.с. д-р Петър Гълъбов от Института по експериментална морфология, ст.н.с. Йончо Йонов, началник-сектор “Биология, токсикология и морфология”, и н.с. II ст. Марко Лалчев от НИКК на МВР отвориха стъкленица с размери 21/24 см, съдържаща мозък. Стъкленицата е със запазен капак.
В стъкленицата има главен, малък мозък, продълговат и мост.
Мозъкът е в белезникава течност с жълт оттенък, долната част опира в памук, който лежи върху стъклена плоча. По сведения на ст.н.с. Петър Гълъбов това е мозъкът на Георги Димитров, изваден в София през 1949 г. Оттогава досега по негови данни не е сменяна течността.”
Това е малка част от протокола, направен в деня, в който учените взеха парченца проби от мозъка на Георги Димитров.
Според описанието “при отваряне на капака се усеща миризма на формалин. Течността изпълва 2/3 от стъкленицата. Мозъкът е с бял цвят, добре изразени гънки”.
Пак според протокола в задната част е установен повърхностен напречно разположен линеен срез около 6 см. с дълбочина 5-6 мм, получен при отваряне на черепа за изваждане на мозъка. “В областта на моста е прерязана основата и е фиксиран за основата с една стъклена пръчка. Големите хемисфери са прикрепени със стъкена пръчка, минаваща през мазолестото тяло”, пише в протокола.
Докато оглеждаха и описваха мозъка в детайли, учените с изненада установиха, че от дясната хемисфера е било взето парче за изследване. Кой бе взел това парче? Кога? Правена ли е експертиза? Какво е установила тя? Къде са резултатите? Защо се е стигнало до нея? Тези въпроси никога не получиха отговор, но засилиха увереността на участниците в експеримента, че изследването, което се готвят да направят, ще бъде стъпка за изясняване на историческата истина.
Години по-късно, когато за пореден път се захванах да чета материалите, с които разполагах, забелязах интересен детайл в един от плановете за ребалсамацията на мумията на Димитров. Мозъкът е бил оглеждан и описван в присъствието на съветски специалисти още на 10 февруари 1959 г. Дали те не бяха взели парченца за изследване? Бяха ли правили експертиза? Какво бяха намерили? Бяха ли достигнали до изводите, до които ние достигахме 40 години по-късно? И ако да – защо са мълчали?
Тези въпроси също не получиха отговор. Така или иначе нашето изследване продължаваше.
Силно нагънатият
мозък се оказа с
размери 18/14/11 см
При претеглянето му паднаха малкият мозък и стволът.
От така описания мозък бяха изрязани две блокчета от лявата и дясната хемисфера с размери 1/1,5/1 см.
В отделно шишенце за ДНК анализ бе поставена проба 3 мм/1,5 см/1 см от дясната хемисфера. Бяха взети и две проби от лявата и дясната хемисфера на малкия мозък, както и 50 мл течност от стъкленицата.
“Препоръчва се да се подменят фиксиращата течност, памукът, да се измият химически стъкленицата и капакът и стъкленицата да бъде запечатана херметически. Вземането на пробите приключи в 11 часа”, завършва протоколът, подписан от петимата присъстващи.
“За да имаме база за сравнение, ще вземем контролни проби от 2 трупа на загинали при катастрофа”, обяви проф. Раданов.
Окончателните резултати бяха готови през април 2000 г. Те надминаха и най-смелите очаквания – свръхдозата живак в различни участъци на мозъка се оказа
от 5 до 25 пъти над
допустимите норми
и обичайната доза за нормални обменни процеси в човешкия организъм.
Резултатите са отбелязани в протокол №33/2000 г. на НИКК: “Получени са следните резултати от извършените анализи: средна проба главен мозък – 0,48 мг/кг живак, средна проба малък мозък – 2,33 мг/кг живак, при естествено съдържание на живак в човешкия мозък според съществуващите литературни източници 0,1 мг/кг. Направените контролни изследвания на мозък от трупове на други покойници показват средни стойности 0,02 мг/кг и 0,07 мг/кг.”
“Шокиран съм от
количеството живак,
което намерих
Работя от 1978 г., но такова количество не съм срещал в нито един случай”, заяви по-късно д-р Христо Борисов от Централната лаборатория по ветеринарно-санитарна експертиза и екология.
“Тези дози са токсични и могат да причинят увреждане в човешкия организъм. Те не са могли да проникнат при балсамацията и съхраняването на тялото на Димитров”, бяха категорични експертите, които извършваха изследването.
През май 2000 г. те дадоха анализите си за мнение на трима независими експерти по съдебна медицина и токсикология – проф. д-р Александър Монов, проф. д-р Стойчо Раданов и проф. д-р Георги Цеков.
Въпреки
категоричните факти
за свръхдоза живак
обаче учените се
разделиха в
крайните си изводи
Според становището на Монов и Раданов, предадено на “24 часа”, “не може да се приеме, че тази живачна находка има причинно-следствена връзка със смъртта”. Експертите бяха категорични, че “наличното повишено количество живак в изследваните трупни материали е проникнало в организма на покойника преди смъртта”. Експертите потвърждават, че:
– “установените количества живак в изследваните трупни материали са токсични и могат да причинят увреждане в човешкия организъм”.
– “Те са прониквали в организма продължително време или многократно...
– “Такова проникване е възможно да се осъществи с течни и други храни, които съдържат в малки дози органични съединения на живака или при многократно или продължително вдишване на живачни пари, намиращи се в малка концентрация във въздуха”.
Според учените повишеното количество живак можело да се получи и при инжектиране в организма на живачни диуретични препарати.
“Установените концентрации на живак в мозъка и косата в изследваните трупни материали могат да причинят токсични увреждания, изявени с нервно-психически симптоми, известни в токсикологията като меркуризъм”, заключаваха учените.
как живакът
е проникнал в тялото
на Димитров,
както и дали има “причинно-следствена връзка със смъртта”.
Проф. Стойчо Раданов каза, че не може да даде окончателен отговор на въпроса отровен ли е Димитров. “Високите стойности невинаги са доказателство за отравяне”, заяви професорът. Възможно било живакът да бъде натрупан в организма от прилагането на терапия. Според него някои болни в миналото били лекувани с инжекции “Новорит”, които съдържат живак.
Някъде по средата бе националният консултант по токсикология в България – проф. Александър Монов. Той заяви, че е склонен да бъде приета тезата за отравяне, защото толкова много вреден химически елемент едва ли може да се натрупа само с рутинни лекарства.
“Ясно е, че при такова количество живак се умира, но не е ясно как този живак е попаднал в тялото на Димитров”, каза Монов.
Затова пък друг съдебен медик – проф. д-р Георги Цеков, който имаше докторат в областта на съдебно-медицинската токсикология, бе категоричен: “Много внимателно четох анализите и изводите на колегите от Института по криминалистика и криминология. Нямам съмнения – Димитров е отровен!” Двамата учени от Института по криминалистика и криминология, които извършиха анализите на косата и мозъка на Димитров - ст.н.с. Йончо Йонов и н.с. Марко Лалчев, също бяха склонни да подкрепят това мнение.
През октомври 2001 г. резултатите от изследванията бяха докладвани на
конгреса по съдебна
медицина и
криминалистика
в София. Те, разбира се, предизвикаха изненада и събудиха спорове. Всички бяха единодушни, че намерените количества живак са токсични, но въпросът как са попаднали в тялото на Димитров остана открит.
Докладът на криминолозите ст.н.с. Й. Йонов, н.с. М. Лалчев и Н. Даскалова бе публикуван и в информационния бюлетин на III национален конгрес по съдебна медицина и криминалистика.
През юни 2002 г. сензационните находки за свръхдозите живак, открити в мозъка на Димитров, бяха публикувани и в сп. “Съдебна медицина и криминалистика”.
Въпреки 3-годишното задълбочено разследване, което най-после бе подкрепено с цифри и факти, споровете отровен ли е Димитров не секваха.
Малко след публикуването на интервюто с доц. Петър Гълъбов през април 1999 г. в редакцията се обади анонимен читател. Представи се за бивш полковник от Държавна сигурност. Каза, че
съмненията на
доцента за отравянето
на Димитров
са основателни
Когато го помолих да се срещнем, да го снимаме и да разкаже подробности, отказа категорично. По телефона каза, че за съмненията около смъртта на Димитров узнал преди много години от своя началник. Седмица след това обаче получил указания да ги забрави и все още се страхуваше да говори.
“По онова време не беше нормално да се разследват руснаците”, каза полковникът. Като прочел интервюто с Гълъбов, съвестта го загризала, защото е вече на възраст и не иска да отнесе истината в гроба. “Обадих се само за да ви окуража, че вървите в правилната посока.”
Човекът обясни, че един ден началникът го извикал в кабинета си и под сурдинка му казал, че по оперативна линия са получени сведения, че
има нещо
съмнително
около смъртта
на Георги Димитров
След седмица началникът го извикал повторно и объркано, но с тон, нетърпящ възражения, му заповядал да забрави предишния разговор. Затова оперативният работник млъкнал за няколко десетилетия.
Мълчал досега, защото преди години подписал декларация, че няма да прави публично достояние сведения и данни, станали му известни по служба. Въпреки това решил да се обади в “24 часа”, защото вече бил на 78 години, началникът му бил покойник и ако не каже, каквото знае, някой можело да почне да спекулира с истината.
Бившият офицер разказа, че началникът му получил сведения и имал съмнения, че върху Димитров е въздействано с живак в санаториума край Москва. Там на Димитров бил предоставен кабинет с бюро от масивно дърво. Началникът му подозирал, че в едно от чекмеджетата било монтирано двойно дъно, в което бил поставен живак. Понеже Димитров боледувал от астма, вдишването на живачните пари можело да умори здрав човек, камо ли болен. Според него обаче следи от такава операция едва ли са били оставени...
Живакът обаче беше оставил своите и доказателство за това бяха резултатите от експертизите, които “24 часа” организира, финансира и наблюдава повече от 3 години.
Имаше обаче хора, които продължаваха да се съпротивляват на истината, макар да беше подкрепена с цифри и факти. Сред тях бе 87-годишният Илия Кюльовски – съветник по печата на Димитров от 1948 г. до смъртта му на 2 юли 1949 г.
Когато го потърсих по повод изследванията на косата и мозъка, Кюльовски разказа, че бил
един от последните
българи, видели
Димитров жив
Това станало на 6 март 1949 г. около 11 ч сутринта – деня преди комунистическият лидер да замине за Москва. Пред спалнята на Вожда бил личният му лекар д-р Ангел Симеонов. Докторът изглеждал неспокоен и позволил на Кюльовски само за кратко да навести болния. Казал му: “Влезте, но за малко – другарят Димитров е много зле.”
“Няма да забравя това, което видях – Димитров лежеше бледен с неподвижни върху чаршафа ръце. Приличаше на древен мъдрец”, казва съветникът.
По думите му Димитров предусещал смъртта си още през февруари същата година. “Не е истина това, което казва доц. Гълъбов, че Димитров бил в отлично здравословно състояние”, каза Кюльовски. По спомените на личните лекари на Димитров – проф. Ташо Ташев и проф. Ангел Симеонов, Вождът страдал от диабет и от напреднало заболяване на черния дроб. Това се потвърдило и от двама съветски професори, които настояли лечението да продължи в Москва.
Кюльовски бе чувал версията, че Димитров и Сталин се скарали в санаториума в Барвиха, но не я приемаше. “Това не е вярно.
Димитров бе един
от най-близките на
Сталин чуждестранни
политици
Мнозина дори го обвиняваха, че води просталинска политика. Сталин не е имал никакъв интерес да го ликвидира”, бе категоричен Кюльовски.
Той отрече и версията на сръбския писател Момчило Йокич, че Димитров е отровен в Белград на път за Москва. “Това е абсурдна версия. Димитров не е минавал през Белград”, заяви съветникът.
Когато на 17 юни 2002 г. “24 часа” оповести окончателните резултати за откритите свръхдози живак в мозъка на Димитров, мнозина бяха изненадани. Други бяха доволни, че най-после са направени изследвания, които ще извадят истината и ще сложат край на спекулациите. Но не бяха един и двама онези, които отправиха упреци към вестника. Критикуваха ни, че за нас няма нищо свято, щом поставяме под съмнение ценности, в които са вярвали няколко поколения. Други направо оцениха като кощунство факта, че “бъркаме в мозъка” на Димитров.
И до днес обаче продължилото 3 години разследване е пример за това как истината се доказва с факти. А ние бяхме помогнали фактите да излязат на бял свят и ги предоставяхме за дискусия, вместо да даваме воля на слухове и догадки.
За съжаление, човекът, който вдъхнови изследването - доц. д-р Петър Гълъбов, не дочака окончателните заключения на експертизата на мозъка, който грижливо бе съхранявал няколко десетилетия. Той почина през декември 2001 г. Ако не беше той – да запази стъкленицата и да отреже кичур коса часове преди погребението на мумията, нито едно от научните изследвания и изводи, направени по-късно, нямаше да бъдат възможни.
Години по-късно няколко автори, телевизии, включително и чуждестранни, много сайтове и блогове, както и дузина учени
продължиха да
се упражняват
по темата отровен
ли е Димитров,
или не. Някои от незнание или за да придадат по-голяма мистерия на случая обявиха извършените експертизи за дълбоко засекретени.
Пълни глупости! Експертизите са дело на скромно журналистическо разследване, в което нямаше как нещо да бъде засекретено. Част от тях и до днес се пазят в личния ми архив. Никой нито е искал, нито е имал основание да ги засекретява, защото бяха поръчани и платени от “24 часа”. А това, че по-късно малцина споменаха приноса на вестника да разбули истината, е друга тема.
Така изследването на косата и мозъка на Димитров остана един от редките случаи в България, в които един вестник се опитваше да намери истински факти, а не просто да мултиплицира слухове и грешки.
За съжаление, въпреки категоричните числа за свръхдоза живак, открити в косата и мозъка на Димитров, мнозина продължиха да се съмняват в истинската причина за смъртта на Вожда и години след това.
На 21 март 2007 г.
във Върховната
касационна
прокуратура
бе депозирана молба
от проф. Александър Атанасов и проф. Слави Славов – съпредседатели на Евросоциалистическия клуб “Георги Димитров”. Двамата искаха да се извърши съдебно разследване на причините за смъртта на Георги Димитров в съветския правителствен санаториум “Барвиха” на 2 юли 1949 г. Повод за искането им бяха резултатите от експертизите, предизвикани от “24 часа.
Малко преди депозирането на молбата Атанасов публикува книгата си “Кой е Георги Димитров и защо Сталин го уби”, в която подробно разказа за разследването на “24 часа”. Според автора съветският диктатор Сталин, в чиито ръце се е намирал болният български комунистически и държавен лидер, е имал ред причини да го премахне. Една от тях е била несъгласието на Димитров с готвената от Москва разправа с невинния заместник на Димитров Трайчо Костов и с непокорния югославски лидер Тито.
Авторите на молбата до Върховната касационна прокуратура написаха: “Ние знаем, че убиецът не може да бъде съден, защото не е жив, но смятаме, че обвинителното заключение срещу него ще има важно значение за историята и ще бъде още едно основание за морално-политически съд над него.”
Мисля, че дори и днес съмненията могат да бъдат потвърдени или отхвърлени само от нови експертизи. Например – в световни научни лаборатории и институти. Освен че разполагат с по-надеждни методи, те имат още едно предимство – не са изкушени от идеологическите предразсъдъци на времето.
Целия текст четете в новия брой на сп. “Тренд”
