- Те: Изтощени сме
- Изследвания показват, че отчуждението им от работата расте
- В повечето страни от ЕС колегите им спират да работят на 65, а някои дори на 67 г.
Дали пък французите не са мързеливи? Въпросът бе изстрелян директно в редакционен коментар на в. “Ню Йорк таймс” по повод на огромната вълна от недоволство във Франция заради повишаването на пенсионната възраст от 62 на 64 г. Впрочем той не се поставя за първи път, а винаги, когато стачките и манифестациите заливат страната по повод на пенсионната реформа. Дори и да допуснем, че става дума за клише, което чужденците обичат да повтарят, истината е, че самите французи нямат еднозначен отговор на това нелицеприятно питане.
Защо наистина само те така неистово защитават правото си да се пенсионират рано, след като в повечето от останалите страни в ЕС възрастта за пенсиониране е 65 г. и дори 67 г. в Германия, Италия и Дания? Не им ли е ясно, че със застаряването на населението и повишаването на продължителността на живота няма как пенсионната възраст да не се вдига, за да бъдат вързани балансите на пенсионната система?
Разбира се, обяснението на този феномен е много по-сложно и комплексно от шегата:
“Ако ми кажеш, че ти се работи, със сигурност ще ти кажа, че не си французин”
Преди два месеца, в началото на бунтовете срещу обявената реформа на президента Еманюел Макрон, авторитетният френски икономически всекидневник “Лез еко” написа, че работният капацитет на един французин е с около 10-15% по-нисък, отколкото на основните му европейски конкуренти. По брой отработени часове годишно местните жители са на 37-о място (предпоследно) сред държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, но в същото време са 3-и в света по ефективност и производителност. Това говори, че
те работят по-кратко, но затова пък много интензивно
В края на миналата година фондация “Жан Жорес” публикува социологическо изследване, наречено “Голяма умора и епидемия от леност: когато част от французите скръстят ръце”. Според него особено след пандемията се е увеличил процентът на населението, което отхвърля работенето и дори всяка принудителна дейност. А повечето анкетирани вече гледат на служебните си задължения като на досада, а не като начин да се развиват и да процъфтяват.
“Не сме мързеливи, изтощени сме”, опонират обаче участниците в анкета, осъществена преди месец от института “Монтенщ”. Те смятат, че подобно определение е абсолютно несправедливо. 60% от анкетираните са заявили, че през последните 5 г. имат усещането, че работят прекалено много и се чувстват уморени. В много от случаите причините за това усещане били трудните отношение с мениджмънта на компанията, физическото натоварване и липсата на самостоятелност.
И тази анкета констатира, че французите са отчуждени от работата си и не намират смисъл в нея. Според проучването 46% не са доволни от заплащането си, 41% нямат перспектива за развитие на кариерата си, а 38% се оплакват от липса на признание на усилията им. За една голяма част пенсионирането е начин на освобождаване от тази тегоба.
Близо 50% от участниците в допитването заявили, че дори сегашната възраст за пенсиониране от 62 г. е прекалено висока и им пречи да отделят достатъчно време на семейството си и заниманията, които им доставят удоволствие. Затова и 44 на сто имат намерение да се пенсионират предсрочно, дори и с непълна пенсия. Явлението е известно като “голямото напускане”.
В социална държава като Франция работещите и по-специално държавните служители са си извоювали такива социални права, че заслужено будят благородната завист на колегите си от други държави. Ако са щатни,
защитата срещу уволнение е толкова голяма, че на практика го прави
невъзможно, което в някои случаи води до липса на мотивация да се върши нещо повече от най-необходимото. 30-те дни платен отпуск при 22 средно за Европа и 9 за САЩ е също придобивка, към която французите са силно привързани. Те са известни с т.нар. мостове – да си вземат по няколко дни отпуск между официални празници и така да им се получава една доста дълга ваканция.
Друго право, което обожават, им е гарантирано от конституцията - да стачкуват, и те го използват всеки път, когато сметнат, че се посяга на други техни трудови и социални права. Самите французи
не приемат определението, че са европейски шампиони по стачкуване,
но е много трудно да убедят страничните наблюдатели в обратното. Още повече че при тях формата на протеста е много видима – стотици хиляди по улиците, парализа на цялата страна, често пъти форми на вандализъм, предизвикани от някои по-радикални групи.
Според социолозите във Франция съществува традиционна стачна култура, която за разлика от други страни като Германия например е конфликтна. Докато немците първо сядат да преговарят и прибягват до стачни действия, когато не се постигне компромис, французите правят тъкмо обратното - протестите предшестват преговорите. Така се стига до тези масови прояви на противодействие срещу определени властови решения и се търси сядане на масата от позиция на силата.
Но може би най-разбираемото и свързано с националния манталитет обяснение защо французите се борят непримиримо да се пенсионират на 62 г. дава един британец, който от много години живее във Франция. Според него те имат милион пъти право за своите искания и всички трябва да взимат пример от тях. Ето какво пише Саймън Купър във в. “Файненшъл таймс”: “През 1970 г. Симон дьо Бовоар написа, че обществото третира възрастните като боклук, който води мизерен живот. Но през 1981 г. Франсоа Митеран стана президент с
нова визия за пенсията: “Живейте най-после”
И свали възрастта от 65 на 60 години! Днес все още много френски работници напускат, преди да са навършили 60.
Френската пенсия се разделя на две различни фази. Втората е брутална: загуба на сили, овдовяване, домове за възрастни и накрая, уви, смърт. Но френският идеал е предходното златно десетилетие на свободата. На 60 г. работата е приключила, родителите обикновено са починали, децата са отгледани и за първи път в живота си може да правите, каквото ви се иска.
Към това според Купър се добавя фактът, че пенсионерите имат по-добро финансово положение от много активни, защото вече не харчат за наследниците си или за ипотеки. Затова пътуват по света, занимават се с градините си, ходят по музеи и изложби, срещат се с приятели и стари гаджета, правят упражнения и здравето им се подобрява.
И накрая, справедливо е да се каже, че протестът на французите все повече се измества от социален към политически. Все повече пенсионната реформа остава на заден план, за да отстъпи място на протеста срещу арогантната според тях политика на президента Макрон и неговото правителство, политика, в която няма чуваемост на исканията на народа. Повратната точка бе прокарването на реформата без вот в Националното събрание. И всичко това в период на инфлация, понижена покупателна способност и продължаваща война в Европа. И засега компромис не се задава.
