Христо Шопов: Нямам планове да играя със сина ми

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/10168849 www.24chasa.bg
Шопов в сериала “Братя”. СНИМКА: НОВА ТВ

Tой е един от най-известните и уважавани съвременни актьори. Син на легендите Наум Шопов и Невена Симеонова, сам доказва артистичния си талант. Като ученик получава главна роля още в първия си игрален филм “Дишай, човече!”.

Завършва ВИТИЗ със специалност “Актьорско майсторство за драматичен театър” през 1987 г. Сред знаковите му роли са в номинирания за три награди “Оскар” филм “Страстите Христови” на Мел Гибсън, в любимите на поколения “Вчера”, “Любовното лято на един льохман”, “Маргарит и Маргарита”. В последните години Шопов се бе отдал на театъра и направи няколко хитови спектакъла. Сега се завръща на малкия екран с третия сезон на сериала “Братя”.

- Защо се съгласихте да участвате в сериала “Братя”, г-н Шопов?

- Продуцентът Красимир Ванков поиска среща с мен. Имахме разговор, след което той ми изпрати да погледна текста, характеристиката на героя. Хареса ми това, което ми предложи.

- Засега се знае само, че героят ви променя съдбите на останалите. Звучи като злодея, така ли е?

- Този герой се появява изненадващо и наистина променя съдбите на всички хора, до които се докосва и с които общува. Има доста обрати. Не мога да кажа повече, за да я има изненадата и у зрителя.

- С “Братя” се връщате на снимачната площадка на българските сериали след 8-годишна пауза. Защо се оттеглихте така от работата пред камера и се посветихте основно на театъра?

- Никога не е било мой избор. Просто има моменти, в които един актьор получава повече предложения да се занимава с кино или сериал, а това е доста по-сериозна ангажираност, отколкото да работиш в театър. Така че не е било въпрос на избор. Имало е някои предложения в тези 8 години, но по един или друг начин не са се случили. Сега му е дошло времето.

- Вие играехте в един много успешен сръбски сериал - “Южен вятър”. Доколко различна е работата там и тук, може ли да се правят паралели в начина на работа?

- Да, участвах в първия сезон. Хората са еднакво подготвени навсякъде вече, макар че тук май са по-добри. Имам предвид - повечето, които сега се занимават с кино или сериали, малко или много са работили в чужди продукции, откъдето се промениха нещата в българското кинопроизводство.

Хората тук вече

работят така, както

се прави по света

Разбира се, с друг ресурс, което винаги личи. Но това са дадености, които няма как да избегнем.

- Как се случи първият ви моноспектакъл “Не е за телефон”, който представихте преди няколко месеца?

- Случи се, докато репетирах “Тест” - постановка по текст на Елин Рахнев. Двамата станахме доста близки по време на репетиционния период. Основната идея за моноспектакъла дойде от него. Той ме попита дали съм мислил в тази насока. Аз му казах, че съм го правил, че в последните години съм търсил доста активно текстове за моноспектакъл, но не съм попаднал на точния текст за мен. “Искам да опитам да напиша нещо конкретно за теб”, ми каза той. Започнахме да обменяме идеи, стигна се до вариант, в който после се намеси и Лиза (сестрата на актьора Лиза Шопова, която се изявява като драматург и режисьор - б.а.). Така сценичният вариант стана на Лиза и на Елин - двамата са автори.

Не си бях давал сметка точно какво е това да поставяш моноспектакъл и мисля, че никой актьор, преди да се захване с подобно нещо, не може да оцени какви подводни камъни има в това.

- През какво трябва да е минал един актьор, за да направи свой моноспектакъл?

- Да има известен опит и кураж да го направи.

- Какви са подводните камъни?

- Първо, публиката предпочита да е по-шарено, да има повече актьори на сцената. Говоря за масовото усещане на зрителите. Също така предпочитат да е забавно, весело, да е комедия. Това са вкусове, изисквания и няма как да не се съобразяваме с тях.

Трудно е да се намери текст, който да стига до максимално широк кръг публика.

Няма какво да се лъжем - това се прави, за да се гледа и да се продава. Не обичам думата “пазар”, но по някакъв начин в това е смисълът. Така че

актьорите, режисьорите

и авторите трябва

да се стремят

да бъдат гледаеми

Да направиш нещо много велико и високо като изкуство и да го изгледат два салона просто не си струва усилията.

- Как се приема моноспектакълът ви?

- Премиерата беше в Хасково. Трябваше да бъде на открито, но заради метеорологичните условия го играхме на закрито, в спортна зала, което също си е приключение. Но беше много хубаво, едно от най-добрите представления до момента. След това имаше софийска премиера, която мина малко по-умерено. После го играх в Борисовата градина, за първи път на открито. А това си е особено усещане, защото има много странични шумове и така по някакъв начин се нарушава театралната постановка. Но представлението мина много добре. После бяхме в Бургас и Варна. Надяваме се, че ще върви напред.

На 20 септември ни предстои “Сцена на кръстопът” в Пловдив, а след това представлението ще се играе в театър “Сълза и смях” в София, ще пътува доста. Надяваме се и в чужбина, стига за пореден път да не затворят света.

- Покрай пандемията много ваши колеги започнаха да представят свои спектакли на открито. Вие сам казвате, че така се нарушава театралната постановка, от друга страна, го има и страха у публиката да не се зарази с вируса.

- Театралните пространства са една от възможно най-контролираните среди. Никой не ходи да брои колко хора има в ресторантите или в дискотеките, докато в една театрална зала - закрита или открита, действа правилото за 50% от капацитета ѝ.

Хората в публиката са през едно или две места, всички са с маски, не тичат, не викат, не говорят, което в никакъв случай не е по-опасно, отколкото да отидеш в магазина. Но, да, има някакъв страх. Да не забравяме, че ние играехме и на 30% от капацитета на залите.

- Покрай тези ограничения в броя на зрителите има ли глад на публиката да ви гледа отново?

- Има го, да. На мен никога не ми се бе случвало да играя през лятото. По принцип активният сезон започва след 20 септември, а в другото време хората не влизат в театъра. Но сега го правят. Да се запълни половин салон, което по правилата означава пълен салон, е много повече, отколкото да се напълни целият салон без правилата, като имаме предвид сезона и нагласата на хората.

- В една от постановките ви - “Тест”, играете заедно с вашия племенник Асен Мутафчиев. Планирате ли да направите нещо и със сина ви Наум?

- Нямам такива планове, защото той не е театрален актьор. За да се занимава човек с театъра, трябва задължително да е минал през сериозна школа като НАТФИЗ. Телевизията и киното са нещо различно. Не казвам, че там е по-лесно, просто е друго.

- Наум си партнираше с майка си - вашата съпруга Мариана Станишева, в “Откраднат живот”. Досега играли ли сте двамата някога заедно?

- Да, но преди много години - около 2000 г., той беше дете. Играехме в българския филм “Коледата е възможна”, където участваше и Мариана. Наум беше много малък тогава.

- Вие бяхте много доволен, че той бе избрал друг път да се развива - завърши медицина. Но май кръвта вода не става.

- Вероятно е това, ще видим.

- По време на пандемията снимахте филм, какво представлява “В сърцето на машината” и каква е ролята ви там?

- Това е един от най-хубавите български филми, премиерата му ще е след няколко месеца. Той няма да остане незабелязан със сигурност. Присъствах на негова закрита прожекция и бях много впечатлен както от самия филм, така и от операторската работа на Андрей Андреев.

Добротата, желанието за свобода - това е в основата на историята, сценарият е доста силен. Това е много хубава мъжка история. Моят герой е директор на затвора.

- Казвате, че когато играете един образ, вие го оправдавате, съчувствате му, харесвате го. Това ли е подходът ви дори когато играете злодей?

- Разбира се, оправдавам действията му.

Дълбоко не вярвам в

това, когато един актьор

каже, че влиза в кожата

на някой друг, че се

превъплъщава в роля

Към това се отнасям с подозрение и насмешка. Задължително е актьорът да оправдава героя си, да поставя себе си на негово място и да реагира спрямо обстоятелствата. И да съжалява заедно с него, когато не е направил нещо както трябва, ако героят има това усещане.

- Кои са били най-сладките ви роли, които ви е било най-интересно да изиграете?

- Обичам много от ролите си. Сега ми е най-интересно това, което играя в “Не е за телефон”.

- Какъв е героят ви там - работи в туристическа агенция ли?

- Така изглежда, но всъщност не точно. Няма да говоря за сюжета, има много изненади в него, жанрът е комедия. Героят е мъж на средна възраст, който се опитва да оцелее - това, което правят 90% от мъжете на тази възраст. Притиснат е от банки, изкушен от нещата, от които се изкушават мъжете на тези години. Това води до доста комични ситуации, и не само.

- Случвало ли ви се е да кажете на някого “Не е за телефон”?

- Има някакъв фолклор около това изречение. Аз го помня от много години - хората имат подозрение, че ги подслушват.

На мен ми е много смешно това - да си мислиш, че си толкова ценен, че така се интересуват от теб. Най-вероятно има и такива хора. Аз не го казвам това изречение, дори понякога предпочитам да говоря по телефона. Така човек казва по-лесно някои неща.

- А казвали ли сте си някога “Дишай, човече!” (това е името на филма, с който актьорът прави дебюта си в киното - б.а.)?

- Ами не. Не съм от хората, които могат да почиват наистина. Мозъкът ми си има негов ритъм и непрекъснато работи.

- Какво ви даде този филм?

- Благодарение на него е всичко останало. Той ми се случи, когато бях много млад - още не бях завършил гимназия. Аз знаех какво е снимачна площадка, бях стъпвал на такава много пъти. Но когато получиш главна роля във филм, и то в такава възраст, това до голяма степен определя бъдещето ти. Макар че много от децата актьори не продължиха да се занимават с това.

- Вие защо не се отказахте, приели са ви във ВИТИЗ чак на третия опит да влезете в академията?

- Бях си казал, че третият ще е последен и след това ще видя с какво друго да се занимавам.

- Трябваше да си докажете нещо ли?

- Не, не. Аз никога не съм бил много амбициозен и

никога нищо не е било

на всяка цена, освен

в личен план,

където много съм искал нещо да се случи. В тази професия нищо не е на всяка цена.

Бях си казал, че ще пробвам три пъти. Разбира се, след първия отказ бях много разочарован. След втория път не бях толкова изненадан, че не минавам напред. И на третия си казах, че ще положа повече усилия. Макар че не съм убеден, че усилията бяха повече от предните два пъти. Просто проф. Елка Михайлова реши, че имам място в нейния клас.

- Какво правихте през двете години, в които не учихте, а се подготвяхте да кандидатствате отново?

- Бях сценичен работник във ВИТИЗ около година. През другото време си почивах и се подготвях.

- Не сте се откъснали от професията.

- От сцената, това е важно. Друго е да видиш труда на хората зад завесата, които подреждат всичко, построяват декора, пускат музиката, осветлението. Актьорът трябва да има голям респект към тях. Както и в киното - към целия екип, който работи по филма.

- Кои са били най-трудните ви периоди в професионален план?

- И в началото на 90-те, и по-късно. За хората, които се занимаваме единствено с актьорство, издържаме се от това, е много страшно да останеш без работа. Не говоря само финансово. На мен ми се е случвало да нямам работа 2 години, телефонът да не звънне. Беше в края на 90-те, беше много тежко. После се завъртяха нещата.

Малко са хората, при

които пътят да е равен

нагоре. При мен

не е било така

и знам, че няма и да бъде.

- Доколко е важна известността за актьора?

- Важно е, ако един актьор, който работи в киното или театъра, се появява и в телевизионен сериал.

Това вкарва и публика в театъра - в залата влизат хора, които преди не са стъпвали в нея. Казвали са ми го преди години, когато активно бях по телевизията с два сериала едновременно - “Дървото на живота” и “Четвърта власт”.

Тогава ми пишеха хора или са ме чакали пред театъра, за да ми го кажат - заради това, че са ме гледали по телевизора, бяха дошли и в театъра.

- Направихте два късометражни филма - за динамичната стрелба и за приют за изоставени животни. Допада ли ви ролята на режисьор и планирате ли да снимате още филми?

- Да, имам такива планове и част от тях ще се осъществят. Спечелих проект от Националния филмов център за пълнометражен документален филм.

- На каква тематика ще е?

- Темата е за българското овчарско куче. Сега обаче има забавяне, чака се да влезе нов правилник, иначе тази есен трябваше да снимаме. Надявам се до края на годината да се случи. Имам планове и за късометражен игрален филм. След това, надявам се, и за нещо по-голямо.

- В личен план - имате две внучки, те ли са най-хубавото нещо?

- Да, така е.

- Те все още са много малки, за да са ви гледали в театъра.

- Да. Надявам се, като станат достатъчно големи да ме гледат, да продължавам да се занимавам с това, защото човек никога не знае.

 

 

  • За повече коли трябва добра инфраструктура

    За повече коли трябва добра инфраструктура

    България е в дъното на класацията на страните в Европа по брой автомобили на глава от населението. У нас са 407 на 1000 души. За сравнение, в Италия има 663 автомобила на 1000 души. Отделен въпрос е, че българският автомобилен парк е най-остарелият в Европа - караме вехти и потрошени коли. Докато светът върви към автомобили
  • Първан Симеонов: Протестът умря, срути се под собствените си претенции

    Първан Симеонов: Протестът умря, срути се под собствените си претенции

    Как Слави си е представял политиката? Като честен манастир? Да, протестът свърши снощи. Андрей Райчев го напомни. Ако искате, бройте го днес, петък, тринайсети – за по-лесно запомняне. Няма драма, протестът имаше смисъл. Моделът „Борисов“ вече трябваше да се смени. Даже протестът свърши, точно където трябваше – като протест именно; свали Борисов

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо