Най-малката олимпийска делегация от 1936 г. насам! И най-много златни медали през ХХI век!
Това е рекапитулацията на участието на България на олимпийските игри в Токио. Златото на Ивет Горанова, Стойка Кръстева и ансамбъла по художествена гимнастика, среброто на Антоанета Костадинова, бронзът на Тайбе Юсеин и Евелина Николова наредиха страната ни на 30-о място в класирането по медали. На Балканите пред нас са само Хърватия и Сърбия, при това със същия брой титли, а зад нас са Словения, Турция, Гърция, Украйна, Беларус, Румъния, Индия, Словакия, Южна Африка, Австрия, Португалия, Азербайджан (ако знаете колко пари се дават за спорт там, свят ще ви се завие), Аржентина, Мексико, Финландия…
Всичко това идва да каже, че слуховете за смъртта на българския спорт са силно преувеличени. Просто трябва да се работи, да се създават условия да се работи, да се рекламира колко много трябва да се работи и колко е хубаво да си олимпийски шампион.
Защото е напълно ясно, че сега ще има стотици, а може би и хиляди молби за постъпване в школите по карате, бокс, художествена гимнастика, а защо не и по стрелба и борба. В спорта едно от най-важните неща е вдъхновението. А вдъхновението се създава от кумирите. Днес българският спорт има своите кумири повече от която и да е година през този век. Нека го използваме.
Има нещо символично, че и трите златни медала за България са първи във въпросните спортове, но особено ценен е този на ансамбъла по художествена гимнастика. Все пак десетки години този спорт беше наричан “български”, а златото от Олимп все му бягаше. Токио възстанови историческата справедливост. Браво!