Проф. Ивайло Знеполски: Политическото мразене стигна върхове, непознати дори в годините на прехода

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/4231399 www.24chasa.bg

 

- Проф. Знеполски, каква е оценката ви за правителството на Орешарски?
- Като че вече всичко е казано по този въпрос. Самооценката на бившия премиер за преходния характер на кабинета, за характеристиката му на "буфер" е частично вярна единствено с оглед на плановете на БСП за бъдеща хегемония. Предполагаемият успех на това правителство е трябвало да подготви пътя за възход на социалистите и за самостоятелното им поемане на властта. Но от гледна точка на реалното функциониране на властта това правителство под експертния камуфлаж е изцяло марионетно. Казвам го без всякакъв морален патос, защото в създадената ситуация то трудно би могло да бъде нещо друго.

- Вие бяхте министър на културата в редовно и в служебно правителство. Доколко във властта може да се действа самостойно?
- Познавам тази ситуация, тъй като самият аз бях, разбира се, в много по-тежки времена, министър в един временен "коалиционен" кабинет с ако не идентична, то близка по характер "подкрепа". В момента, в който прецени, че е изгодно за нея,
БСП без всякакви
скрупули бутна
подкрепяния от нея кабинет на Любен Беров и наистина дойде на власт. Бях министър и в един служебен кабинет и знам, че без министър-председателят и отделните министри да имат зад гърба си собствена партия, не могат да имат тежест, за да провеждат успешна политика. По-лошо - принудени са да изпълняват решения, които не са техни, а често и противоречат на убежденията им.

Самият аз се опитвах да въведа нови принципи на културна политика и бях спъван и отляво, и отдясно по всякакъв повод и начин. И тук е парадоксът: подобно използване на правителството за постигане на частни цели не би могло по никакъв начин да доведе до позитивите, които неговите конструктори са очаквали.

- Значи смятате, че освен технологичен, проблемът е и морален?
- Ако има морален казус в целия този епизод, той е различен при БСП и ДПС и при хората от кабинета. Моралният казус при партиите се състои в опита чрез мита за спасяване на отечеството и експертност да фалшифицират резултатите от изборите, да присвоят цялата власт и да преследват собствени цели. Моралният казус при Орешарски и министрите се състои в готовността да изпълняват отредената им роля, загърбвайки собственото си достойнство. Не видях в нито едно министерство и най-малък жест на недоволство или отказ от тази роля, никакъв опит за самостоятелно поведение. До последно се размахваше мантрата за успешен мандат. И едва с последните си решения за актуализация на бюджета и определяне на българския еврокомисар Орешарски се "еманципира" от мандатоносителя, за да намали, доколкото е възможно, позора.

- Резултатите от европейските избори ли са причината да падне правителството и да се разбъркат картите на властта?
- Вижте, живеем в една конспиративна среда, в която контурите на събитията се губят, а и никой, изглежда, не е готов да хвърли малко повече светлина. Резултатите от изборите за европейски парламент показаха, че опитът на коалицията, изфабрикувана от Сергей Станишев, да игнорира политическата тежест на ГЕРБ и на базата на една пропагандна стратегия на безпрецедентно демонизиране на противника да предизвика вътрешното му ерозиране и саморазпадане не се увенча с успех. Купуването на двама-трима депутати от ГЕРБ не доведе до нищо.
Резултатите от изборите още един път напомниха, че една страна не може да се управлява, ако политическите субекти не се съобразяват с волята на суверена.
Но резултатите доведоха и до промяна на отношението на силите в правителствената коалиция. Силно намаля легитимността на БСП да свири първа цигулка в правителствения оркестър. Беше оспорена и водещата роля за съдбата на големите инфраструктурни проекти. Важна причина за падането на правителството бе настъпилият дисбаланс между политическата тежест на отделните субекти от коалицията и икономическите и властовите им претенции.

- Затвърди ли се, или се опроверга тезата за властта като разпределител на порциите?
- Противник съм на генерализиране, водещо до отъждествяването на властта изобщо с корупцията. Такова говорене не само че е невярно и неморално, но е и дълбоко вредно. То води до загуба на вяра в институциите и до разрушаване на политическото. Няма разпределяне на порциите изобщо, няма корупция изобщо, те имат конкретни носители и с тях можем да се справим само ако имената им бъдат назовани. През изминалата година не беше посочено нито едно конкретно име, затова и образът на "раздаване на порции" остана да витае по простата битова логика: ако не получавам аз, значи дават на други... Имам чувството, че това мъгляво говорене за "порции" е съзнателно изградена стратегия, предназначена да скрие реални хора, реални интереси. Вярвам, че не всички са маскари.

- Вие често говорите за болшевишката политическа култура като извор на немалко фактори за злощастното състояние на обществото. Какъв е характерът на българския политически елит?
- Свободата ни завари абсолютно неподготвени за демократичен живот.
Въпреки демократичните си стремежи хората оставаха деца на комунизма, а някои се изживяват направо като негови сирачета. Т.нар. болшевишка политическа култура е всъщност липса на политическа култура, тъй като болшевикът не се занимава с политика, той отстоява класови, тоест групови интереси, той се бори с класовия враг и стремежът му е да го елиминира, за да остане сам на терена.

Политиката предполага не само програма (па макар тя и социална), но и готовност за разговор, за диалог, за компромис. Тоест готовност да се признае балансът на силите, да се отчетат интересите и на другите, за да бъдат постигнати разбирателство и напредък.
През последната година политическото мразене и загърбване на диалога като форма на политика достигна непознати дори за годините на прехода върхове. И инициативата бе в ръководството на една партия, която се гордее, че има 120-годишна история, но и до този момент не е заявила открито от какво в манталитета и наследството на столетницата се разграничава, от какво се бори да се разграничи.

На един от предизборните митинги на БСП в провинцията видяхме в телевизионните хроники симпатизанти да издигат портретите на Сталин и Тодор Живков. Лидерът на партията не само не се обърна към присъстващите с думите, че тези портрети са неподходящи за това място и да изиска да бъдат махнати, да им обясни защо трябва да бъдат махнати, но изобщо не се притесни и изглеждаше видимо доволен.

Неговото мълчание поощрява превръщането на социалното притеснение на хората в генератор на соцносталгия и поведение на реваншизъм.
Преди години в разговор с мой колега от Швейцария разбрах, че той гласува за една от малките тамошни партии, която е постоянно в опозиция. На въпроса ми защо го прави, след като така губи гласа си, той ме опроверга с изненадващ за мен аргумент.

Гласът и на неговата партия се чувал, тъй като в швейцарския парламент законите се приемали обикновено след постигането на консенсус по тяхното съдържание. Дори и няколко депутати да били против, дебатите и пазарлъците продължавали, докато възраженията отпаднат. Защото, казваше той, каква полза от закони, които една част от обществото ще чувства като натрапени и несправедливи. Помислих си, че не са достатъчни само "планини, равнини и небе като от коприна", за да бъдем Швейцария, па макар и на Балканите.

Нека си дадем сметка как се приемаха законите у нас през последната година, а и преди това. Колко президентски вета имаше и колко бързо, без вникване в аргументите им, те биваха отхвърляни с мнозинства от няколко гласа, а най-често и при бойкот на парламента от опозицията.
Запитва ли се някой каква стойност имат тези закони и колко от тях в следващото Народно събрание ще бъдат променени, за съжаление, най-вероятно по същия начин. Защото подобно политическо поведение е заразително, бих казал развращаващо. Да се учудваме ли тогава, че законите масово се нарушават, че хората не вярват в тях, че пзагнива самата тъкан на общия ни живот?

- Вашата прогноза за следващото управление - тясна или широка коалиция?
- Каквато и да е формата на бъдещата коалиция, тя трябва да бъде на базата на ясно и открито обявени правила, на принципи, които гарантират спазване на законността и общото благо. През последния месец избуя цял един жанр на апокалиптични разсъждения за разруха и безнадеждност, за всеобща поквара. По същество тези гласове приличат на гласовете на платени оплаквачки по погребения. Трябва да загърбим този начин на говорене за проблемите.
Смятам, че обществото ни има потенциал да върви, макар и не така решително, както ни се иска, в правилната посока.

С проф. Ивайло Знеполски разговаря Генка Маркова

 

Проф. Ивайло Знеполски е роден на 5 август 1940 г. в София. Завършил е философия в СУ, доктор по изкуствознание, доктор на философските науки.  Автор на много монографии и книги.
През 1984 г. е избран за професор в СУ, където дълго преподава. Има десетки публикации като културолог, изкуствовед и филмов критик.
Министър на културата в правителствата на Любен Беров и на Ренета Инджова.
Един от основателите на Института за изследване на близкото минало.

 

 

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Колко невинна е шегичката с дрифта

    Какво толкова е станало - един невинен като агънце двайсетгодишен младеж показа майсторските си умения зад волана, като дрифтира и въртя гумите на голфа си пред парламента. Малки, дребни подробности са, че дрифтът беше на (санти)метри от десетки, събрани на протест. Един да беше пострадал, щеше да има вълна от коментари,
  • Властелинът на професорите

    Последните научни открития на Иво Христов от БСП за подмолната информационна война на Холивуд срещу Русия ТРЯБВА ли задължително да си луд, или надрусан, за да откриваш закодирани послания на световната конспирация в класически произведения и филми? В “От местопрестъплението” все дават сюжети с мрачни, лабилни индивиди,