Мариус Куркински: Вече съм стар човек, страхувам се само да не загубя вярата си

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4141376 www.24chasa.bg
Мариус Куркински

С  режисьора Мариус Куркински разговаря Диляна Ценова:

Верен на себе си, Мариус Куркински отново поставя моноспектакъл, но за първи път в НДК, а не в театър. В понеделник в зала 3 поставя "Сънят на смешния човек" по Достоевски. Същевременно играе в "Хамлет" на Явор Гърдев и в "Ревизор", където е и режисьор на спектакъла. От известно време не се показваше в медиите, казваше, че не му се говори за нищо, защото е зает с ролите си. Новият му самостоятелен проект обаче го провокира отново да сподели съкровени истини за личния и професионалния си свят.

- Мариус, продължаваш да правиш моноспектакли, самотен ли си, или си щастлив?

- Да, самотен съм като човек, но съм щастлив като актьор. Продължавам да правя моноспектакли, които имат много сериозна комуникация с голямо количество хора. Така че всъщност за самота не може да става дума. Съжалявам, не искам да занимавам хората със себе си, достатъчна е тежестта на следващия ден за всеки човек, че да са опрели до мен и да ми слушат глупостите. Просто се налага, нали това е същността на нашата работа.

Не съм самотен,
защото нямам
право да си
мисля така

Иначе би било оплакване, би било киснене: "Аз съм самотен, аз страдам...", тези неща отдавна съм ги забравил. Единственото е случката на сцената. Сега правя спектакъла "Сънят на смешния човек" по Достоевски. За жалост е "по", а не "от". Когато е "по", нямаш такава сила, такава човешка енергия, за да е "от" този гений и тази велика литература. Смирявам се и си признавам, че търся, не съм коментатор, изследовател на Достоевски, не искам да стана за смях на тези хора, които се занимават с това. Аз съм един читател на Достоевски.

- За първи път правиш така, нали - адаптираш пиесата към себе си, вместо да я поставиш едно към едно, както е написана?

- Да, така е, когато искаш да се докоснеш до най-висшето, като се каже "писател", той е Достоевски. Съвременният театър трябва да се опитва да се докосва до това, но трябва да е честен в това отношение, че е "по" автора, защото сили за ""от" автора няма.

- А как имаше сили толкова години за "от" Шекспир?

- Хубав въпрос. Да речем, "Хамлет", в който играя, това е петостъпен ямб, превод на Александър Шурбанов, там нямаш право на сгрешена дума. Шекспир е най-големият драматург, той разбира от това доколко може да натовари актьорите с тази изключителност. Не че превъзнасям представлението, то е една моя поредна работа.

- Смешен човек ли си?

- Ами да, смешен човек съм, защото извън театъра, сцената, това фантастично пространство, никой не ме е вземал на сериозно и не ми се е смеел.

- Смяташ, че само в театъра те вземат на сериозно?

- "На сериозно" е хубава дума. Само в театъра хората идват да получат от мен слово и да помълчат.

- Какво става извън сградата на театъра? Как те приема светът?

- Не се оплаквам, светът е чудовищна сграда. За него не ми се говори изобщо. Години, хилядолетия наред е бил място за изтребление, но пък ето, театърът е друго място. Може би грубо ще прозвучи сравнението, което ще направя, но спорта, театъра и музиката, живото изпълнителско изкуство, човечеството не ги пропуска. Започна световното по футбол, такава плът! Но тези хора също носят души...

- Обичаш ли да гледаш мачове?

- Не. Много не разбирам какво става.

- Все пак какво виждаш, докато гледаш?

- Сега знам какво искаш да кажа... Виждам хора, които са отдали живота си на това, трошат си костите за забавление на целия свят.

- Явно според теб е мъчение това, което се случва на зеленото поле?

- И тяхното не е никак лесно.

- Както твоето?

- Да, затова сравних спорта с театъра. Във футбола е плътта, мъжката сила, в театъра пък е словото, то е също толкова важно.

- Кажи, моля, сентенцията на новия си моноспектакъл, един цитат?

- Аз съм смешен човек, той е живял така, докато в един момент не го е сполетяло внезапното усещане, че всичко е все едно. Все едно е дали този свят ще съществува, или няма да го има. Осъзнаването, че у теб нищо няма. Мислел си, че преди си го имал, но кой знае защо така ти се е струвало. И след като проумее това, героят разбира една истина, че съществува място, където е възможна любовта, да обичаш другите като себе си.

- Къде е това място?

- Достоевски, представи си само кога го е писал, е имал проникновение, че

съществува планета-двойник на Земята,

която не е съкрушена от грехопадението, и човек от нашата земя я посещава, за да открие, че такава истина е възможна. Всъщност той говори много за ада в своето творчество, а това е едно от произведенията му за рая.

- За теб възможна ли е любовта?

- Коя любов? Не искам да звуча назидателно, но да, възможна е. Ние сме християнски народ, кръстени сме в Христа, което означава, че сме спасени. Това е тази любов.

- Изпитваш ли такава висша форма на любов, или само се стремиш към нея?

- Стремях се много дълго, но изведнъж я изпитах. Както казва в една пиеса Тенеси Уилямс:

"Понякога
Господ идва
толкова
внезапно"

Това не може да се опише. Просто те посещава и ти го приемаш. Притеснявам се, че хората, като ме слушат, ще си помислят: "Тоя се е побъркал вече", но в това общество само натам е изходът, нагоре.

- Миналия месец по време на предизборната кампания ти изведнъж се оказа заинтригуван от политическите събития в България. Как се случи?

- Понеже преди всичко това имах спектакли и не бях гледал телевизия, изведнъж пуснах телевизора и видях последствието, хаоса, ужаса. Знаеш ли, всичко това вече не ме изненадва.

- Какво мислиш за предстоящите предсрочни избори? Има ли смисъл? Не тъпчем ли на едно място?

- Не ми е това работата, ще ми се смеят, ако коментирам.

- Още ли идват политически лидери на представленията ти?

- Не знам, не питам и съм забранил да ми се казва кой е в салона. Това не ме интересува.

- Каква музика обичаш? Как би озвучил този разговор?

-"Домакинът на Серафима" на Лиза Джерард.

- Драматично е.

- Драматично е, хората страдат. Това е последното, което не трябва да им се отнема.

- Защо спря да пееш?

- Защото не мога да пея. Аз съм артист.

Бях глупав и
записах
някакви
хитове.
За какво
са ми?

Не, няма да пея. Сега ми е най-хубавият период - играя Клавдий в "Хамлет", което е изумителна роля, играя Градоначалника в "Ревизор" и поставям Достоевски. Дадох си сметка какво щастие е това. Твърде изтощаващо физически, но като кажеш "писател", това е Достоевски, като кажеш "драматург", той е Шекспир, а пък Гогол е по-мистична, по-различна фигура. Преди две седмици ги играх трите едно след друго, бях на път да загина, две от представленията са по три часа. Благодарен съм, това е!

- Кога си почиваш и как?

- Ще си почина. Юли имам още няколко спектакъла и август ще си почивам, като отида при баща си във Варна и прекарвам с него времето си денонощно.

- Време е да обясниш защо не ходиш на плаж. Малко хора знаят, че никога не стъпваш.

- Защото не си харесвам тялото.

- Може ли това да е сериозна причина? По плажовете има всякакви тела.

- Явно суетата ме тресе. Има красиви жени, мъже, с моята фигурка аз много не съм за там.

- Каква фигурка ти се иска?

- Слаба, фина, хармонична.

- Висок, нисък?

- Може и да си нисък, но да не ти е голяма главата колкото моята, да не ти е толкова къс вратът като моя. Ако имах такава фигура, бих отишъл.

- Ако плажът е празен? Ако си моно?

- Не, няма моноспектакли на плажа.

- Влюбен ли си?
- Не.

Бях влюбен
веднъж
в живота си,
когато
му беше
времето,

преживях го и съвсем спокойно го заявявам - живях, имах го, но то свършва, умира.

- Вече стар човек ли си?

- Да, аз съм стар човек.

- На колко си години?

- На 45.

- Стар човек с лошо тяло?

- Е, не, чак толкова не ми е лошо тялото. Абе, айде, остави ме да разбирам кое мъжко тяло е хубаво.

- Очите ти са красиви.

- Ама само едни очи... благодаря!

- Как не те е срам да кажеш, че си стар на 45? Това е безобразие, много мъже на твоята възраст тепърва се женят и им се раждат деца.

- Не се оплаквам, просто с възрастта, при мъжете особено, много се променят нещата. Чисто физически. Човек се чувства стар.

Би било глупаво
да казваш, че си
на 45, а се усещаш
на 18

Това са тъпотии, трябва да сме реалисти.

- От какво те е страх най-много? По принцип имаш много страхове.

- Имах, но вече нямам. Особено когато играя, страховете ми се отнемат. Иначе най-много ме е страх от загуба на вярата, защото човек би могъл да бъде подложен и на това.

- Завърши изречението: "Искам да направя..."

- Искам да направя добре следващото си представление.

- Към кой автор ще посегнеш след Достоевски?

- Ще търся комедия. Също не е лесно.

- Имат ли стойност наградите за теб?

- Като млад и глупав много се вълнувах от наградите. Сега вече не ми трябват.

Смятам, че
театрални награди
не трябва да има

Това е лошо. Киното може да се излъчва много пъти и там, разбира се, трябва да има награди, но театралното изкуство, което е само тази вечер, веднъж завинаги, никога повече по този начин, там не трябва да има суета. Съветвам всички млади актьори да бягат от наградите.

- Бойкотираш цял бизнес?

- Нищо не бойкотирам. Театърът е в споделянето, в мълчанието на публиката, задължена да мълчи два часа, което е рядкост - кой мълчи два часа в нашето време и пространство? Никой. А публиката в театъра има стремеж да слуша някой друг. Какви награди? Махайте ги тия работи!

- Ще ти задам последно един неочакван въпрос, но е интересно какво мислиш за Делян Пеевски като явление в България?

- Човек може да говори за нещо, което познава. Аз не познавам това име, то нищо не ми говори, съжалявам. Следователно не можеш да разсъждаваш за нищото.

  • Държавата не трябваше да отстъпва за маските

    Държавата не трябваше да отстъпва за маските

    Много обществена енергия се пропиля на тема маски, бурки и прочее безсмислени препирни. Правителството даде заден и задължителното носене на маски бе отменено, което не беше правилно. Просто трябваше да промени размера на глобата, за да не изглежда толкова драстична. Професионалните протестъри организираха кампания
  • Доказано! Истината тук!

    Доказано! Истината тук!

    Сляпата вяра в безумни “новинарски” сайтове е опасна. Заглавия само от главни букви не трябва да се превръщат в стандарт РЯДКО се обръщам към читателя с призив. Аз самият рядко откликвам позитивно на публични призиви, защото искрено не обичам да ми казват какво да правя – поредният признак, че въпреки опитите си не съм излязъл от пубертета