Преди 75 години, през далечната 1949, Народна република България става втората страна в света, която признава Китайската народна република. Факт, който се помни добре и цени в днешен Китай. И въпреки че двете страни са преминали през различни политически, геополитически и икономически превратности, дълбоката българо-китайска връзка все още съществува. Както неотдавна Н.Пр. посланикът на Китай Дай Цинли каза за български медии, "традиционното приятелство става непреходно". Но какво е бъдещето на българо-китайските отношения и значението им за съдбата на Балканите и дори Европа?
Но първо един кратък исторически преглед, за да разберем колко сериозни и значими са връзките. Георги Димитров в качеството си на ръководител на Коминтерн, играе ключова роля за формирането на единен народен фронт в Китай срещу японската агресия през 30-те и 40-те години на ХХ век. Любопитен факт е, че патриархът на българската литература Иван Вазов е популярен в Китай през 30-те години на ХХ век, а и в наше време произведенията му могат да се намерят в китайските библиотеки. Борбата срещу силите на Оста - конкретно Германия и Япония, също косвено сближава българи и китайци по време на Втората световна война.
По-късно през 1950 година КНР и НРБ си разменят посланици и двустранните отношения се развиват пълномащабно през почти цялото десетилетие. Подписани са договори за сътрудничество в културата, науката, технологиите, земеделието. Още през 1952 година е подписан и търговски договор между двете страни. Пак в началото на 50-те имаме и първият студентски обмен между България и Китай.
Заради разлома между СССР при Хрушчов и Китай, през 60-те отношенията между НРБ и КНР спират да бъдат толкова задълбочени, но през 1970-те години се възраждат. Това своеобразно възраждане на връзките става в сфери като търговията, културата и мореплаването. В края на 80-те години и по-точно през 1987 година, генералният секретар и ръководител на България Тодор Живков посещава КНР, което бележи нов етап на развитие на двустранните връзки.
В съвремието интензивните връзките продължават, макар и да не са достигнали своя пълен капацитет. Увеличава се броят на българските ученици и студенти, които изучават китайски език, а вече и в самият Китай има китайски студенти, учещи български. Според Китайската митническа администрация, през 2004 търговският обмен между двете страни е бил 410 милиона долара, а през 2014 е цели 2,17 милиарда долара. Към днешна дата цифрата е още по-голяма. Днес 4,2 милиапда долара е обменът между двете страни! България изнася за втората икономика на света медни катоди, сребърна и златна руда, царевица и други суровини, а внася всичко - от соларни панели, през автомобили и електроника до текстилни изделия. За китайския пазар интерес представляват и български земеделски продукти, вино, козметика и др.
Китай има интерес да инвестира в сфери като автомобилостроенето, резервните части, възобновяемата и зелена енергия, където страната е световен лидер, както и телекомуникациите и дори финансите. Китайските инвеститори и държава оценяват възможностите и силните страни на България и разбират, че стратегическото положение на страната дава огромни перспективи.
До неотдавна в България имаше производство на китайски автомобили, а освен това има филиал на Хуауей и Джунсин, както и филиал на Китайската банка за развитие и други. През 2019 е постигнато съгласие за създаването на "Световен партньорски център" в София, който да подкрепя консултантски услуги на институции и предприятия от механизма между Китай и ЦИЕ.
На фона на отварянето на Китай след Ковид, което като процес само ще се развива и задълбочава, възможностите за България също са неизчерпаеми, защото днес КНР не е просто световна работилница, както говореха за страната през 90-те, а световен научно-технологичен, икономически и иновационен лидер. Китай и България, например, могат да развиват заедно много проекти в сфери като изкуствения интелект, където китайците са пионери не само в разработването му, но и в създаването на етични норми и насоки за развитието на тази перспективна технология.
България също може да бъде важна и интегрална част от все още развиващите се проекти в рамките на инициативата "Един пояс, Един път". Това, за да припомним, е най-голямата икономическа и инфраструктурна инициатива в човешката история, която взаимосвързва над 100 държави. Някога бедни региони като Пакистан или Шри Ланка, днес се облагородяват и виждат сериозен растеж благодарение на тази инициатива. Още по-показателен е примерът на съседните ни Сърбия и Гърция, където Китай е инвестирал много милиарди за високоскоростни жп линии, пристанища, летища, логистични бази, магистрали и какво ли още не.
Днес не е пресилено да се каже, че в резултат на китайските инвестиции, съседна Сърбия се развива не по-зле от редица страни-членки на ЕС, въпреки че е изцяло сухоземна държава, която не членува в континенталния блок. Още по-големи перспективи биха могли да се отворят и за България, която е не само член на ЕС, но и граничи с Турция и има излаз на Черно море, което я прави геоикономически и стратегически важна държава.
Но най-вече, отношенията могат и трябва да се градят на базата на вече 75-годишната традиция, която напълно се вписва в идеите на Си Дзинпин за глобална общност на споделената съдба, където всяка цивилизация, запазвайки уникалния си и самобитен характер, ще може да допринесе за общочовешкото благо. България не е общувала досега с велика сила като Китай, която не търси хегемония или неоколониален контрол, а взаимна изгода и гледа да постигне всичко по начин, по който всички да са доволни.
Именно китайското разбиране за уважение, равноправие и обща съдба дават възможност шестмилионна България да може да бъде равноправен партньор и приятел на 1,4 милиарден Китай, свързани заедно от дългата ни обща история на приятелство, сътрудничество и взаимопомощ. Тези отношения трябва да се пазят и развиват, както и да не стават жертва на моментната геополитическа конюнктура, както и на решения диктувани от трети страни.
