В България традиционно доходите на депутатите, на премиера и президента предизвикват захлас в публиката, придружен със съответната доза емоции от типа: Той ще взема хиляди, а за мен - трохите.
И сега може би новината, че народните представители ще се разписват срещу сума, орязана със 758 лева, също ще събере моментните симпатии на публиката.
Моментни, защото от по-ниските заплати на депутатите джобовете на публиката няма да започнат да се пълнят автоматично. Да се разберем обаче по един важен въпрос - дори и по-малко със 758 лева, народният избраник пак ще взема няколко хиляди месечно. Пък и някой да помни беден депутат? По-скоро не, освен онези - първите ентусиасти в 7-ото Велико народно събрание с домашните пуловери и белите спортни чорапи, които вярваха, че демокрацията е на една ръка разстояние за отечеството. Оказа се обаче, че само гол ентусиазъм не стига, за да си върнем ценностите на демокрацията, яростно потъпквани 45 години при комунистическия режим. Но в случая важни бяха идеалите, останалото трябваше да дойде по местата си по подразбиране. Е, не ни се получи точно така.
Днес, 32 години по-късно, е време не за ентусиазъм, а за реализъм и прагматизъм. И това рязко спадане на депутатската заплата показва неблагополучия в икономиката: спадат заплатите в обществения сектор, при това значително - с 13,5 на сто. Което автоматично означава по-малко доходи в немалко български семейства, и то в разгара на висока инфлация. А това вече не е добре.
Всъщност философията в случая е драматично сбъркана. Не трябва някои да се радват, че депутатът ще взема 700 лева по-малко, а като държава трябва да се стремим така да вдигнем жизнения си стандарт, че средните заплати в страната да са по няколко хиляди лева. Стане ли това, инфлацията няма да плаши толкова хората.
А то сега на средна заплата от 1099 и 1078 лева във Видин и Благоевград работникът хвърля капа от радост. Ама то си е направо сиромашка усмивка при днешните цени.