Митрополит Антоний: В пандемията църквата остана на своя пост

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/10662841 www.24chasa.bg
Негово Високопреосвещенство митрополит Антоний е роден на 17 януари 1978 г. в Стара Загора. Завършил е Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Избран е за Западно- и Средноевропейски митрополит от Светия синод на Българската православна църква на 27 октомври 2013 г.

Да си духовник, е призвание като лекарското - трябва пълна отдаденост, казва най-младия български владика

- Ваше Високопреосвещенство, как намерихте призванието си?

- Христос казва: Не вие мен, а аз вас избрах. Бог се докосва до сърцето на всеки вярващ в неговия житейски път. Ако наистина усетим Божията десница, която ни се подава в живота, и я поемем, тогава няма да сбъркаме. Защото много пъти, водени от своите страхове или водени от избори, подчинени на личното ни благоденствие, ние отхвърляме тази ръка и поемаме по пътища, които невинаги ни водят в правилната посока, а и не чувстваме духовно удовлетворение от това. Затова бих посъветвал хората да следват пътя на сърцето си, този път, който чувстват за свое призвание. Призванието се усеща тогава, когато съвпада с дарбите, които Бог ни е дал. Всеки има своя дарба, която трябва да развива, и когато върви в пътя на тази своя дарба, човек неминуемо постига успехи.

- В ранните си години мислили ли сте, че има друга сфера, в която да правите кариера?

- Несъмнено. Много исках да бъда лекар в ранните си години, може би впечатлен от съседите, които имахме в нашия блок. Бялата манта, тази чисто външна опрятност на самите лекари, но пък и това, че помагаш на хората, когато имат проблеми. Но пък Бог така е промислил, че сега да бъда духовен лекар. Както да бъдеш лекар, е призвание, така и да бъдеш духовник, е призвание. Защото и лекарското изкуство, и свещенослужителството изискват пълна отдаденост.

- А в кой момент разбрахте, че бялата манта ще се превърне в черно расо?

- В момента, в който завърших Пловдивската духовна семинария. Бях приет в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и идвайки в големия град и сблъсквайки се с предизвикателствата,

животът ми на младеж

се превърна в ежедневие

на свещенослужител,

макар и още млад студент. Започнах да пея в храма “Успение Богородично” в “Малашевци”.

Бях ежедневен клиросен певец, тоест това изискваше голяма част от моето студентско време да бъде отдадено на Бога и на църквата. Налагаше се да ставам в ранни зори и от “Студентски град” да хващам автобус, после да се прехвърлям на трамвай, за да стигна до “Малашевци”.

Това е час, час и нещо сутринта. След като участвах в утринното богослужение, се връщах в центъра на София, на площад “Св. Неделя”, където е Богословският факултет, за да изслушам лекциите на моите преподаватели, а след това се връщах в храма в “Малашевци” за вечерното богослужение.

Накрая в 10 ч вечерта се прибирах в “Студентски град”, където нищо друго не ми оставаше, освен да хапна и да си легна. В събота и неделя пък пътувах до Самоков, където бях празничен певец в девическия манастир “Покров Богородичен”. Сега, от дистанцията на времето, осъзнавам, че още тогава съм поел по този път на служение на църквата, защото цялото ми време бе отдадено на това призвание.

Аз практически нямах лично време, в което да мога да споделям живота и ежедневието на нормалните студенти. Вероятно тогава, без да осъзнавам, съм избрал да вляза в този път, който после избрах и следвам и досега – пътя на църквата и Бога.

- И нито веднъж по време на това тътрене по автобуси и трамваи не ви додея?

- Ако правиш нещо с любов и когато то ти носи удовлетворение и изпълва сърцето ти, то не дотяга. Веднъж само съм се успивал да отида в храма. Предната вечер останахме до късно, защото един от състудентите имаше рожден ден, и на сутринта не бях чул будилника. В последния момент станах, хванах такси, за да успея да стигна навреме до храма. Този шофьор, който ме возеше, ме попита закъде бързам толкова, аз му обясних, че закъснявам за службата в храма, където трябва да пея, защото хората чакат. И той се пошегува в типичния за таксиметровите шофьори стил, но

сякаш изрече пророчески

думи: Ето, сега за наказание

ще те заточат в някой манастир

Случи се така, че не ме заточиха, но аз отидох в Клисурския манастир по свое желание. И там поех по монашеския път на 6 август 2002 г., поемайки върху си този нелек кръст. Но иго благо и бреме леко, както казва Христос.

Защото през годините на моето служение Бог никога не ме е изоставял, винаги съм усещал неговата подкрепа и в най-трудните моменти. Защото по този труден път, какъвто е монашеският, човек среща своите изпитания, съмнения, разколебавания, изкушения дори. Но когато е твърд и непоколебим в своето решение и надмогне своите страхове и ги отхвърли настрани заради вярата си в Христос, то Христос още повече го укрепява и вдъхновява в този път.

- А с какво сте по-различен в работата си от вашите събратя?

- Не мисля, че съм по-различен от моите събратя, но всяка епархия си има своите специфики на служение. Заемайки катедрата на Западно- и Средноевропейската епархия, моето служение е по-различно като тип, защото то е мисионерско служение. Налага се да пропътуваме големи разстояния между отделни държави, за да достигнем до хората.

Тази епархия като структура се разпростира в 15 европейски държави. Тя е трудна, защото изисква повече време, което се влага в пътуване, в различни условности, още повече в това време на пандемия. За да откликнем на духовните потребности на хората, залагаме и на интерактивното служение, така да се каже.

Разбира се, център на богослужението е светата литургия, която се извършва по места, но нашите свещенослужители проповядват и чрез социалните мрежи, чрез личните си страници в различни интернет канали, защото това е начинът по едно и също време нашето послание да достигне до хората.

Иначе все още съм най-младият митрополит в Българската православна църква и единствено белегът на годините носи някакво различие, защото всеки е раснал в различно време. Но когато става въпрос за вяра, ние сме единни и нашите разбирания са едни и същи.

- Има ли един владика приятели?

- Разбира се. Като всеки човек, който живее в света, и владиката има нужда от верни съработници и приятели. Приятелството в нашето съвременно общество може да е разтегливо понятие. Христос ни дава много добър пример с притчата за милостивия самарянин. Понякога ние си избираме приятели спрямо нашите интереси, но това не трябва да е така, защото интересите днес са едни, утре са други.

Затова човек трябва да избира за приятели верни хора, на които може да разчита и в добро, и в зло. В моменти на немощ те трябва да бъдат негова опора, да му дават съвети. Когато го видят, че тръгва по неправилен път – да го връщат. И да го насърчават, когато върви по добър път.

Като архиерей аз се радвам, че имам такива приятели, с които мога да споделя своите радости и тегоби в житейския път. За мен те са и пример в много отношения, защото

това, че си владика,

не те прави безгрешен

и съвършен.

Даже напротив, архиереят има своите големи изпитания, своите кръстопътища при вземането на решения. Митрополитът освен духовен наставник и водач трябва да бъде и добър стопански управленец, администратор. Освен човешки съдби в нашите ръце е положена и администрацията на един диоцез, която трябва да бъде изрядна.

Съдбите на воините Христови, на поверените ти свещеници са в твоите ръце също и ти трябва да вземаш решения, които невинаги са леки. Затова трябва с мъдрост и с любов да се вземат тези решения за благото и добруването на паството. Когато имаш един проблем, той трябва да бъде огледан от всички страни и невинаги бързите решения са правилни.

В такива случаи винаги се сещам за един бивш предстоятел – блаженопочиналия патриарх Максим. Най-сложните въпроси, които изискваха комплексно решение, той оставяше в една папка в най-долното чекмедже на своя шкаф, за да отлежат, докато се вземе най-правилното решение.

- Коя е най-голямата ви печалба?

- Това, че мога да бъда полезен на тези, които имат нужда от мен, че мога да служа като архиерей на Българската православна църква. Това духовно удовлетворение не може да бъде сравнено с нищо материално. Благодарността на хората е най-голямото богатство и печалба.

- Промени ли се църквата в пандемията?

- Църквата остана на своя пост, за да бъде стълб и крепило на обществото и да бъде наистина място, където хората в своята немощ и отчаяние да намерят подкрепа.

Цялото интервю четете в сп. “Мъжете, които задават TREND”  

  • 34 хиляди за една решетка не са много. Резилът е голям!

    34 хиляди за една решетка не са много. Резилът е голям!

    Няколко дни българските депутати упражняват дар слово (според наличностите) и политически патос по въпроса с новата желязна решетка на парадния вход на парламента, която трябва да ги пази от любовта народна. Оказа се, че формално щетата не е кой знае колко голяма. Решетката струва едни 34 хиляди лева. Което не е чак толкова много
  • Слави Василев, политолог

    Слави Василев: Украйна ще стане западна държава, когато и Русия стане

    Защо политическият ни елит си съдира ризата Искам да напиша няколко думи за Украйна. Чувам през последните седмици какви ли не мнения по темата. Политическият ни елит подкрепя гледната точка на украинските властимащи и оттам в обществото се заражда една лавина от еднопосочни мнения, които анатемосват всичко

МАЛКИЯТ ИВАНЧО

Малкият Иванчо