
Горбатова живее в България от 1960 г. Тя е дългогодишен преподавател по руски език и литература в софийското руско езиково училище "Александър Пушкин" и е любимка на няколко випуска.
Но точно преди седем десетилетия, през 1943 г., малката Зоя се моли да доживее до седмия си рожден ден. Заедно с майка си Александра, 16-годишния си брат Дмитрий и още едно семейство тя се крие в погреб в един двор в село Плодовитое недалеч от Сталинград (днешния Волгоград). Страдащите от мраз и глад хора очакват всеки момент върху тях да падне бомба или някой немец да отвори капака и да ги разстреля без милост.
И наистина капакът се отваря на 2 февруари. Укриващите се виждат първо автомат. Но вместо немска реч чуват на чист руски език: "Излизайте, другари!"
На този ден точно преди 70 г. завършва Сталинградската битка, обърнала хода на Втората световна война и поставила началото на разгрома на нацистка Германия.
И днес, когато си спомня всичко това, госпожа Горбатова не може да сдържи своите сълзи и вълнение. Тя преживява като малко дете ужасите на германската окупация и цялата Сталинградска битка. Такава е тъжната участ на милиони хора.
За първи път Зоя Александровна сподели детските си спомени от ада на Сталинград пред група свои възпитаници. Авторът на тези редове има честта да бъде сред тях.
"Беше зимата на 1941 г. Първо започнаха да падат бомбите. Аз направо оглушах. Хората копаеха окопи. Какви ти окопи! Някакви недоразумения с размери 70 на 50 сантиметра. Направо готови гробове!", започва разказа си Зоя Горбатова.
Тя е останала в Плодовитое с майка си и двамата си по-големи братя Вениамин и Дмитрий. Бащата Александър Василиевич е заминал на фронта. Съветските войски отстъпват, а от високоговорителите в селото ехти "Свещена война".
"Чувахме шума, който постоянно нарастваше и ставаше все по-ужасяващ. И много бързо пристигнаха немците в една безкрайна колона. Първо мотоциклетите, след тях оръдията и накрая танковете. Така започна окупацията", разказва Горбатова.
Може ли да бъде човешко същество този, който отнема от едно дете подаръка, който то е получило от баща си? Точно това преживява малката Зоя при първия си допир с нахлулите в дома й германски войници. Те прибират изографисаните детски дървени масичка, столче и лъжички, които тя е получила за петия си рожден ден.
Семейството е изгонено на улицата. Трите деца и майка им се преместват в глинена колиба. Приютява ги тяхната позната леля Дуся, сама с две деца.
Гладът е изтощаващ, но на фашистите и това им се вижда малко. Те жестоко издевателстват с децата, като им протягат ръка с бонбонче. Наивното дете посяга, а немецът дръпва обратно лакомството.
Достойно за перото на големия беларуски писател Васил Биков. Ето как описва той в повестта "Сотников" нацистите и техните помощници. "Хитлер ги освободи от съвест, човещина и дори от елементарен житейски морал, затова животинската им сила, разбира се, се увеличаваше. А той (Сотников - бел. авт.) пред тях е само човек."
Вениамин - най-големият брат на Зоя, който тогава е на 17 г., се крие заедно със свои връстници в деретата край селото. Нашествениците търсят младежи, за да ги откарат на работа в Германия. Сред жителите на Плодовитое не липсват подлеци, които да предадат криещите се. Но Вениамин се разминава с тази участ.
В колибата, където живее Зоя Горбатова, немците водят пленени съветски войници. "Веднъж доведоха един летец. Целият беше обгорял като главня, покрит от горе до долу с рани. Друг път докараха заловен наш командир. Разпитваха ги, крещяха им. Отведоха ги и ги разстреляха", разказва Горбатова.
Укриващият се неин брат понякога успява да се промъкне до колибата. Така той разменя няколко думи с пленения командир, който му казва: "Момче, ние ще победим!"
Сталинградската битка вече бушува с пълна сила. Немците отстъпват и пътят им на запад минава през Плодовитое. Селото е препълнено с ранени окупатори. И майката на Зоя е принудена да им пере дрехите и бельото. Един път отказва и едва не я разстрелват.
Зоя е повалена от бронхопневмония. Спасява я не друг, а румънски войник. Румънци също участват в Сталинградската битка, но са изоставени от немските си покровители при отстъплението. В колибата на леля Дуся отсяда един от тези нещастници, захвърлени на произвола на съдбата. Той дава на болното дете лекарство, като му казва на руски "сантиментальная девочка" (сантиментално момиче). Най-вероятно този румънец загива или е пленен.
През януари 1943 г. боевете и бомбардировките са толкова мощни, че шестимата обитатели на колибата се местят в изкопания в двора на леля Дуся погреб. Оттам те слушат канонадите на съветските катюши. Нощното небе е осветено като посред бял ден.
Рано сутринта на 2 февруари съветски войник отваря капака на скривалището. И Зоя Горбатова получава предсрочно най-хубавия подарък за седмия си рожден ден на 6 февруари.
След края на битката Горбатови се местят в близкото село Абганерово, където пък се сблъскват с ужасите на сталинизма. Те са настанени в една от многото къщи, обитавани преди от хора от народността калмики. Обявени от Сталин за колаборационисти, те са изселени след изгонването на немците.
Истинският край на войната за Зоя Горбатова настъпва един прекрасен ден през 1945 г. Тя чува непознат глас. Той е на баща й Александър, заминал на фронта 4 години по-рано. Детето просто е забравило този глас.