Докато четяхме материала на журналиста Георги Милков “Карабах - черната градина на Кавказ, се чисти от мините и миналото”, у нас се породиха ред въпроси, които смятаме, че трябва да споделим публично.
Свързани са в известна степен с коректността и почтеността, с отразяването на събития не едностранчиво и дори пристрастно, а двупосочно, за да може читателите да получат вярна картина и сами да си направят изводи, а не да им се внушават такива с представянето на действителността само от една посока.
За жалост, трябва да се върнем към онези мрачни, страшни, изпълнени със смърт и разруха 44 дни, които трябваше да преживеят арменци и азербайджанци в последните месеци на 2020 г. Посетилият Азербайджан български журналист Георги Милков описва действително апокалиптични картини, които със сигурност ги поднася така, както ги е видял и вероятно почувствал.
Но докато са го развеждали из руините и са му разказвали печални истории, които всяка война поражда, дали през ума му е минала мисълта кой започна войната, колко млади момчета загинаха (и от двете страни), колко семейства бяха почернени (пак от двете воюващи страни). Дали дори за миг си е помислил какви разрушения понесат не само азербайджанците,
на чиято страна
се сражаваха
сирийски терористи
(доказано от международни организации и журналисти на Би Би Си, “Дойче веле” и др.) и Турция с цялата си мощ, колко болници, домове и сгради на цивилни структури бяха унищожени…
И още дали знае кой употреби забранения бял фосфор, кой продължава да държи близо 200 арменски военнопленници и цивилни арменци в затворите си, нарушавайки международни норми и споразумения (имаше договорка за размяна “всеки срещу всеки”, която арменската страна изпълни). Гостувалият на Азербайджан журналист споменава за разрушената арменска катедрала в град Шуши, но удобно изпуска да каже чий дрон я удари на два пъти и как пострадаха двама руски журналисти, отразяващи военните действия. Дали са му показали неговите любезни домакини напълно ремонтираната от арменците джамия в града.
Пише за унищожените гробища, но не пише нищо за поруганите арменски могили, които азербайджански войници безсрамно “разстрелваха” и ритаха с войнишките си ботуши, нито за разрушените паметници, музеи, църкви… За всичко това има ясни доказателства, защото противниковата на арменците страна не се свенеше да качва такива арогантни кадри във виртуалното пространство и да се хвали с геройствата си срещу християните. Тези документални факти са достояние на ред международни структури, включително и на Международния съд за правата на човека в Страсбург.
В материала няма дори и намек за загиналите цивилни арменци, за бомбардирания родилен дом в столицата на непризнатия Арцах (Нагорни Карабах) Степанакерт и пострадалите в него новородени. Нито за това как азербайджанските войници днес пребивават на суверенна арменска територия в самата Армения, как стрелят по арменските позиции, как блокират магистрален път, как крадат добитъка на арменските селяни по граничните села, как местните арменци са лишени от възможността да получат медицинска помощ и да си купят храна от първа необходимост, защото азербайджанските войници не им дават възможност да пътуват, как арменците са принудени да напускат домовете си и земята на предците си… Не казва нищо и за построения от арменците първи театър в Шуши, за приноса им в града да има културни средища, училища, музеи. Доста неща премълчава журналистът.
Но най-вече мълчи за историята. Онази, разкриваща
как се раздават
парчета арменска
земя от Ленин
и Сталин,
за да се стигне до днешния конфликт, довел до проливане на кръвта на млади хора. Мълчи и за целенасоченото унищожаване на древното арменско културно наследство в конфликтната зона, за това, че Баку не допуска ЮНЕСКО да посети тези места, за да се види в какво състояние се намират манастирите и църквите, които днес се представят за албански, изопачавайки историческата реалност. Дали се замисля за съдбата на тези безценни бисери на ранната арменска архитектура и християнската религия, върху които се посяга безцеремонно, точно така, както през 2005 година завинаги бяха буквално смлени с булдозери близо 5000 уникални арменски каменни кръста (хачкари) в Нахичеван – автономна област, управлявана от Азербайджан, а древното арменско гробище бе превърнато във военен плацдарм.
Когато се провокира война, винаги страдат невинни хора. Чия е вината за това страдание – на онези, които са я предизвикали, макар че цивилизованият свят полагаше усилия спорът да бъде решен по пътя на дипломацията и преговорите през последните 30 години, или пък на онези, които бяха принудени да защитават децата си, родителите си, земята си, домовете си…?!
Да, за всички, живеещи в региона – и за Карабах, и за Азербайджан, и за Армения, е добре да има добросъседски отношения, да се разблокират комуникациите, да се открият пътищата, за да се развиват икономическите и търговските потоци. Но цената за това трябва да е равностойна, а не да се плаща с едностранни компромиси и да се говори за коридори, за които няма реално постигнати договорености (нито в споразумението от 9 ноември 2020 г., нито в това от 11 януари 2021 г.). Твърдението на автора за така наречения “Зангезурски коридор” няма никакво основание, тъй като в споразумението от 9 ноември 2020 г. се споменава само за Лачинския коридор между Армения и Нагорни Карабах. Така че, когато един журналист пише, трябва да познава документите, а не да се доверява на казаното и подочутото, още по-малко на съчиненото или на нечии мечтания.
Мирът трябва да бъде единствената алтернатива, а той не може да се постигне
с езика на
омразата, с
риторика, наситена
с ненавист
и фалшифициране на историческата истина.
Дълбоко ни се иска да вярваме, че ще се търси и постигне именно тази цена – мир, равновесие и сигурност за всички. Само че, за да се стигне до нея, то нека поне българските журналисти и медии не демонстрират едностранчиви позиции и гледните им точки да показват обективност.
Управителен съвет на асоциация “Арменска общност-България”