През вековете са водени горещи богословски дебати какво може да се е случило с препуциума на Спасителя
Едно от най-любопитните предположения какво представляват пръстените на Сатурн се появява през XVII век в труд, озаглавен De Praeputio Domini Nostri Jesu Christi Diatriba. В превод от латински - “Дискусия за препуциума на нашия Господ Исус Христос”. Негов автор е пазителят на Ватиканската библиотека Лъв Алаций.
В него той пише, че при Възнесение Христово краекожието на Спасителя, обрязано на 8-ия ден след раждането, е отишло също на небесата и се е разширило дотолкова, че се е превърнало в пръстените на Сатурн.
Лъв Алаций, който е грък по произход и е смятан за един от бащите на византологията, има задълбочени богословски трудове на различни теми, но този за препуциума на Господ като космическо образувание остава непубликуван. Въпросът за пръстените на Сатурн, наблюдавани от Галилео Галилей още през 1610 г., вероятно не му е давал мира, защото, преди да бъде назначен от папа Александр VII като пазител на Ватиканската библиотека, Лъв Алаций работи като библиотекар на кардинал Франческо Барберини - един от членовете на Светия трибунал, осъдил Галилей.
Въпросът с препуциума на Христос е отделна, много сложна тема, която през вековете е вълнувала не само обикновените хора, които са гледали на тази отломка от тялото Христово като на най-голямата светиня, но и много изтъкнати богослови, които са разсъждавали по този казус.
Тъй като от Авраам насам всяко еврейско момче бива обрязано на осмия ден от раждането си, така се е случило и с Исус от Назарет. За това свидетелства и Светото писание: “Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан Младенецът, дадоха Му името Иисус, наречено от Ангела, преди да се зачене Той в утробата”. (Лука 2:21)
Затова и в църковния календар на 1 януари (осем дни след Рождество) е записан специален празник, наречен Обрезание Господне.
Хилядолетия наред вярващите се вълнуват от въпроса за мъничкото парче кожа, отстранена от тялото на Спасителя при старозаветния ритуал, тъй като това може да е единствената частица от Него, останала тук, на Земята, след Божественото Му Възнесение. Плът от плътта Му. В най-прекия и нелитургичен смисъл на този израз. И тази мисъл не е давала мира на милиони хора през вековете, пораждайки мистични съновидения и невъобръзим поклоннически култ, предизвикала теологични спорове, папски индулгенции и заплахи за анатема, за да се превърне накрая в свещено табу.
В действителност
това е и най-мистериозната реликва на християнския свят, а не Свещеният граал
Тя фигурира в старите описи и инвентарни книги на Ватикана, но за нея е забранено да се говори. Дори не може да се изрече на глас под заплаха за отлъчване от Римокатолическата църква, издадена през 1900 г. от папа Пий XIII. Тази реликва е позната на латински като Praeputio Domini. Господният препуциум или Светото краекожие.
На 25 декември 800 г. Карл Велики влиза триумфално в Рим, за да бъде коронясан от папа Лъв III за император на Свещената Римска империя. Той носи безценен дар за светия отец - златна кутия във формата на кръст, инкрустирана със скъпоценни камъни. Вътре е краекожието на Исус.
Как е оцеляло и откъде го има франкският владетел? Най-старият извор, достигнал до нас, в който се споменава за запазването на краекожието, е препис от VI век на апокрифното Арабско евангелие за детството на Спасителя. Според него една възрастна еврейка го взела след обрязването и го поставила в алабастров съд с нардово масло.
Имало е безкрайни теологични дебати през вековете можел ли е Исус да се възнесе в цялост, след като една малка част от Неговото тяло липсва? Дали пък при чудото на Възкресението краекожието му не е възстановено също по чудодеен начин?
Св. Анастасий Синаит например твърди, че “можем да сме сигурни, че Спасителят, след като доброволно се е подложил на акта на обрязване, ще е запазил препуциума си, така че да може да бъде възстановен в тялото Му след Възкресението, та да се възнесе при своя небесен Отец със съвършено тяло, цяло и непокътнато”.
Севир Антиохийски, за когото има сведения, че може да е бил роден в днешния български град Созопол, оспорва тезата,
че светото краекожие се е възнесло на небето заедно с Исус.
Въпросът за целостта на тялото при възкресението е вълнувал горещо ранните християни, защото те се тревожели какво ще се случи с тези техни части, останали на земята след деня на Страшния съд. Например онези, които са имали ампутирани крайници, са искали да бъдат сигурни как ще се явят на Онзи свят. Дори преждевременно оплешивелите са се терзаели ще имат ли отново коса във вечността.
Лека-полека дребната човешка суета е изкристализирала до грандиозен философски въпрос: Има ли пълно Възкресение, ако тялото не е възстановено в неговата цялост?
Ред богослови дават за пример евангелския текст, според който Исус отговаря на садукеите относно брака след възкресението: “Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, а са като Ангели на небесата.” Марк (12:25).
Оттук и тълкуванието, че ако са като ангели, то значи възкресените вече биха имали определени анатомични разлики, поне що се отнася до половите им белези. Съответно и големият въпрос с краекожието на Господ се заплита още повече.
В някакъв момент временно е постигнат консенсус, поне в богословските среди, че
на препуциума може да се гледа както на косата и ноктите, които Исус е рязал по време на земния си живот
като човек. Но нещата излизат от контрола на църквата и темата постепенно започва да се приема с доза хумор, съпътстваща ирония и все по-голяма критика.
Да се вярва, че краекожието на Христос е оцеляло, е толкова глупаво, колкото да се вярва, че главата му би оцеляла, отрязана от тялото, възмущава се чешкият реформатор Ян Хус, преди да бъде отлъчен от църквата и изгорен на клада.
Пак тогава, през XIV век, Джефри Чосър отваря темата за фалшивите реликви, давайки пример с един монах, който представял стари овчи кости като свети мощи. Така бащата на английската литература хвърля, така да се каже, първите съчки за разгарянето на дискусия относно търговията с реликви през Средновековието. Която през XVI век вече бушува като истински пожар. И въпросът за Свещения препуциум съвсем не е подминат.
Основателят на протестантската реформация Мартин Лутер недоумява колко “свети краекожия” обикалят из Европа. А френският протестантски реформатор Жан Калвин - дори още по-голям критик на търговията с реликви, възкликва язвително по адрес на католиците и вярата им в Praeputio Domini: “Те не можеха да пуснат тялото на Христос, без да запазят частица от него за себе си!”
Католическата църква е принудена да реагира на набиращото сила протестанство с ответни мерки и опит за вътрешни реформи. След като научната революция и Реформацията започват да променят мисленето на хората от суеверия към скептицизъм, това рефлектира и върху реликвата, която векове наред е предизвиквала само благоговение сред вярващите.
С годините Светият престол целенасочено започва да избягва всякакви въпроси относно автентичността на реликвата и спира да говори по темата, сякаш никога не е съществувала. През 1900 г. папа Лъв XIII издава декрет за отлъчване от църквата на всеки, който проговори за Исусовото краекожие.
През следващите години на ХХ век Ватиканът има за цел да ограничи патоса около Свещения препуциум, като всичко за реликвата, случило се в миналото, да бъде сведено до “благочестива легенда”, а в бъдеще темата да се смята за “неуместно любопитство”.
При папа Пий XII е увеличена строгостта на наказанието за всеки, споменал за препуциума. Такъв човек е смятан за вечно опозорен и затова трябва да бъде избягван от вярващите. Опитът за въвеждане на “пълна карантина” по въпроса с препуциума не успява нито с новата анатема, нито дори чрез премахването на празника Обрезание Господне от католическия календар през 60-те години.
Дори за свръхмогъщ апарат като Римската курия се оказва непосилно да тури под пълен контрол човешките инспирации. Особено когато са намесени отделни изблици на естествената вяра в чудеса.
