Грамада от лъжи и мистификации лежат върху името на поета
Христо Ботев е най-фалшифицираният в българската история. Грамада от мистификации, манипулации и откровени лъжи лежи върху поета.
От родното до лобното му място и след това. В представата на българина е натрапен един изкривен образ, който е далеч от истинския.
Калофер и Карлово спорят за люлката на Христо Ботев. В полемиката авторитетно се включва и врачанското село Осен. Местните патриоти се позовават на очерка “Примери от турско правосъдие”.
В този енигматичен текст авторът споменава, че е роден тъкмо в Осен.
На мегдана
е вдигнат паметник
Всяка година монументът събира родолюбци от цялата страна. Националният химн, “Ура!” и “Да живей!” огласят околните баири. Кметът държи реч. Съмишлениците си стискат ръцете, кълнат се във вярност и ругаят неверниците.
“Примери от турско правосъдие” излиза през 1871 г. без подпис в няколко броя на в. “Дума на българските емигранти”. Отбелязано е, че очеркът ще продължи, но остава недопечатан, защото изданието спира.
През 1867 г. Христо Ботев напуска Калофер и никога не се връща. Текстът е фикция, изградена от лични спомени, сведения на емигранти и информация от възрожденската периодика.
“Понеже близките му живеели в Калофер и имало вероятност да пострадат, затова той представя фактите от името на трети човек, родом от с. Осен, който е прекарал известно време в Калофер”, обяснява проф. Александър Бурмов.
Става дума за художествен похват, широко използван в литературата. Ако следваме първосигналното възприятие на осенчани, можем да твърдим, че Ботев е присъствал и на обесването на Васил Левски: “Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило…”
Васил Ботев
е адаш на поета
и има изконното право да бъде негов съавтор. Железар в търновското село Мекиш, през 1905 г. той издава “Нова песнопойка с разни избрани въстанически песни и любовни”.
В баладата “Хаджи Димитър” Васил вгражда свой рефрен: “Чест и слава, чест и слава за нашите юнаци… Че спечелиха лаврови венци…”.
“Се пее на войнишки поход”, инструктира Ботев-втори и уточнява: “На всеки комплект два реда се препява”. Васил не е подозирал, че обладава такъв гений! Като се съвзема от потреса, кани почитателите да му гостуват:
Чудния му Васил,
хей че я пък нагласил.
Този човек е самоук,
за днес се намира тук.
В селото Мекиш,
ако щеш иди виж.
Проблемът “свое и чуждо” е сред най-дискутираните в творческото наследство на Христо Ботев. Голяма част от публикациите са анонимни, други са подписани с неразчетени псевдоними. В поредицата “Знаеш ли ти кои сме?” само догадки могат да посочат
кой фейлетон
е от Ботев
и кой от Каравелов
През 1924 г. Михаил Димитров обнародва сборника “Неизвестни произведения”. В него се опитва да извади на светло замаскираното слово на Ботев. Прави безспорни открития, но на много места се подхлъзва.
Приписва на гения стихоплетства като “Богатите”, чийто автор е Стефан Стамболов. Христо Ботев е трябвало доста да се насили, за да роди такава мерена реч:
Махнете се, идете си,
смутители народни!
Под турците добре сме ний,
нещем да сме свободни.
Иван Клинчаров е разгневен! Той тиражира контракнигата “Мистификацията с произведенията на Хр. Ботйов”, в която заявява: “Ако със своето непростимо недоразумение, наречено “неизвестни произведения”, не се компрометирваше самата идея за изучаването на Ботйов и откриването на действително неизвестни още негови произведения, тия редове щяха да бъдат ненаписани. Но случаят не е такъв: дързостта на г. Димитров е толкова голяма, щото и тленният прах на поета се бунтува против неговата мистификация…”
Поемата “Хайдути”
остава недовършена,
но група спиритисти решават проблема. През 1907 г. трима мъже и една жена се събират в тогавашното софийско село Княжево и викат духа на Христо Ботев. Когато сянката се появява, посветените я молят да допише творбата.
Чрез ръката на медиум поетът почва да диктува. Буква след буква, дума подир дума, черно на бяло излизат 336 стиха. Два пъти повече от възрожденския оригинал!
Спиритическият литературен кръжок праща текста в столични издания. Ръкописът е придружен от паметен документ кога и как точно са извършени сеансите:
“Недавна ние, които се интересуваме от тайните явления, известни под името на “Спиритизъм”, се събрахме една вечер в с. Княжево и между другото повикахме духа на безсмъртния поет и патриот Христо Ботев, ако е възможно, да напише недовършената своя песен “Хайдути”. За наше щастие духът на тоя наш великан ни изненада с появяването си и чрез ръката на един от нас (Д. Т-ов) написа следующото продължение на своята песен “Хайдути”. Целият тоя труд се свърши на два пъти - два сеанса: единият на 16/II н. г., в събота, от 9-11 часа вечерта, а другият на следующия ден - неделя, от 2-3 часа след обед.”
Княжевската група има исторически принос в литературознанието. Към критическия и социалистическия реализъм тя прибавя метода на спиритическия!
Друга мащабна
мистификация
е “Символ-верую на българската комуна”. Неин автор е Велико Попов, комуто Ботев дарява портрета си с автограф: “В памят на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову.”
През ноември 1921 г. Велико изпраща писмо до ЦК на БКП. Съобщава, че навремето е дал ценни документи на Захари Стоянов. Първият биограф на Христо Ботев нарочно не ги използвал, а някои изопачил. Той обаче имал преписи.
След дълго ровене Велико намерил този на “Символ-верую”. Надявал се да открие и копие на телеграмата до Парижката комуна. “Ето защо - завършва Попов, - водим от тоя род мисли, рекох да пиша, да знаят и в София за тия неща, добре ще да е.”
За първи път веруюто е публикувано през 1934 г. в книгата на Георги Бакалов “Христо Ботев”. За втори път пак от Бакалов през 1940 г. в киевското издание “Христо Ботев. Избрани произведения”.
След народната победа интернационалистът Василе Христу прави още две публикации на документа. На 8 декември 1944 г. във в. “Литературен фронт” и на 8 септември 1945 г. във в. “Народ”.
Същата година Михаил Димитров го вгражда като преамбюл в съчиненията на поета.
Текстологът
Илия Тодоров
заключава:
“Възможно е Ботев да е написал “Символ-верую на българската комуна” (или нещо подобно), възможно е също и телеграма до Парижката комуна да е имало (поне като чернова). Но засега липсват доказателства, че през 80-те години на миналия век В. Попов е притежавал оригиналите на тези два документа и че ги е предоставил на З. Стоянов. По-вероятно е друго - че в началото на 20-те години във връзка с честването на 50-годишнината на Парижката комуна, в условията на тогавашния подем на комунистическото движение, той си е спомнил за тях и ги е възпроизвел по памет, като за по-голяма убедителност е заявил, че е направил това въз основа на запазени в архива му преписи.”
(Още по темата за “Символ-верую на българската комуна” - на 22-а стр.)
Този фалшификат е част от епичната битка “Чий е Ботев?”. В първите години след Освобождението поетът е отричан. През 1888 г. излиза биографията на Захари Стоянов. Просветният министър Георги Живков настръхва. Среща автора и се нахвърля върху него: “Каква книга си написал за Христо Ботев? Не го ли знаем какъв вагабонтин беше той?”
Скоро обаче силните на деня проумяват, че не могат без Ботев. Всяка партия дърпа за пешовете смаяния поет. Иска да го пришие към себе си и докаже, че има титаничен предшественик. “Наш е!”, скандират отляво. "Кощунствате, наш е!”, надвикват ги отдясно.
Най-агресивни
са комунистите,
но побратимите фашисти също не се дават. На 6 юни 1929 г. в. “Български фашист” излиза с уводната статия “Чий е Ботйов”. Изстреляни са феноменалните редове:
“Ботйов беше предтеча на българския фашизъм, защото той пръв възвести и умря за неговите принципи: международна солидарност и общочовешко благоденствие чрез национална свобода и национален възход; национална свобода и национален възход чрез дълг, меч, себежертване за националното благо, труд, социална правда и народно добруване.”
На свой ред анархистите развяват черното знаме на безвластието и скандират: “Христо Ботев е първият голям и велик с идеите и с революционното си дело български анархист.”
Битката за Ботев е спечелена след народната победа. Тогава комунистите ликвидират фашистите, анархистите и останалата опозиция. През 1948 г. от академичната трибуна Тодор Павлов обявява поета за ортодоксален марксист!
Последва лавина
от абсурдизми
Пенчо Пенев публикува “Стояна от “Пристанала” на Ботев като прототип на нашата партизанка”.
Стефан Каракостов обнародва “Ботев в бой против империализма”.
Милка Хубенова изненада читателите с “Класовата борба в Калофер по времето на Ботев, отразена в народните песни”.
Изгря демокрацията и репресираните си поискаха Ботев обратно. За да го откъснат от червената идея, се хванаха за религията.
В “Моята молитва” поетът не отрича съществуването на Бога, само го приближава към себе си:
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мен в сърцето и в душата…
Расоносците обаче не могат да му простят това сквернословие.
През 1880 г. по инициатива на поборника Иван Андонов излиза второто издание на “Песни и стихотворения”. Захари Стоянов хроникира в дневника си: “Аутодафе. Когато Андонов напечатал стихотворенията на Ботев, викнали го в Митрополията (Гервасий, Панарет и др.). “Скоро да събереш тия книжа и да ни ги предадеш да ги изгорим”, казали светците.”
Новите демократи
смириха
поета с търгашите
на вярата
Изкараха революционера набожен като синодален старец. “Известен е и един такъв показателен факт, че Ботев носи името на самия Христос, тъй като се ражда срещу Рождество Христово”, припомни богословът Тони Радков.
Далеч по-сериозен аргумент извади Димитър Делийски. Той обяви поета за житиеписец. Опоска една стара публикация, разтълкува я с оглед повелята на деня и гръмна сензацията: “Житието на св. мъченица Рада Пловдивска неизвестно Ботево съчинение”.
Днес знаем, че Христо Ботев не е роден в село Осен. Не е дописал от отвъдното “Хайдути”. “Символ-верую” и житието на Рада Пловдивска не са негови. Не е ортодоксален комунист, анархист или фашист. Един въпрос обаче продължава да виси със страшна сила: “Чужд или свой е застрелял поета?”.
През социализма беше проведена санитарна операция. Историческите извори бяха изчистени от неудобната фактология. Четникът Никола Кючуков свидетелства за конфликт между Христо Ботев и военния командир Никола Войновски. Зачеркнаха този пасаж в спомените му. Йордан Йорданов-Инджето говори за психически срив у войводата. Махнаха и него.
Остана само
героиката,
а убийството -
сакрализирано
“При изправянето в цял ръст, реалност и символ едновременно, внезапно настъпва краят”, пише Борис Делчев и цитира Гьотевия Егмонт: “За да спасите най-скъпото, което имате, паднете с радост, следвайки примера, който ви давам.”
Понякога проблемът все пак щръкваше в общественото пространство. На 1 юни 1973 г. “Работническо дело” призна, че в редакцията са получени писма.
“Читателите на вестника се интересуват от това, с какви данни разполага нашата историческа наука за последните часове на войводата. По този повод поместваме настоящата статия.”
С нея партийният орган прогони злите духове от главите на читателите.
