Шефът на “Глобални операции” в МИ6 ще се превърне в доверен и дългогодишен съветник на властите в София, но на финалната права президентът Саркози ще изиграе всички.
Внощта на 23 срещу 24 юли 2007 г. вратите на резиденцията на британския посланик в Триполи се отварят, за да пропуснат един от най-изненадващите гости, които тази стара сграда на крайбрежната улица “Шат” в либийската столица помни. Нервен, с леки тикове на лявото око, д-р Здравко Георгиев пристъпва прага, за да остане на британска територия докъм 2,30 ч сутринта. Изключил е мобилния си телефон, както го е инструктирал дипломатът, който с мръсна газ го е докарал от българското посолство.
След излизането му от затвора това е първата нощ, която докторът ще прекара извън територията на българското посолство и скромната стая на последния етаж, която се е превърнала в негов дом. Вече трета година той е на свобода, но отказва да напусне Либия без съпругата си Кристияна Вълчева. Тя и останалите четири български медицински сестри заедно с палестинеца Ашраф ал Хаджудж са в затвора “Джудейда” в Триполи, къдетно очакват неясната си съдба, след като са били два пъти осъдени на смърт за умишлено заразяване на повече от 400 деца от Бенгази с вируса на СПИН.
Часове по-късно всички ще се видят на летището в Триполи и ще бъдат качени на френски държавен самолет, за да се завърнат в България. Момент, за който са мечтали и сънували, споменавали са в молитвите си безброй пъти от онзи фатален ден през февруари 1999 г., когато бяха арестувани.
Прибирайки се в родината, българските медици бяха по-скоро пестеливи на благодарности, освен към жената, която ги отведе онази нощ от Триполи – съпругата на президента на Франция Никола Саркози - Сесилия. Но зад френския хепиенд се крие дълга британска следа. И ако чуждият принос и усилия към каузата на българите в Либия трябва да бъде отчетен, то лаврите за успеха най биха прилягали на британското разузнаване. Защото черновата на целия план за преговорите по разрешаването на драмата с медиците всъщност е написана от специалните служби на кралица Елизабет Втора.
На 11 септември 2001 г. в лоби бара на един малък хотел в Брюксел българският външен министър Соломон Паси подава ръка на гладко обръснат светъл мъж. Сър Марк Алън – шеф на “Глобални операции” в британското външно разузнаване МИ6, е пристигнал с влак от Лондон заради проблема, който българите имат в Либия.
А ако от двете страна на Ламанша има някой, който може да се оправи с либийците, това е той - човекът, успял да откаже Кадафи от програмата му за оръжия за масово поразяване. През следващите години той ще направлява със съвети правителството, президента и специалните служби на България.
Денят на срещата на британския разузнавач и българския министър ще остане в историята. Но по съвсем друга причина.
Докато обсъждат важни детайли по казуса в Либия, погледите и на двамата се заковават върху екрана на телевизора, където вървят кадрите със самолети, забиващи се в кулите на Световния търговски център в Ню Йорк. В следващите минути телефоните и на двамата зазвъняват истерично.
Въпреки това срещата за Либия продължава. След това двамата ще се срещат още няколко пъти. Ще вечерят в Панорамата на Японския хотел в София, а в Лондон, край Темза Марк Алън дори ще заведе Паси в кабинета на директора на МИ6 - Ричард Диърлав. Шефът на “Глобални операции” ще продължи да пътува до София като гост и на следващото българско правителство, на президента Георги Първанов и директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров.
В самото начало вероятно именно заради него британското разузнаване се ангажира толкова активно със случая на българите в Либия. Един млад, но много енергичен представител на МИ6 ще започне да посещава всяко заседание на съда в Бенгази, за да си води детайлни записки, седнал някъде на задните редове в залата.
Мистър Кей, както дискретно го наричаха хората, които знаеха какво прави този човек в Либия, обикновено не даваше вид на много активен и въодушевен от каузата на медиците. Избягваше да демонстрира съпричастност както повечето чужди наблюдатели в залата на съда и ако въобще минеше край решетките, зад които българите седяха, само им кимваше с британска сдържана учтивост.
Един слънчев ден същият този мистър Кей се обади на човека, с когото контактуваше от българска страна, и двамата се видяха в едно кафене в Триполи. Представителят на британското разузнаване носеше със себе си лист с недълъг текст. Това беше черновата на плана за споразумение с либийците, който години по-късно щеше да послужи за основа на т.нар. Четиристранен формат за преговори и фактически щеше да доведе до освобождаването на българите. Още тогава в този първи и най-ранен вариант бе включена точка за създаване на общ фонд, в който България трябваше да участва с парите от либийския дълг.
“Смятаме, че това така или иначе са несъбираеми вземания, освен това са пари, които навремето комунистическият режим в София е изкарал, продавайки оръжие на режима на Кадафи, и е напълно обосновано да се откажете от тях”, обясни в онзи ден с усмивка мистър Кей.
Така бяха положени основите на бъдещото българо-британско сътрудничество по казуса с медиците. Затова и не беше никак случайно, че България в един момент се оказа съвносител, наред с Великобритания, на резолюция за Либия в ООН.
На 12 септември 2003 г. Съветът за сигурност на ООН, от който по това време България бе част, свали санкциите срещу Либия.
През 2004 г. сър Марк Алън е на поредната си визита в България. Среща се с президента Първанов в закрит обект в Банкя, стопанисван от българската разузнавателната служба. Преди да напусне МИ6, за да стане консултант на “Бритиш петролиум” за Близкия изток, британският разузнавач ще е създал предпоставките за контакта на ген. Кирчо Киров с шефовете на либийските тайни служби Муса Куса и Абдала Сануси. А вероятно ще се окаже и човекът, повлиял върху решението на българския държавен глава да отиде в Либия и лично да разговаря с Кадафи.
Поканата за Първанов идва една нощ на 22 март 2005 г., докато ген. Киров е в Либия по покана на Сануси – вездесъщият ръководител на либийската държавна сигурност и баджанак на полк. Кадафи. Британското разузнаване има ярка роля в цялата история, но далеч не е единствената специална агенция, която е въвлечена в сагата. Над 20 различни разузнавателни служби по света участваха с различна помощ по случая с медиците, признава по-късно ген. Киров. Всяка от тези централи има своя принос към каузата. От посолството в Триполи, където е резидентурата на българското разузнаване, София няма реален поглед върху обстановката и настроенията в специфичния район на Бенгази. Затова се погрижва египетското разузнаване под ръководството на ген. Омар Сюлейман. Египтяните помагат с информация и анализи за ситуацията в източната част на Либия, която те познават най-добре. Алжирците пък изпращат на българските си колеги интерпретация на шериатското право и прилагането му, особено в частта за кръвнината. Марк Алън препоръчва една доверена адвокатска кантора в Аман, която прави анализ на силните и слабите страни в мотивите на либийския съд.
Изненадващо дори Мосад се включва в играта “Израелските колеги ни посочиха и създадоха условия за контакт с лица, които имат информационни възможности и лостове за влияние и създаване на благоприятна психологическа нагласа за решаването на казуса”, признава след края на драмата ген. Киров.
Самият той разбира, че всичко ще приключи през лятото на 2007 г. след един среднощен разговор със Сейф ал Ислам Кадафи в края на февруари във Виена. Тогава синът на Кадафи казва още, че работи за разделянето на случая “Меграхи” от този на медиците.
Обвиненият за атентата над Локърби либийски гражданин Абделбасет ал Меграхи дълго време е спряган като евентуална разменна монета. Първият сондаж от Либия идва от фондация “Кадафи”, чийто директор Салех Абдусалам се интересува дискретно дали българският външен министър Соломон Паси не може да постави въпроса пред британците. Връщане на Меграхи в Либия срещу освобождаване на българските сестри. Сделката изглежда проста. Въпросът е поставен, но отговорът на британския външен министър е категоричен: Забравете за това!
Либийците обаче не се отказват и темата продължава да е актуална почти до окончателното решаване на българския казус. Факт е, че в крайна сметка Кадафи успя да изпълни обещанието си и да върне в Либия Меграхи.
Още в края на февруари 2005 г. на една конфиденциална среща в Кайро шефът на фондация “Кадафи” излага визията на Либия за решаване на случая с медиците, включително и сумата, която ще е необходима за окончателното приключване на случая.
Едно от важните послания е, че сметката на фонда “Бенгази” ще бъде анонимна и либийската държава също ще се включи активно в усилията за набирането на средствата за заразените деца. Това е ключов момент, защото по-късно ще се окаже, че цялото международно участие, включително мистериозната поява на Катар в схемата е само параван и либийската държава ще плати сама обезщетенията на децата в Бенгази. Няколко месеца след срещата в Кайро всички детайли по споразумението ще станат част от преговорен процес, станал известен като Четиристранния формат.
Първата подобна среща е на 7 ноември 2005 г. в Лондон зад една огромна четириъгълна маса във Форин офис в Лондон. Зад всяка от страните на масата седят представителите на съответната страна във формата - Либия, България, Европейският съюз и САЩ. Срещата е конфиденциална и до края на преговорите всички сбирки и участващите в тях лица са пазени в тайна.
Британците играят ролята на домакини, а ключовата фигура по време на тази първа среща е посланик Антъни Лейдън, който е изкарал успешен мандат в Триполи. Американците пращат Джонатан Шварц, човекът, преговарял с либийците по случая “Локърби” Естествено,той не е изненадан да види на срещата в Лондон двама стари познайници от онова време. Абделати Обейди - зам. външен министър, и Мохамед Зуей, който по това време е посланик на джамахирията в Лондон, вече са достатъчно калени в подобни битки. Те са сред най-обиграните преговарящи, които Кадафи има подръка. Към техния отбор е включен и директорът на фондация “Кадафи” Салех Абдусалам - човекът, който знае всички детайли от началото на българския казус. Той води със себе си и юрист от Върховната касационна прокуратура в Триполи.
Българската делегация е най-малобройна - зам. външният министър Феим Чаушев и Петко Дойков – шеф на дирекция “Близък изток и Африка” в МВнР. Втората среща на преговарящите е в британското посолство във Виена на 23 ноември 2005 г. Там към българския екип вече се присъединява и главният прокурор Борис Велчев. Преди това той е имал вече една дискретна мисия в Либия и е навътре в детайлите.
Преговарящите се събират още два пъти под домакинството на британския посланик в Триполи, веднъж в София и накрая в Брюксел, където фондация “Кадафи” води и представители на семействата от Бенгази.
След втората среща в либийската столица към преговарящите са се присъединили вече и французите, и германците. Това е моментът, в който в Елисейския дворец в Париж си дават сметка, че нещата са почти готови и започват да дебнат подходящия момент за тяхната акция.
Никой от партньорите обаче не предполага каква изненада готви президентът Саркози.
Междувременно българска финансова делегация отива в Триполи, за да преговаря за дълга. Казват им, че сумата е около 20 млн. долара, но джамахирията им предлага да подпишат за 10 милиона, защото не признава лихвите и е имала много пропуснати ползи. Експертите звънят в София и искат инструкции. Феим Чаушев е категоричен, че нищо не бива да подписват. На следващата среща от преговорите той казва на Обейди в типичния си стил: “Нашето участие във фонда ще бъде основно сумата по дълга. Вие, ако искате, пишете, че дългът е един долар. Тогава ще ви дадем един долар. Смятам, че е по-добре да говорим за едни 100 милиона. Ако признаете лихвите, така българското участие ще звучи по-убедително. Това си е ваша работа, преценете.”
Как се променя предложението на либийците, четете в сайта на "168 часа"
