Идеята за общо честване на 150-годишнината от рождението на Гоце Делчев на 4 февруари, която обмислят правителствата на България и Северна Македония, звучи като разумен опит да намерим разбирателство помежду си с вардарските ни братя.
По принцип, когато става дума за почит към някой покойник, винаги е редно роднините, каквито и делби да имат, поне край ковчега да спрат да се джафкат и да намерят сили за смирение в името на паметта на въпросния човек.
Така повеляват човешките закони дори когато става дума за най-обикновени хора, а когато говорим за общонационални герои, това би трябвало да важи с още по-голяма сила. Иначе е срамота.
Всеки, който е прочел историята на Гоце Делчев, знае кой е той, какви са били родителите му и за какъв сам се е смятал, за какво се е борил и как е загинал. Знае се и къде е погребан, как и къде е пренесен и защо урната с костите му след това е предадена, за да бъде там, където е сега... Всичко това е пределно ясно. А пък ако Гоце Делчев днес можеше да стане от гроба и да каже сам какво иска, сигурно щеше да се върне към идеята си да има една автономна Македоно-Одринска държава. Това ще рече всичко от Охрид до Одрин, барабар с Банско и най-хубавите плажове на Халкидики. Това е романтично красива, но брутално невъзможна утопия. Няма как да има такава държава!
Костите на Гоце Делчев са вече няколко десетилетия в Скопие. Били са и в Пловдив, били са и в София. И в Ксанти са били даже.
Да не забравяме, че нито родното му място, нито лобното му място са на територията на днешна Северна Македония или днешна България.
Мястото, където Гоце Делчев е предал Богу дух, е в днешна Гърция. И мястото, където се е родил, пак е в днешна Гърция.
Затова да спрем да спорим поне за малко от двете страни на ковчега и да викнем и другата част от родата на този помен. Защо да не поканим и гърците на това евентуално общо честване на 150-годишнината от рождението на Гоце Делчев?