Мажехме животните с катран и зехтин - да ги пазим от мухите и да омекне кожата им, че по-лесно поникне вълната, разказва 88-годишният мъж
“И ти ли имаш камили?”, пита 88-годишният бай Йордан Чакмаков от Тополовград за добре дошъл. Неотдавна го снимали като последния жив камилар в България. Изкарвал си хляба с едногърбите докъм края на 50-те години на миналия век, когато камионите сменили камилите като превозвачи в този край, където никога не е имало железница.
“През 1925 г., камилите в България станали около хиляда. Поне половината от тях били в Кърджали, към 300 имало в Кавакли (Тополовград). Те дошли у нас със стопаните си - тракийските българи, прокудени от родните им села след Ньойския договор. Използвали ги, за да пренасят с тях стоки в труднодостъпните райони на Югоизточна България: въглища за мелниците, продоволствие за войската, руда, пясък за строежите. Постепенно бройката им намалявала и те губели значението си. Последните камили
пренасяли руда в
района на Маджарово
до 1974 г., когато ги
продали на касапи
от Хасково”, разказва директорът на общинския музей в Тополовград Веселин Кълвачев.
“Дядо, чието име нося, бил богат човек - имал 40 камили. Всеки, който притежавал над 20 от тези животни, минавал за заможен. Кметът на Малгара му имал уважението и една нощ го предупредил, че на другия ден ще ги изселват за България. “Вземай си камилите и тръгвай още сега, важното е да излезеш от селото”, рекъл кметът и дядо не чакал втора покана. Първо отишъл в Сливен, но суровият Балкан там не му харесал, затова се преместил с кервана си в Тополовград”, припомня родовата си история старият камилар.
Изселникът Йордан имал 6 дъщери и 1 син - Атанас, вуйчото на последния камилар. По право той наследил най-много животни - към 30-те години на ХХ век той притежавал 20 камили и 5 дурумчета - така наричали малките камилчета. Една от дъщерите му - Неделя, майката на бай Йордан, се залюбила с техния чирак Михал и той получил камили като зестра. Бай Йордан наследил занаята на дядо си, на баща си и на вуйчо си.
“Всеки чирак се
грижеше точно
за 8 камили”,
спомня си той. Тукашните били предимно едногърби - от рода Боз деве, както му казвали местните. Живеели по 30-35 г. Към десетата си година камилата тежала около 500 кг, висока била 2 м и дълга 3. На тази възраст, а и в следващите 5 г. тя можела да носи най-тежкия си товар - между 200 и 250 оки, закрепен на самара ѝ. Камилите винаги вървели в керван, вързани с въже за самарите на 2 метра една от друга. Най-отпред задължително се намирал чирак с магаре. Човекът ту го яздел, ту вървял пешком. Не било трудно, защото с товара си
керванът минавал
по 4-5 км за час,
на 2 ч трябвало и да почива.
“Командата към една камила да легне, за да бъде натоварена, е продължително хъскане: хххх”, показва бай Йордан. По време на дресировките камиларите връзвали единия крак на камилата на две от коляното, за да свикне да лежи и да не става. Когато идвало време да стане, те само я побутвали леко и тя си знаела работата. Е, имало и бой с пръчки.
Камилите били кротки, възприемали лесно и помнели дълго. “Преди да ида войник,
дадохме няколко
от нашите камили
в зоопарка в София
Аз служих в Бухово. По време на една от отпуските ми отидох да видя животните в зоопарка. Камилите ме познаха и пазачите бяха изумени, когато видяха как след дълга раздяла още изпълняват командите ми”, вълнува се възрастният мъж.
Лош нрав проявявали само мъжките, и то когато се разгонят. “Тогава плюят и хапят. Не ритат, но пикаят със силна струя назад и който не знае, може да бъде окъпан. Тогава е най-добре непознат да не ги наближава”, разказва бай Йордан. И добавя: “И вълците бягат от камилите, имат им страха. Вечер сме ги оставяли спокойно да пасат в гората, не смеят да ги нападнат”.
Но веднъж в хасковското село Малко градище работата се объркала - вълк успял да захапе туловището на една от камилите и разпрал търбуха ѝ. Заклали я, за да не се мъчи, а местните поискали месото ѝ. “Беше в годината, когато умря Георги Димитров (1949 г. - б. а.). Дотогава ние, собствениците на камили, не ядяхме месото им, а ония направиха луканки с него. Имаше достатъчно и евтино друго месо, една овца вървеше по 20 лв. Чак в последните години започнахме да ядем камилско. Преди това, щом някоя от камилите умреше, закачвахме трупа с въжета и го изкарвахме по поляните извън града - за храна на кучетата. Не сме ползвали и млякото им, за да има за малките. Само ги стрижехме и от вълната жените правеха дрехи и черги”, допълва бай Йордан.
Стрижели камилите с ножиците, с които стрижели и овцете. Обикновено започвали по Гергьовден. После мажели животните с катран и зехтин в съотношение 3:1. След 20 дни ги измивали обилно с вода и пак мажели. Така ги предпазвали от насекомите и мухите през лятото, но и омекотявали кожата им, за да поникне отново по-лесно вълната им.
лесно се
пристрастяват към
тютюневия пушек
А мъже, които пушели, но не познавали тази привичка на камилите, мислели, че животните ще ги подгонят, за да ги хапят, и хуквали да бягат”, разказва директорът на музея.
С камилите хората в Тополовград орели нивите си. По-рядко ги впрягали в каруци. “Не ядаха по много - на едно ядене им давахме по една тенекия от сирене с плява. Която работеше, получаваше и фураж. Знаехме, че могат да издържат дълго време без вода, но ние ги пояхме всеки ден. Кога на чешмата, кога в обора.
В някогашните ясли сега са подредени буркани със зимнина, но още личат местата за синджирите, с които вечер връзвали развилнялите се мъжкари. Самар не са запазили, макар че домакинът бил майстор на дървени самари - един също отколе умрял занаят. Нямат и тунч - огромна медна хлопка, която закачали на самара на камилата.
“Всяка камила си имаше име - Руска, Пенка, Маджар. Бяха си част от семейството”, разнежва се бай Йордан.
Фамилията се разделила окончателно с камиларството в края на 50-те години на ХХ век, когато вече нямало работа за едногърбите “кораби на Сакар”. Престрашили се, продали последните си камили и започнали да гледат тютюн. Имало хора, които в последните години на камиларството водели животните като атракция по морето, Чакмакови обаче не са сред тях.
От тогава са минали над 55 г., но на Йордан от Тополовград още и още му е мъчно за камилите. “Сега, ако ги има, тръгвам веднага с тях, нищо че трудно вървя вече”, категоричен е той. Една трета от живота му е минал сред камилите.
